Мичел кимна и се изправи. Тръгнаха заедно по пътеката като двама приятели, които се разхождат в парка. Нейт извади сгъната стодоларова банкнота от джоба на палтото си и я приготви в ръка, готов да я подаде на Мичел в замяна на стоката.

— Имам нова пратка от Перу — каза Минел, извади найлоново пликче от джоба си и го подаде дискретно на Нейт.

Ако случайно си там и ги гледаш в парка, ще си помислиш, че си поделят закуската или нещо от този род. Имам предвид, ако си абсолютен глупак.

— Благодаря, човече — Нейт му подаде банкнотата и пъхна пликчето в джоба си. Въздъхна с облекчение. Жалко, че нямаше в него листа за цигари, иначе щеше да си направи една голяма точно там и точно в този момент. — Значи — Нейт се опитваше да говори с Мичел от вежливост, преди да си тръгне. — Местиш ли се все пак в Амстердам, или какво?

Мичел спря на едно място и разкопча якето си.

— Не, принуден съм да остана тук още малко. — Той повдигна сивата си термична тениска и оголи слабите си луничави гърди. По гърдите му имаше залепени кабели.

Нейт беше гледал достатъчно пъти „Закон и ред“, за да знае какво означава това. Мрачният сценарий се затваряше около него и той отстъпи назад. Притъмня му пред очите или беше лош сън?

Мичел смъкна надолу тениската и закопча якето си. Той пристъпи към Нейт, все едно се страхуваше да не му избяга.

— Извинявай, малкия, но ме хванаха. Сега работя за тях — той завъртя глава към пейките зад него. — Всички тези боклуци на пейката са ченгета, окей, така че не се опитвай да бягаш. Ще изчакаме двамата тук, докато им дам сигнал и после един от тях ще дойде да те съпроводи до Районното на Амстердам. Амстердам — каква ирония на съдбата, нали?

Нейт беше сигурен, че Мичел се опитваше да го развесели, за да не се чувства толкова гадно, че го окошарва.

— Окей — каза Нейт сковано. Как се случи това? Никога досега не го бяха мамили и се чувстваше гадно. Хвърли пликчето с материала на земята и го изрита. — По дяволите — изпсува през зъби.

Мичел вдигна пликчето и сложи ръка на рамото му. После вдигна нагоре другата си ръка и махна на полицаите към пейките. Двама от тях се изправиха и се забързаха към него. Не приличаха изобщо на полицаи. Единият носеше черни дънки „Клуб Монако“, а другият имаше глупава червена шапка помпон. Показаха на Нейт значките си.

— Няма да ти слагаме белезници — обясни „Клуб Монако“. — Непълнолетен си, нали?

Нейт кимна тъжно, избягвайки погледа на ченгето. Щеше да навърши осемнадесет през април.

— Като стигнем в Районното, ще се обадиш на вашите.

Сигурен съм, че ще бъдат разчувствани — помисли Нейт горчиво.

От другата страна на ливадата двамата мъжаги, играещи футбол, и възрастната жена с пухкавия бял пудел се бяха събрали заедно. Наблюдаваха арестуването на Нейт, все едно беше първа серия на някое ново обещаващо риалити шоу.

— Ще те пуснем след няколко часа — каза ченгето с червената шапка, докато записваше нещо в бележника си. Нейт забеляза златните обици на полицая и осъзна, че беше жена, въпреки широките й рамене и дебели пръсти. — Ще те глобят и сигурно ще те изпратят на рехабилитация.

Все още усещаше ръката на Мичел на рамото си, като морална подкрепа.

— Имаш късмет — добави той.

Нейт стоеше с наведена глава и се надяваше, не никой няма да го разпознае. Хич не се чувстваше късметлия.

Представянето на новия Д

Вторник следобед. Ванеса стоеше пред „Ривърсайд Преп“, снимаше замръзналия труп на един умрял гълъб и мислеше за секс, докато чакаше да се появи Дан. Беше й оставил съобщение на рецепцията на „Констънс Билард“ да се срещнат след училище. Спешно. Ще те чакам тук в четири, гласеше то. Как се превзема, помисли влюбено Ванеса. Какво можеше да бъде толкова спешно? Сигурно го беше хванала параноята, защото днес излизаше поемата му в Ню Йоркър. Или това, или беше прекалено възбуден и нямаше търпение да го направи пак. Рано сутринта, преди да си вземе душ, Ванеса се спусна по стълбите и изтича до щанда за вестници на ъгъла да си купи шест броя Ню Йоркър. Така щеше да има винаги един брой под ръка, за да натрие носа на Дан, когато се чувстваше непълноценен.

Ако се замислеше сериозно, тя беше тази, която трябваше да се страхува. Поемата беше за един тип, който беше стеснителен с жените и в частност с авторитарното си гадже. Хората, които ги познаваха, можеха да си помислят, че Ванеса е истински питбул. Но последният стих беше толкова нежен и секси, че в интерес на истината нямаше право да се оплаква.

Грижи се за мен. Вземи ме. Грижи се. Вземи ме.

Докато го четеше, изпита желание да хвърли дрехите си и да му скочи. Нежно, разбира се.

Точно тогава Дан се появи на черната врата на „Ривърсайд Преп“ и прекъсна мислите й. Размаха смачкания екземпляр на Ню Йоркър и се затича към нея с износените си маратонки „Пума“ с морскосини връзки.

— Това е най-прекрасният ден в живота ми! — извика той. — Обичам те!

— Няма нужда да ставаш сантиментален, за да си легнем отново — Ванеса се изхили и го целуна. — На твое разположение съм. Между другото, и аз те обичам.

— Супер — Дан се усмихна глупаво.

Ванеса не можеше да повярва, че това е същият Дан. Все още беше блед, слаб и презареден с кофеин, но кафявите му очи блестяха и имаше трапчинки от смях на бузите. Чакай малко. Откога можеше да види очите му?

— У ау, подстригал си се — забеляза тя и го заобиколи да го разгледа.

Дан каза на бръснаря да го подстриже късо и да му остави дълги бакенбарди. Мислеше си, че така няма да прилича на всички останали глупаци в класа. Прокара ръка по главата си. Беше странно усещане, някак по-чисто отпреди, по… хомогенно. Точно това искаше — да го забелязват с работата му, а не с косата.

Както кажеш, Бакенбард.

Ванеса пъхна ръце в джобовете на палтото си. Прическата му имаше някакъв странен замисъл и не беше случайна. Косата му придаваше отнесен, безгрижен вид.

— Различна е — промълви тя замислено и вече й домъчня за предишната му рошава коса. — Ще й свикна.

Група осмокласници зад тях излязоха през вратата, пеейки с пълна сила „Hello Dolly“. Тъкмо излизаха от час по музика и бяха прекадено млади и невинни, за да си дадат сметка, че звучат а’ла гей.

„Hello. Dolly! Well hel-low. Dolly!

It’s so nice to have you back where you belong!“

Дан бръкна в черната си чанта за пакета „Кемъл“ без филтър и извади една цигара. Ръцете му трепереха ужасно, докато я запали. Добре, това поне не се беше променило. Той предложи на Ванеса.

— Една цигара?

Ванеса го зяпна и се изхили в недоумение.

— Откога пуша?

Дан издиша дима над главата й и я погледна.

— Извинявай. Не знам защо го казах — прибра пакета в чантата си и хвана замръзналата ръка на Ванеса. — Ела. Хайде да се разходим. Имам да ти казвам нещо важно.

Тъкмо тръгваха и Зеке Фрийдман излезе от училището с една неоновосиня баскетболна топка. Зеке беше голям и тежък, но това не му пречеше да е баскетболната звезда на „Ривърсайд Преп“. Къдравата му черна коса стигаше до раменете и носеше ново сиво-синьо яке за сноуборд. Бяха най-добри приятели с Дан от втори клас, но от няколко месеца не се виждаха — Дан го вълнуваха други неща.

А именно — жени и поезия.

Дан си даде сметка, че дори не знаеше къде е кандидатствал Зеке. Беше главният виновник за отчуждението между тях и се чувстваше гадно.

— Здрасти, Зеке — извика.

Зеке се спря. Изглеждаше още по-огромен с новото си яке.

— Здрасти, Дан — той се усмихна мнително, подхвърляйки синята топка върху замръзналия тротоар. — Здрасти, Ванеса.

— Харесва ли ти новата прическа на Дан? — попита Ванеса с ядовита усмивка. — Това е част от новия му имидж на Господин Публикуван Поет.

— Така ли? — Зеке май нямаше никаква представа за какво говори Ванеса. Погледна надолу по улицата, удари силно топката и им махна с ръка. — Доскоро.

— Доскоро — извика Дан, наблюдавайки го как дриблира с топката до края на улицата.

— Е, каква е голямата новина? — попита Ванеса, когато тръгнаха на запад по 78-ма улица.

Студеният вятър разнасяше облаците в сивкавото небе. Зад ъгъла, през голите клони на дърветата в Сентръл Парк, Дан забеляза Хъдсън.

— Ами — започна той загадъчно, — тази сутрин великата литературна агентка Ръста Клайн ми се обади и ми остави едно крейзи съобщение. Счита, че съм новият Кийтс и че трябва да се възползвам от момента сега, когато хората са ме забелязали.

— Уау. Дори аз съм чувала за нея! — отвърна Ванеса впечатлена. — Какво точно означава това?

Дан издиша кълбо дим.

— Според мене иска да ме представлява.

Ванеса спря на едно място. И без това не знаеше накъде отиват.

— Но ти си написал само една поема. Какво ще прави тя? Не искам да те разочаровам Дан, но трябва да внимаваш с тези хора. Сигурно иска да се възползва от теб.

Дан също спря. Повдигна яката на черното си вълнено военноморско палто и отново я смъкна. Защо Ванеса беше такава песимистка? Всичко това бе напълно неочаквано, но и ужасно готино. А и само защото има агент, не означаваше, че ще почне да продава и да пише евтини рекламни клишета — ако това беше, което я притесняваше.

— Не знам. Може да ми помогне с кариерата. Мога да напиша книга и тя да ми помогне да я публикувам.

Ванеса подуха в ръцете си и разтърка студените си замръзнали уши.

— Може ли да отидем у вас? Умирам от студ. А и трябва да работим над филма.

Дан изхвърли цигарата на земята.

— Ами, всъщност мислех да се върна и да прегледам бележките си. Да намеря връзка между поемите. Нещо, с което да ги свържа в книга.

Ванеса мислеше да предложи услугите си на читател, но Дан не изглеждаше да има нужда от помощта й.

— Окей — каза тя студено. — Обади се, ако имаш нужда от нещо.

Дан вдигна отново яката си и запали още една цигара, наслаждавайки се на новия си имидж.

— Чакай малко. Исках да те питам нещо. Ръсти Клайн ме покани на онова събиране, наречено „Повече от голи“. Шоуто „Повече от голи“. Така го нарече. Имаш ли представа дали това е състав?

Повече от голи беше модната тенденция срещу модата, за която Руби, по-голямата сестра на Ванеса харчеше всичките си пари. По-голяма част от дрехите им изглеждаха като стари дрипи от магазини за втора употреба, стъпкани от уличните миялни машини, което беше напълно умишлено. Много комерсиална мода в стил „по дяволите тенденциите“.

— В петък започва седмицата на модата — обясни Ванеса. — Изглежда те е поканила на дефилето „Повече от голи“. Чувала съм за него от Руби — луда е по дрехите им и го следи по „Метро“-канала. Не ми е ясно защо Ръсти Клайн е решила, че ще искаш да идеш. Какво разбираш от дрехи? Ще бъде пълно с позьори и търсачи на най-доброто — всичко тривиално на модната сцена.

Дан погледна замислено, докато дърпаше от цигарата си.

— Мисля, че ще се отбия. — Нямаше да е много различно, ако Ръсти Клайн го беше поканила на боксов мач. Ставаше въпрос за кариерата му на писател.

Да снима Дан на шоуто „Повече от голи“ би било перфектен материал за нейния филм, но Ванеса не искаше да попречи на важната му среща с Ръсти Клайн.

— Окей, Господин Гений. Не забравяй старите си приятели, когато се возиш в лимузина и пиеш шампанско с голи модели — тя се протегна и разбърка късата му коса. — Поздравления.

Дан й се ухили широко.

— Наистина е страхотно — съгласи се щастливо. После, след една последна сладка целувка, той се обърна и тръгна към вкъщи по „Ривърсайд Драйв“ — сребристият надпис „Пума“ проблясваше на петите му, докато вървеше.