Ванеса се засмя вътрешно, наблюдавайки бодрата му походка.

— До после, алигатор.

С намира точно това, което търси

— Търся някое от онези нови фънки якета в светлозелено или жълто — каза Серена на продавачката от бутик „Ле Бест“ във вторник след училище. Същия ден в часа по френски Серена си спомни за новото яке „Ле Бест“ от последния брой на списание W и реши, че това е прекрасен подарък за Арън. Никога не й омръзваше да прави подаръци на Арън. Толкова добре му стояха. Беше като да обличаш кукла — нейната собствена обожавана жива кукла с дълги коси, свиреща на китара и приета в „Харвард“.

Бутикът се намираше на Западна 14-та улица в квартала за производство на месо, където улиците миришеха на мърша и тор от старите месни фабрики. Кой друг, освен Ле Бест, създател на най-красивите дрехи в света за свободното време, би могъл да намери за привлекателен грубия пейзаж на квартала и да построи там магазина си. Магазинът беше огромен и облицован в бял муселин, вътре имаше единични бройки тенис рокли в светли цветове и якета, окачени на огромни стоманени закачалки на стените. Идеята беше, че ако не познавате достатъчно дрехите, за да искате да ги видите, няма смисъл да пазарувате там.

— Страхувам се, че нямаме повече якета за голф — отговори изрусената продавачка с английски акцент. Тя също беше облечена в бяло. Дори маратонките й бяха от бяла кожа. — Шефът ми задигна последното за себе си.

Серена разглеждаше една разкошна копринена рокля за тенис на бели и червени ивици.

— По дяволите — измърмори под носа си. — Все още виждам това яке в списанията и мисля, че е перфектно. — Ле Бест беше любимият й нов дизайнер, но от друга страна, може би дрехите му бяха прекадено изискани за Арън. Той се обличаше повече като скейтмен. Тя метна на рамо кожената си чанта „Лонгчемп“. — Благодаря за помощта — каза с надеждата да хване „Екс Лардж“, преди да затворят — спортен магазин на улица „Лафайет“.

— Чакай! — извика някой.

Серена спря на изхода и се обърна. На нея ли говореха?

Един загорял тип с изрусена коса и облечен със същото светлозелено яке, което тя се надяваше да купи за Арън, държеше отворена вратата в задната част на магазина.

— Надявам се, че не те притеснявам — той повдигна глава и изгледа Серена. — Лес ме помоли да потърся „истинско момиче“ за шоуто в Брайънт Парк в петък. Мернах те за малко, когато си тръгваше, но съм сигурен, че си перфектна. Виждал съм твои снимки в светската хроника. Ти си Серена, нали?

Серена кимна хладнокръвно. Свикнала беше да я разпознават от снимките в клюкарските статии. Имаше дори една снимка на безименна част от тялото й, направена през октомври от известните братя Реми. Нюйоркското транспортно управление я хареса и снимката й се озова на обиколка из целия град.

— Интересува ли те? — попита той и повдигна обнадеждено изрусените си вежди. — Търсим някой точно като теб.

Серена си играеше с връзките на бялата кашмирена шапка. Имаха планове с Арън този петък да изкарат цялата вечер заедно, да се наливат в „Соуп“ на Долен Ийст Сайд, да гледат телевизия до късно в спалнята й и… да бъдат заедно.

Каквото и да означава това.

Да, интересува ме, помисли Серена. Двамата с Арън можеха да бъдат заедно по всяко време. Остатъкът от живота им беше на тяхно разположение! Да получиш покана за шоуто на Ле Бест по време на Нюйоркската модна седмица беше неповторим шанс. Не че искаше да прави кариера като модел или нещо такова, но това беше възможност да покаже на Ле Бест колко много ценеше дрехите му. Освен това щеше да е забавно. Арън ще я разбере. Всъщност той беше толкова чудесно гадже, може би дори ще я насърчи да отиде.

— С удоволствие — отговори Серена. Присви перфектните си устни и се засмя на собствената си дързост. — При условие, че ми дадеш якето си. Търся абсолютно същото за моя приятел и една птичка ми каза, че си взел последното.

— О, Боже мой, веднага. — Русият тип свали якето си и го сгъна професионално. Опакова го с черна хартия за подаръци и го сложи в бяла торбичка „Ле Бест“.

— Заповядай, скъпа. — Подаде торбичката на Серена. — Носил съм го само един час. И е подарък, гратис. Значи ще се видим в палатката на Лес в Брайънт Парк в петък, точно в четири следобед, нали? Ще те включим в списъка, можеш да поканиш четирима приятели. Ще потърсиш момичетата с бележници и слушалки. Те ще те упътят точно накъде да вървиш.

Серена взе чантата. Супер!

— Не трябва ли да имам специални умения или да мога да дефилирам? — попита тя, като покри ушите си с бялата кашмирена шапка.

Типът я погледна укорително в стил не бъди глупачка.

— Скъпа, ти си естествена. Вярвай ми, каквото и да правиш, ще изглеждаш добре. Подаде й визитна картичка. На нея беше написано: Гай Рийд, Главен организатор, Висша мода „Ле Бест“ — Обади ми се, ако искаш да знаеш нещо. Целуна я бързо по бузата. — Хей, какъв е този парфюм?

Серена се усмихна. И на това беше свикнала — хората да я питат за парфюма й.

— Сама го измислих — отговори с пълното съзнание, че думите й са точно толкова мистериозни, колкото и миризмата.

Гай затвори очи и вдиша дълбоко.

— Ммм, страхотно — отвори очи отново. — Ще трябва да кажа на Лес и за това. Той търсеше нов парфюм — подаде ръка и подръпна връзките на шапката й със загорели пръсти. — До петък, красавице. Остани във форма. И не забравяй, купонът след партито е по-добър от шоуто!

Серена му изпрати въздушна целувка и излезе навън на студа. Нямаше търпение да даде на Арън подаръка и да му разкаже. Можеше да отиде на шоуто с якето и после да бъдат заедно на купона след партито.

Навън й трябваше само да повдигне ръка с кашмирената ръкавица и четири таксита от Западна 14-та улица набиха спирачки.

Виждаш ли колко е трудно да си така красива?

В се усъмнява в това, което казват другите

Руби беше на поредния купон на Марта Стюарт и изкусителната миризма на току-що изпечени сладки нахлу в спалнята на Ванеса, докато сортираше писмата до Ранкор, ученическо списание за изкуствата на „Констънс Билард“, на което беше главен редактор. От парещите радиатори излизаше топлина и през прозорците нахлуваше шумът от сирените на линейки и клаксоните на коли. Дървеният под беше покрит с писма до Ранкор: двадесет черно-бели снимки на облаци, крака, очи или кучета, три кратки истории как да се научим да караме и да се чувстваме независими въпреки уважението ни към родителите и седем стихотворения за значението на приятелството.

Скучно.

След третия кратък разказ Ванеса извади от спалнята коламаската на Руби. Това беше естествен и „съвсем безболезнен“ начин за премахване на космите по краката. Намазваш краката си с лепкавата кафява смес, слагаш отгоре парче марля и после го отлепяш от крака си заедно с космите.

Безболезнено? Даа, съвсем.

Ванеса изрита черните си чорапи на пода, постла една черна хавлия върху черно-сивата покривка на леглото и седна отгоре. Намаза бледите си здрави прасци с лепкавата смес, чувствайки се като огромен глазиран донът. Обикновено изобщо не се поддържаше, но ако Дан имаше нещо общо със супермодели, агенти и модни дизайнери, можеше да положи усилия поне за космите по краката си. Освен това пролетта наближаваше. Можеше дори да пощурее и да пробва къса пола.

— По дяволите! — извика тя, когато махна първата лента. На кого му бе хрумнала идеята, че жените трябва да бъдат гладки и без нито един косъм, като бебетата? Какво, по дяволите, пречеха малко косми? Повечето мъже имаха в изобилие.

Тя отдели втора лента.

— Господи! — Окей, това беше пълна лудост. Кожата й бе така раздразнена и зачервена, нямаше да се учуди, ако бликне кръв от корените на космите.

Телефонът й звънна, тя го сграбчи и изръмжа в него:

— Дан, ако си ти, искам да знаеш, че тъкмо си скубя космите с голи ръце и го правя за теб, което е адски поетично, ако искаш да знаеш!

— Ало? Ванеса Ейбрамс? Обажда се Кен Могул, филмов режисьор. Изпратихте ми преди няколко седмици документалния филм за Ню Йорк. Срещнахме се в парка на Нова година.

Ванеса се стегна и намести телефона на ухото си. Кен Могул бе чисто и просто един от най-известните алтернативни режисьори. На Коледа се натъкна случайно на работите на Ванеса в интернет и беше толкова впечатлен, че прелетя целия път от Калифорния, за да я види. Проблемът беше, че се появи точно в навечерието на Нова година и точно в момента, когато Дан й даваше дълга новогодишна целувка. Не е нужно да споменаваме, че Ванеса не му обърна никакво внимание, макар и да си направи труда да му изпрати готовия документален филм за Ню Йорк.

— Да, спомням си — отговори бързо, напълно смаяна, че изобщо искаше да говори с нея. — Какво има?

— Ами, ако нямаш нищо против, показах филма на Джедедая Ейнджъл, мой близък приятел, и той иска да го използва като фон за модното шоу този уикенд.

Ванеса уви краката си с черната хавлия. Беше малко конфузно да разговаря с Кен Могул, когато практически беше гола и покрита с лепкавата кафява смес.

— Джеремая кой? — попита тя. Кен винаги говореше на холивудски и този път нямаше никаква представа за какво ставаше въпрос.

— Джедедая Ейнджъл. Той е моден дизайнер. Марката му се казва „Култ към хуманността на Джедедая Ейнджъл“. Жесток. Джед казва, че ти си следващият Бертолучи. Твоят филм е като анти-_Долче Вита_. Успяла си да го разтърсиш.

Ванеса се ухили. Защо хората трябваше да говорят така превзето само защото са преуспели? Разтърсила го?

— Страхотно — отговори тя, без да знае какво да каже. — Имате ли нужда от мен?

— Просто ела на шоуто и се забавлявай. Аз също ще бъда там и искам да те запозная с някои хора. Вече си богиня на филмите, малката. Разтърсваща си.

— Супер — отговори Ванеса, в интерес на истината леко напрегната от факта, че повтори два пъти разтърсваща. — Как се казваше дизайнерът?

— „Култ към хуманността на Джедедая Ейнджъл“ — повтори бавно Кен. — Осемнадесет часа. Петък на магистрала 1. Това е клуб в Челси.

— Чувала съм за него. — Беше от тези места, които Ванеса избягваше като чумави. — Ще се видим там тогава.

— Суперстрахотно — Кен беше развълнуван. — Чао!

Ванеса затвори и обели една засъхнала коричка от коламаска на китката си. После взе телефона и набра номера на Дан, без дори да поглежда бутоните.

— Ало? — Джени вдигна след първото позвъняване.

— Здравей, Дженифър. Ванеса се обажда. — Ванеса винаги я наричаше Дженифър — по нейно настояване.

— Не знам дали Дан ще говори с теб. Не иска да говори с мен. Затворил се е в стаята си, откакто се прибра. Ужасно е и цигареният дим излиза изпод вратата.

Ванеса се засмя и се облегна на черните възглавници. Всичко в стаята й беше черно с изключение на стените, които бяха тъмночервени.

— Откъде знаеш, че не си слага гел на косата? Новата му прическа изисква доста поддържане.

Двете девойки се изхилиха.

— Чакай да видя дали ще се обади. Стой така.

— Какво има? — Дан вдигна телефона една или две минути по-късно. — Джени каза, че е спешно.

Ванеса повдигна крака си нагоре и издърпа още една лента. Сякаш се беше сраснала с кожата й. После ми говори за спешни случаи!

— Може би те интересува, че се обади Кен Могул. Каза, че някакъв дизайнер, наречен Джедедая Ейнджъл, с някаква модна марка, наречена „Хуманитарна култура“, или нещо от тоя род, ще използва моя филм за фон на модното шоу в петък вечер. Кен каза, че съм го разтърсила — тя изсумтя. — Не е ли жестоко?

— Това е фантастично — отвърна искрено Дан. — Наистина, поздравления.

Фантастично? Откога Даниел Хъмфри започна да използва думи като фантастично? Ванеса не знаеше какво да каже. Дан изобщо не усети сарказма в гласа й. Все едно му се обаждаше, за да му се похвали.