Мистъри премигна с огромните си и изморени сиви очи. Изглеждаше като Пепеляшка, сякаш е мила пода цяла нощ.

— Твоята поема спаси живота ми — призна тихо. В слабата си ръка държеше издължена тънка чаша със светлочервена течност. — Кампари — каза тя, когато забеляза погледа му. — Искаш ли да го опиташ?

Дан никога не пиеше нещо, в което нямаше кофеин. Той поклати отрицателно глава и пъхна черната си тетрадка под мишница. След това си запали една „Кемъл“ и дръпна дълбоко. Вече беше по-добре. Сега поне имаше какво да прави, когато не знаеше какво да каже.

— И ти ли пишеш? — попита я той.

Мистъри потопи пръста си в питието и го облиза. Краищата на устата й бяха оцапани в червено от кампарито и приличаше на малко момиче, което е яло череши.

— Пиша поеми и кратки разкази. Работя по една книга за кремацията и преждевременната смърт. Ръсти казва, че съм следващата Силвия Плат — отговори тя. — А ти?

Дан отпи от питието си. Не беше сигурен какво искаше да каже с преждевременна смърт. „Имаше ли точно време, в което да умрем?“ Зачуди се дали не може и той да напише една поема за това, но от друга страна, не искаше да й отнеме темата.

— Предполага се, че съм следващият Кийтс.

Мистъри потопи отново пръст в кампарито и го облиза.

— Кой е любимият ти глагол?

Дан дръпна силно от цигарата си и издуха дима в претъпканата шумна зала. Нямаше представа дали е от клуба, от музиката, от кофеина или от таурина, но в този момент се чувстваше изключително жизнен и възбуден — обсъждаше любимите си думи с това момиче Мистъри, чийто живот беше спасил. Започваше да губи контрол.

— Мисля, че „умирам“ — отговори той, после довърши питието си и остави чашата на пода. — Глаголът „умирам“. — Със сигурност звучеше, все едно иска да я впечатли. В края на краищата, тя пишеше книга за преждевременна смърт и кремация. Но си беше истина. Почти всичките му поеми бяха за смъртта. Смъртта от любов, смъртта от гняв, смъртта от скука, от тревоги. Да заспиш и повече да не се събудиш.

Мистъри се засмя.

— И моят. — Сивите й очи и слабото издължено лице бяха потресаващо красиви, но предните й зъби бяха изкривени и жълти, все едно не е виждала зъболекар през целия си живот. Тя грабна още един коктейл с „Ред Бул“ от подноса на минаващия сервитьор и го подаде на Дан.

— Ръсти казва, че поетите са следващите кинозвезди. Някой ден ще обикаляме и двамата в лимузини с лична охрана. — Тя въздъхна тежко. — Макар че това няма да улесни живота ни — тя вдигна чашата си и я чукна с неговата.

— За поезията — вдигна тъжен тост.

След това грабна Дан за тила и го придърпа към себе си, дарявайки го с една дълга, просмукана от кампари целувка.

Дан знаеше, че трябва да отблъсне Мистъри, да й каже, че си има гадже и че е влюбен. Нямаше право на удоволствия с едно странно, почти голо момиче с пожълтели зъби. Но устните на Мистъри бяха сладко-горчиви и му се прииска да разбере защо е толкова тъжна и изморена. Искаше да я открие, така както откриваше перфектната метафора по средата на някоя поема, а за да постигне това, трябваше да продължи да я целува.

— Кое е любимото ти съществително? — прошепна задъхано в ухото й.

— „Секс“ — отговори тя и го целуна отново.

Дан се усмихна, докато я целуваше.

Може би е от таурина, но понякога е толкова хубаво да си лош.

Момичето зад камерата

— Значи това си ти. — Красив, загорял, рус тип, облечен с оранжеви шорти за сърф, бели кожени обувки „Биркенсток“ и кафяво-бяло кожено яке без нищо отдолу се усмихваше на Ванеса с ослепително бели зъби. Името му беше Дорк или Дюк и се представяше за режисьор. — Гениалният режисьор.

— Тя е следващият Бертолучи — Кен Могул поправи Дюк, или както там му беше името. — Дай ми една година, и всичко живо ще знае името й.

Кен беше облечен като градски каубой със сребристо яке „Култура на хуманността“ върху черна риза в западен стил с бели перлени закопчалки вместо копчета. Къдравата му рижава коса беше пъхната в черна шапка „Стетсън“ и беше обут с черни каубойски ботуши и дънки „Култура на хуманността“. Беше пристигнал в Ню Йорк същата нощ от Юта, където представяха новия му филм на филмовия фестивал „Сънданс“. Беше амбициозна творба за един глухоням мъж от консервна фабрика в Аляска. Човекът живееше в каравана заедно с 36 котки. Не говореше и прекарваше доста време на компютъра си да изпраща имейли на момичета от сайтове за запознанства. Кен трябваше да бъде изключително изобретателен с камерата, за да поддържа действието. Беше най-добрата му работа.

— Маце, преродих се като гледах филма ти — каза Дорк на Ванеса. — Оправи ми деня.

Краищата на устата на Ванеса се извиха нагоре в полуотегчена, полуучудена усмивка стил Мона Лиза. Не беше сигурна, че й харесваше да й казват „Маце“, но се радваше, че е оправила деня му.

Купонът след шоуто „Култура на хуманността“ на Джедедая Ейнджъл беше още по-внушителен. Магистрала 1 беше украсена като Индийска венчална палатка. Моделите по бикини, които дори не бяха присъствали на шоуто, се бяха излегнали на кожени дивани, пиеха мартини или танцуваха в такт с живата музика бхангра. Ванеса пооправи червената си блуза. Трудно беше да не се почувства като прасе с толкова много слаби и високи модели.

— Окей. Това е господинът от Седмична забава — каза Кен Могул и я прегърна през кръста. — Усмихни се, снимат ни!

Дюк стоеше от другата страна на Ванеса и притисна загорялата си слаба буза в бледата й нежна кожа. Миришеше на „Копъртон“.

— Кажи зеле!

Ванеса нямаше навика да се усмихва насила, но защо не? Нямаше реална опасност да се омъжи за Дюк в Храма на сърфа и пясъка и да живеят завинаги заедно в студио за сърф и филми на плажа в Малибу. Твърде консервативна нюйоркчанка беше за такива неща и освен това мразеше плажа. Не, тази нощ беше нейната дива нощ и от утре щеше отново да си бъде тя.

— Зеле! — извикаха и тримата пред камерата с най-широките си усмивки.

Дюк остана близо до Ванеса, след като фотографът свърши.

— В кой хотел си отседнала? — попита той, предполагайки, че беше от Лос Анджелис, като всички, които познаваше.

Ванеса отвъртя капачката на бутилката „Евиан“ и отпи.

— Всъщност живея със сестра си тук, в Ню Йорк, в Уилямсбърг. Все още ходя на училище. Тя свири в един състав.

Дорк изглеждаше развълнуван.

— Жестоко! — извика той. — Ти си като онези хора, за които пишат сценаристите, знаеш ли? — Той вдигна ръка и започна да ръкомаха във въздуха. — Алтернативен хипар. Истински. Повече от истински. Чист динамит!

За човек, наречен Дорк, беше доста проницателен.

— Благодаря — каза Ванеса, макар че не беше много сигурна дали това беше правилният отговор. Никога преди не беше разговаряла с такъв глупак. Почувства една ръка да я хваща за лакътя и се обърна.

Немощен възрастен мъж с пурпурно кадифено яке и кръгли черни очила й се усмихваше.

— Вие сте режисьорката, нали? — попита той.

Ванеса кимна.

— Така мисля.

Възрастният мъж поклати кокалестия си пръст.

— Не гледай на дарбата си прекалено сериозно — каза и изчезна.

Дюк се наведе и каза бързо в ухото й:

— Отседнал съм в „Хъдсън“. Искаш ли да се отбиеш за едно питие?

Ванеса знаеше, че трябва да го разкара, но никога не я беше свалял толкова хубав и тъп сърфист. Можеше да свали който си искаше модел в залата, но беше избрал нея. Чувстваше се поласкана. А и не й ли каза старият мъж преди малко да не гледа толкова сериозно на нещата? Слава богу, че изтърпя всички мъки да си махне космите по краката.

— По-късно евентуално — отговори тя, за да не го разочарова напълно. — Сега има сняг.

— Да бе, вярно — Дюк се удари по главата с ръка и се засмя глупаво. — Искаш ли да танцуваш? — Той протегна напред ръце, мускулите му се изпънаха подканващо. Изглеждаше, сякаш не изпускаше тренировка и живееше на протеинови напитки и троскот.

Ванеса оправи пак червената си блуза, хвана ръката на Дюк и го поведе към претъпкания, оживен дансинг. Не можеше да се познае — тя мразеше да танцува! Ако не друго, никой познат нямаше да я види.

Нали?

Одри не се съблича

Снегът беше станал абсолютно непроходим, не можеха да излязат от центъра и Блеър реши, че най-доброто, което можеха да направят, е да наемат стая в хотела.

— Можем да гледаме телевизия и да си поръчаме храна — прошепна съблазнително в ухото на Оуен. — Ще бъде забавно.

Стаята беше луксозна, с двойно огромно легло, джакузи, плазмен стенен телевизор и прекрасна гледка на полузамръзналата река Хъдсън. Оуен се обади на рум сървис и поръча бутилка шампанско „Veuve Clicquot“, филе миньон, пържени картофи и шоколадова торта. Когато храната пристигна, легнаха на леглото, започнаха да се хранят взаимно с торта и гледаха „Топ Гън“ по TNT.

— Защо се разделихте с жена ти? — попита Блеър и му подаде парче торта. Трохички от тортата паднаха върху памучните калъфки.

Оуен гребна с лъжичка от шоколадовата глазура и предложи на Блеър да я оближе.

— Не бяхме… — той се поколеба, намръщи красивите си оформени вежди, докато обмисляше отговора. — Предпочитам да не говоря за това.

Блеър се усмихна разбиращо, докато глазурата се топеше в устата й. Харесваше й ролята на другата. Караше я да се чувства толкова… могъща. Том Круз и Кели Макгилис на огромния телевизионен екран потеглиха с мотора.

— И тя ли завърши „Йейл“?

Оуен взе дистанционното и го насочи към телевизора. После го остави, без да сменя канала.

— Не знам — отговори точно като малкия й брат Тейлър, когато гледаше телевизия и майка им го питаше дали е свършил с домашните.

Блеър грабна дистанционното и започна да превключва каналите. Повторение на Приятели. Борба. MTV. Не беше сигурна дали й харесва момчето Оуен. Предпочиташе мъжа.

— Ходила ли е в „Йейл“ или не?

— М-хм — отговори Оуен и лапна огромно парче торта. — Астрономия.

Блеър повдигна вежди, докато гледаше Шон Комбс — П. Диди да се разхожда в огромната си къща в Горен Ийст Сайд. Жената на Оуен изглеждаше гений. Що за човек учеше астрономия? Някой, който искаше да става астронавт? Предпочиташе Оуен да беше казал, че жена му не е учила нищо, че е седяла вкъщи пред телевизора и е нагъвала донътс, че накрая е станала 200 кг и се е принудил да спи в стаята за гости, преди да се изнесе напълно. Повече не е имало място за него.

Блеър се спря на АМС, любимият й канал за класически филми. „Казабланка“ с Ингрид Бергман и Хъмфри Богарт беше към средата. Немците тъкмо бяха завладели Париж и Ингрид беше уплашена.

Тя се облегна назад на възглавниците. Липсваше й начинът, по който косата й падаше на раменете и тя си мислеше, че е неустоима.

— Представям си понякога, че живея в онази епоха — каза замечтано на Оуен. — Изглежда много по-изискана. Никой не носи дънки, всички са любезни и всички жени имат страхотни прически.

— Да, но е имало война. Световна — напомни й Оуен. Той избърса устните си в бяла ленена салфетка и се облегна назад на възглавниците до нея.

— И какво от това? — настоя Блеър. — Още по-добре.

Оуен хвана ръката й и Блеър отмести очи от телевизора, за да го погледне.

— Знаеш ли, че приличаш на Кари Грант? — прошепна тя.

— Мислиш ли? — Оуен обърна глава, за да я погледне. Сините му очи блестяха сексапилно.

— Подстригах се, за да приличам на Одри Хепбърн — призна си Блеър. Тя се обърна на една страна и подпря глава на гърдите му. — Бихме могли да бъдем Одри и Кари.