— Можем да правим шумен див секс на стъпалата — добави Джорджи. — Това наистина ще подлуди персонала.

Нейт облегна главата си на голямото й легло и лапна джойнта, който си споделиха.

— Нека просто гледаме снега.

Джорджи легна по гръб и опря главата си на крака на Нейт.

— Добре, много си сладък. Не съм свикнала да излизам с някого, който е толкова мил.

— Какви са твоите приятели? — попита Нейт и дръпна силно от джойнта. Имаше по-добър вкус и по-голям ефект сега, след известно въздържание.

— Нямам вече приятели — отговори Джорджи. — Всички ме изоставиха, защото съм луда.

Нейт сложи ръка на главата й и започна да я гали по косата. Имаше невероятно нежна, красива коса.

— Излизах често с три момчета от моя клас — каза той, имайки предвид Джереми, Антъни и Чарли. — Но останах няколко дни без дрога и не исках да излизам с тях, разбираш ли?

— Това според Джаки е „негативно приятелство“. „Позитивно приятелство“ е, когато се забавлявате, когато правите нещо конструктивно — печете сладки, колекционирате нещо или ходите на планина.

— Аз съм твой приятел — каза й Нейт тихо.

Джорджи потърка крака му с опакото на ръката си.

— Знам — тя се засмя. Гърдите се очертаха в тясната бяла тениска. — Искаш ли да печем сладки?

Нейт повдигна един кичур коса между пръстите си и после го остави да падне, косъм по косъм на скута му. Блеър също имаше дълга коса, но не беше толкова права и мека като тази на Джорджи. Беше забавно колко различни могат да бъдат момичетата.

— Може ли да те целуна? — попита той, макар че нямаше намерение да бъде така сериозен.

— Добре — прошепна Джорджи.

Нейт се наведе и допря устните си в горната част на носа й, брадичката и устата. Тя отвърна жадно на целувката му, после се премести и се подпря на лакти.

— Това според Джаки е „да поддържаш копнежа“. Правиш нещо, от което се чувстваш добре временно, вместо да „лекуваш раните“.

Нейт вдигна рамене.

— Защо да е временно? — той посочи към небето, което не се виждаше от снега. — Няма да изчезна.

Джорджи изпъна крака и се изправи. Тя изчезна в банята и Нейт чу звука на отварящо се шкафче, трополенето на шишенца с лекарства и течаща вода. После тя излезе, миейки си зъбите, светлите й кафяви очи блестяха, сякаш е направила разкритие или имаше страхотна идея.

— На тавана има една стара карета. Можем да се качим и да седнем в нея — обяви тя с пълна уста с паста за зъби. Върна се в банята да я изплюе и после дойде отново, подавайки ръка на Нейт. — Идваш ли?

Нейт се изправи и взе ръката й. Тялото му потрепери от тревата и от наелектризиращия допир с гладката кожа на Джорджи. Искаше му се да я целуне отново.

— Мога ли да „поддържам копнежа“, когато се качим горе? — попита той, напълно замаян.

Джорджи повдигна тънките си тъмни вежди и облиза тъмночервените си устни.

— Може дори да ти позволя да „лекуваш раните ми“.

Нейт я дари с една изкривена от тревата усмивка. Кой можеше да предположи, че рехабилитационните врели-некипели можеха да бъдат така възбуждащи!

Нашите тела и ние

— Ръката ми отмаля — оплака се Джени на Елиз, след като нарисува главата и врата й. — Ще я довърша утре.

— Я да видя — каза Елиз и стана. Гърдите й бяха толкова малки — Джени не можеше да отвърне погледа си от тях. Напомняха й малките картофчета, които баща й отгледа едно лято в къщата в Пенсилвания.

— Добре изглежда — каза Елиз и присви очи. — Защо лицето ми е зелено?

Джени мразеше, когато хората се съмняваха в изкуството й. Тя не знаеше защо прави нещо — просто го правеше. Баща й винаги казваше: „Артистът не трябва да отговаря пред никого, освен пред себе си. Или пред нея самата, в нейния случай.“

— Бях в зелено настроение — отговори ядосано.

— Е, зеленото е любимият ми цвят — каза Елиз щастливо. Облече полото си и бельото, но остави на пода дънките и сутиена.

— О, Господи. Имам същата книга! — извика тя и посочи дебелата, тежка книга на етажерката зад телевизора. Отиде дотам и взе книгата. — Съвсем нова е. Не си ли я чела?

Джени отхапа от своето орео и прочете заглавието. Новото ми тяло за жените.

— Баща ми я купи миналата година. Сигурно е мислел, че като я прочета, няма да има нужда да ми обяснява нищо за секса — просто мога да я разгледам.

— А направи ли го? Има доста подробни картинки.

Джени нямаше представа. Беше зарязала книгата на рафта зад телевизора заедно с другите книги от баща й, които нямаше намерение да прочете: Пространство за дишане: Наръчник на будиста за творчески живот, Тайната седмица на Мао: Жената зад Председателя Мао и да откриеш Дракона в себе си: Какво е твоето изкуство?

— Какви картинки? — попита Джени заинтригувана.

Елиз занесе книгата до износения кожен диван, седна и кръстоса крака драматично.

— Ще ти покажа — тя отвори книгата и Джени седна близо до нея, за да вижда.

Първата снимка, на която отвори Елиз, представляваше една жена наведена на четири крака върху един мъж, легнал по гръб. Книгата беше написана през седемдесетте и текстът беше актуализиран, но не и снимката. Мъжът беше космат, с космати рамене и с брада и освен това носеше огърлица. Пенисът му стърчеше право нагоре и се намираше в устата на жената. Двете момичета избухнаха в смях.

— Ау!

— Казах ти — каза Елиз, доволна от себе си, че отвори на тази находка.

— Не мога да повярвам, че не съм я разгледала досега — възкликна Джени. Тя грабна книгата от Елиз и запрелиства страниците. — О, Господи! — ахна, когато видя още една снимка на същата двойка. Жената все още беше с косматия пенис в устата си, но този път беше легнала до мъжа и главата му се намираше между краката й така, че и той да може да прави същото. Джени дори не знаеше как се нарича това. — Мислех, че това е една скучна книга за мензиса и т.н. Но това е като истински секс наръчник за жени.

— Мисля, че има и по-малко издание, което е пълна скука, но майка ми даде това по погрешка. Не можех да повярвам на очите си, като почнах да го чета!

Двете момичета запрелистваха страниците, докато стигнаха до главата, наречена Връзки между хора от един пол.

— Като госпожа Крамб — отбеляза Джени.

Въведението беше дълго и започваше така, „Чувствата ви са истински и не трябва да ги пренебрегвате…“ Навън се чуваше пронизителния звук на снегорин. Тя вдигна глава и видя снега през замъгления прозорец.

— Хей, искаш ли да опиташ? — попита Елиз.

Джени я погледна.

— Какво?

— Да се целуваме — прошепна Елиз.

Вашите чувства са истински и не трябва да ги пренебрегвате.

Да, но Джени не изпитваше никакви чувства към Елиз. Харесваше я много, но тя не я привличаше. При все това, идеята да я целуне я възбуждаше. Никога преди не го беше правила и ако не й харесваше, винаги можеше да се престори, че целува русото високо момче от „Бенделс“.

Затвори книгата и кръстоса ръце. Лицето й беше само на няколко инча от това на Елиз.

— Добре, да го направим.

Беше просто експеримент, нещо ново в скучната и снежна нощ.

Елиз се облегна назад и погали ръката на Джени. После и двете затвориха очите си. Елиз притисна устните си в плътно затворената уста на Джени. Не беше точно целувка — беше прекалено сухо. Беше повече като натискане.

Елиз прибра ръката си и двете отвориха очи.

— В книгата пише да се отпуснеш и да се наслаждаваш. Особено когато ти е за първи път.

„Какво става, да не знае книгата наизуст?“

Джени повдигна къдравата си кестенява коса нагоре и издиша дълбоко въздуха през носа. Нямаше представа защо е толкова нервна, но предпочиташе Елиз да се облече.

— Имаш ли нещо против да си сложиш дънките? — попита тя. — Струва ми се, че ще се отпусна повече, ако си с дрехи.

Елиз скочи бързо и нахлузи дънките.

— Така по-добре ли е? — попита тя и седна отново на дивана, без да ги закопчае.

— Да, нека опитаме пак — отговори Джени нетърпеливо. Тя затвори очи, прокара ръце под косата на Елиз и около врата й, опитвайки се да не бъде толкова срамежлива.

В края на краищата, беше артистка и артистите правеха всякакви луди неща.

Бъдещият Кийтс среща бъдещата си муза

Когато шоуто „Повече от голи“ приключи, свещите от сцената бяха прибрани и на черните тапицирани стени светнаха червени и сини лампи. Диджей Саси пусна френска хаус музика и клубът на улица „Харисън“ се превърна в дискотека от седемдесетте, пълна с полуголи слаби модели, които пиеха шампанско направо от бутилката.

Дан седеше сам на бара и пиеше коктейл с „Ред Бул“ и един Бог знае какво още. Имаше вкус на аспирин за бебета и го пиеше само защото барманът му обеща, че вътре има кофеин и още нещо, наречено таурин, което със сигурност щеше да го държи хипербуден през цялата нощ.

Внезапно забеляза една изключително висока жена с яркочервена бухнала перука — положително беше перука, розово червило и огромни слънчеви очила да стои по средата на претъпканото помещение с ръце около устата.

— Даниел Хъмфри? Тук ли е Даниел Хъмфри? — извика тя.

Беше Ръсти Клайн.

Дан обърна чашата до дъно и премигна, когато кофеинът, или каквото там имаше в чашата, проникна в мозъка му изведнъж. Запъти се към жената и сърцето му биеше по-силно от музиката.

— Аз съм Дан — каза дрезгаво.

— Ти ли си! Новият ни поет! Прекрасен си! — Ръсти Клайн повдигна очилата си на главата и залюля огромните златни гривни по дългите си кокалести ръце, когато грабна Дан и го целуна по бузите. Парфюмът й миришеше тежко и кисело, като риба тон.

— Обичам те, скъпи — каза тя и притисна Дан силно.

Дан се отдръпна назад. Не беше свикнал да го мачкат така и още по-малко някой, когото едва познаваше. Не очакваше Ръсти Клайн да бъде толкова страшна. Веждите й бяха боядисани, за да са в тон с перуката и беше облечена като боец, с черно кадифено яке „Повече от голи“ и подходящи черни кадифени панталони. На врата й висяха черни перли и покриваха бледите й кокалести гърди.

— Опитах се да напиша още поеми — заекна Дан. — За книгата ми.

— Чудесно! — извика Ръсти Клайн и го атакува отново с устни, намазвайки лицето му с розово червило. — Нека обядваме заедно някой ден през следващата седмица.

— Хм, следващата седмица съм на училище по цял ден, но свършвам в три и половина.

— Училище! — изкрещя Ръсти. — Толкова си сладък! Тогава можем да пием чай. Обади ми се в офиса и кажи на Бъкли, асистентката ми, да го уреди. О, по дяволите! — тя плесна силно Дан по ръката. Ноктите й бяха дълги поне три инча и лакирани в розово. — Има един човек тук, с когото непременно трябва да се запознаеш.

Ръсти се отдръпна и протегна ръце към едно слабо момиче с издължено, тъжно лице и мръсна руса коса. Върху мършавото си тяло носеше само една прозрачна бледорозова рокля и безжизнената й дълга до кръста коса не беше разресана, сякаш тъкмо ставаше от леглото.

— Мистъри Крац, това е Даниел Хъмфри, Даниел, това е Мистъри — Ръсти обяви на висок глас. — Мистъри, скъпа, помниш ли онази поема, която ти дадох да прочетеш? Онази, за която каза… Ох, по дяволите. Оставям те ти да му го кажеш. Сега ако ме извините, отивам да лижа задника на любимия си дизайнер — дано ми подари малко дрехи. Обичам ви и двамата. Чао! — добави тя, преди да си тръгне с черните си обувки със седемсантиметрови токчета.