— Бихте ли ми направили една услуга?

— Естествено. Какво желаете?

— Бихте ли нарисували всички, които живеят в тази къща? Ан и Чарлз, Колин, децата, кучетата, себе си, Майкъл. — Най-вече Майкъл. Като улови питащия му поглед, тя добави: — Естествено ще ви платя.

Кенет вдигна вежди.

— Моля ви, Катрин, не говорете за това.

— Съжалявам — пошепна извинително тя. — Не исках да ви обидя. Вие не сте търговец.

Очите му засвяткаха развеселено.

— Всъщност ми правите комплимент. Това ще бъде първата ми професионална поръчка, но за съжаление на мога да я приема.

— Естествено, че не. Съжалявам. Не биваше да питам.

Той направи нетърпелив жест.

— Не съм казал, че няма да направя скиците. Дори имам няколко, които ми се струват добри, но трябва да ги приемете като подарък.

Тя се опита да му благодари, но той я спря.

— Не е нужно да ми благодарите. Вие с Ан имате таланта да приемете две дузини безделници и да им осигурите почтен дом. — Той се извърна отново към потъмнялото небе. — Отдавна, много отдавна не съм имал дом.

Тъгата в думите му я накара да сложи ръка върху неговата. Съчувствен жест, който не беше в състояние да предизвика бурята от чувства, която бе изпитала с Майкъл.

— Да не забравите, че трябва да нарисувате и себе си.

— Ако се опитам, хартията ще се разпадне — отвърна сухо той.

— Не бъдете толкова глупав, както би казала Моли. — Двамата се засмяха, тя свали ръката си и продължи: — Следващата седмица е балът на дукеса Ричмънд. Това е най-голямото светско събитие на сезона.

Кенет се потърси от ужас.

— О, не, в никакъв случай. Не съм достатъчно важен, за да ме поканят. Но на двадесет и първи ще бъда на бала на херцога. Той е решил да почете битката при Виктория и очаква всички офицери да присъстват.

Катрин се усмихна предизвикателно.

— Очаквам да танцувате с мен.

— Отговорът е категорично не. Готов съм да ви дам всичките си рисунки, готов съм да дам живота си за вас, но танцуването е нещо съвсем друго.

Двамата отново се засмяха. Когато се обърнаха към стаята, видяха Майкъл да стои на вратата. Той видя, че са го забелязали, и влезе в салона. Лицето му беше неразгадаемо. Катрин закопня да отиде при него и да му подаде и двете си ръце. Вместо това наложи маската на Света Катерина, усмихна му се и наля чаша шери.

Колко по-лесно беше да си светица, отколкото жена от плът и кръв.



Късно вечерта Кенет прегледа рисунките си и избра няколко, които може би щяха да харесат на Катрин. Остана много изненадан, като видя колко много рисунки е направил. Трябваха му само още една или две, за да попълни колекцията. Приготви папка и за Ан. Една от рисунките на цялото семейство Моубри в градината беше наистина добра.

Той взе молива си и започна да рисува влюбените Тристан и Изолда. Тристан, могъщият воин, и Изолда, принцесата-лечителка, омъжена за чичото на Тристан. Развръзката беше трагична. Нямаше да бъде истинска велика легенда, ако двамата се бяха заселили в някоя усамотена колиба и бяха родили девет деца, а той беше станал дебел земевладелец с предпочитания към лова на лисици.

Кенет забеляза какво правеше едва когато рисунката беше готова. Измъченият воин носеше чертите на Майкъл, а тъмнокосата принцеса в обятията му беше възхитителната Катрин Мелбърн.

Художникът подсвирна смаяно. Ето откъде духаше вятърът. Не за първи път рисунките му разкриваха нещо, което съзнанието още не беше оформило в представа. По дяволите, Майкъл беше страдал достатъчно! Ами Катрин, която щеше да плаща вечно за глупавия брак, който беше сключила на шестнадесет години.

Тъй като беше платил висока, горчива цена, докато научи колко бегло е щастието, той знаеше, че на мястото на Майкъл щеше да прати по дяволите морала и честта и да се радва на кратките мигове блаженство. Искаше му се да вярва, че Майкъл и Катрин правят точно това, но знаеше, че не е вярно. И двамата бяха прекалено благородни. Вероятно криеха чувствата си един от друг, дори от самите себе си.

Кенет хвърли рисунката в камината и я подпали със свещта. Докато я гледаше как гори, се помоли двамата му приятели да бъдат богато възнаградени на небето за земното си въздържание.



В деня преди бала на дукеса Ричмънд Майкъл и Кенет присъстваха на вечеря с офицерите на деветдесет и пети полк, наскоро пристигнали от Америка. Съвсем естествено разговорът се завъртя около събитията на полуострова. Вечерта беше чудесна, но когато потеглиха към къщи, Майкъл отбеляза сухо:

— Разстоянието е най-доброто средство да погледнем в романтична светлина лошото ядене, лошото вино и лошия подслон.

— Истинската романтика е в това, че бяхме млади и оцеляхме — изкиска се Кенет. — Божичко, помниш ли юбилейния банкет на стрелците на брега на Бидасао?

— Краката ни се люлееха в окопите, тревата ни служеше за маса и столове. Такова нещо не се забравя.

Двамата завиха по Рю дьо ла Рен, без да ускоряват темпото. Майкъл слезе, отвори портата и проговори бавно:

— През следващите дни се очаква грозна буря.

Кенет го изгледа остро.

— Буквално ли да го приема или метафорично?

— И двете. — Майкъл несъзнателно потърка лявото си рамо, което винаги го болеше при промяна на времето. — Бурята ще бъде впечатляваща. Помниш ли, че на полуострова много често се разразяваха бури точно преди планираните сражения?

— Прав си — кимна Кенет. — Уелингтъново време. Беше повече от страшно. Защо не напомниш на херцога?

Майкъл избухна в смях.

— Сигурно ще ме изхвърли от кабинета си. Той е човек, който вярва на фактите, а не на фантазиите.

— Без съмнение е прав. Но аз ще кажа на ординареца си да приготви багажа за поход, за да можем да потеглим веднага.

— И аз възнамерявам да сторя същото.

Двамата отведоха конете си в обора. Там гореше лампа и веднага забелязаха Колин Мелбърн, който се беше проснал по лице в сеното и шумно хъркаше. Конят му, още оседлан и с юзди, стоеше до него и го зяпаше равнодушно. Кенет коленичи и го прегледа.

— Пиян като лорд — съобщи с крива усмивка той.

— Какво каза? — попита ледено Майкъл.

— Добре де — ухили се, Кенет, — пиян като някои лордове. Теб никога не съм те виждал в това състояние.

— И няма да ме видиш.

— Въпреки това трябва да му признаем едно: останал е на седлото, докато се е прибрал вкъщи. Това прави чест на кавалерията.

След като се погрижи за коня си, Майкъл се зае с жребеца на Мелбърн. Животното не биваше да страда само защото господарят му бе прекалил с алкохола. Когато свърши, Кенет вдигна пияния на крака.

Колин се събуди и попита завалено:

— Вкъщи ли съм вече?

— Почти. Трябва само да изкачите стълбите.

— Проклетата пехота идва да ме спаси. Явно и вие можете да бъдете полезни, момчета. — Колин направи крачка към изхода и се олюля.

Кенет го сграбчи за раменете.

— Помогни ми, Майкъл! Не мога да се справя сам. Трябва да го отнесем в спалнята му.

— По-добре да го оставим тук — предложи Майкъл. — Нощта е мека, а в състоянието, в което е сега, няма да има нищо против.

— Катрин сигурно се тревожи. Тази вечер мъжът й трябваше да си бъде вкъщи.

Това беше вярно, затова Майкъл улови дясната ръка на Мелбърн и я преметна през рамото си. Колин вонеше не само на порто, но и на парфюм. Явно се беше забавлявал с жена.

Той се опита да игнорира факта, че този пиян глупак е съпругът на Катрин. Че има право да я милва, да притежава тялото и, макар че постоянно мени партньорките си в леглото…

Стисна зъби и двамата с Кенет измъкнаха пияния през вратата. Съживен от чистия въздух, Колин обърна глава към Майкъл и му намигна.

— О, благородният полковник! Много съм ви задължен.

— Не се притеснявайте — отвърна кратко Майкъл. — Бих го направил за всеки.

— Не сте прав — възрази Колин. — Правите го за Катрин, защото я обичате.

Майкъл се вцепени.

— Всички я обичат — продължи завалено Колин. — Почтеният сержант Кенет, верният Чарлз Моубри, даже проклетият херцог — всички са влюбени в нея. Всички я обичат, защото е съвършена. — Той се оригна шумно. — Знаете ли колко трудно се живее със съвършена жена?

— Стига, Мелбърн! — изсъска Кенет. Колин продължи безпощадно:

— Обзалагам се, че Ваше благородно лордство гори от желание да се потъркаля с Катрин в сеното и да ми сложи рога.

Майкъл спря и стисна юмруци.

— За бога, човече, млъкнете! Обиждате съпругата си!

— О, аз знам, че тя няма да го направи — увери го ухилено Колин. — Не напразно я наричат Света Катерина. Знаете ли защо са обявили истинската Катрин за светица? Защото жалката уличница…

Преди да е успял да довърши, Кенет замахна и го удари с юмрук под брадичката. Колин се свлече в безсъзнание между двамата и Кенет обясни сухо:

— Реших, че е по-добре да го направя, преди да си го убил.

Кенет прекаляваше. Майкъл кимна мрачно и му помогна да отнесат Мелбърн по стълбите на втория етаж. Щом стигнаха пред спалнята, Кенет почука на вратата.

Катрин отвори след минута. Тъмната коса беше разпусната по раменете, халатът беше наметнат на раменете й и разкриваше тънката нощница. Тя изглеждаше отпусната и сънена и беше безкрайно привлекателна. Майкъл веднага сведе поглед. Кръвта запулсира в слепоочията му.

— Какво се е случило? — попита тихо тя.

— Не се бойте, Катрин, Колин не е ранен — обясни спокойно Кенет. — Малко се е понапил, паднал е в обора и си е ударил брадичката. Нищо сериозно.

Тя отстъпи и задържа вратата.

— Моля, внесете го вътре и го сложете на леглото.

Когато внесоха пияния, Майкъл видя как ноздрите й се издуха от вонята на алкохол и парфюм. В този момент, той разбра, че Кенет беше прав. Катрин знаеше, че мъжът й се забавлява с други жени, но приемаше с достойнство участта си. Майкъл изпита силно възхищение към нея и отново му се дощя да налага с юмруци Колин, докато го превърне в кървава маса.

Двамата положиха безжизненото тяло на леглото и Кенет му изу ботушите.

— Ще се справите ли сама, Катрин?

— О, да, не ми е за първи път. — Тя въздъхна и добави с принуден хумор: — За щастие това не се случва често. Благодаря ви, че го донесохте.

Думите бяха отправени и към двамата, но тя не посмя да погледне Майкъл. От деня в градината двамата избягваха да се гледат.

Мъжете й пожелаха лека нощ, излязоха от съпружеската спалня и безмълвно се запътиха към другото крило. Майкъл неохотно призна пред себе си, че се гневеше не само защото забележките на Мелбърн бяха вулгарни и недостойни за джентълмен.

Най-страшното беше, че всичко, което беше казал пияният съпруг, отговаряше на истината.


9

Рано на другата сутрин Майкъл тъкмо довършваше закуската си, когато в трапезарията влезе Колин. Тъй като нямаше никой друг, Майкъл не можеше да се направи, че не е забелязал присъствието му.

Колин се запъти право към каната с кафе.

— Не си спомням нищо, но жена ми каза, че миналата нощ вие и Уайлдинг сте ме отнесли горе. Много ви благодаря.

Зарадван, че Колин не си спомня нищо, Майкъл отвърна:

— Трябва да благодарите на коня си, че ви е довел вкъщи.

— Цезар е най-умният кон, който съм имал. — Колин си наля с несигурна ръка голяма чаша кафе. — Главата ми бучи, сякаш е била улучена от гюлле, но си заслужавам болките. На моята възраст би трябвало да знам, че е глупаво да смесвам бира, бренди и вино.

Физиономията му беше толкова жалка, че Майкъл неохотно отговори на усмивката му. Изведнъж разбра, че ако Колин не беше женен за Катрин, той щеше да го харесва. Или поне да бъде толерантен към грешките му. Опита се да се отнася с Колин така, сякаш Катрин не съществуваше, и заговори любезно:

— Наистина дяволска комбинация. Имате късмет, че днес можете да се движите.

— Нямам друг избор. — Колин добави мляко и захар в кафето си и отпи голяма глътка. — Трябва веднага да отида в полка и да се върна навреме, за да придружа жена си на бала у дукеса Ричмънд.

Явно беше невъзможно да не споменават Катрин.

— Тя ще се радва, че сте с нея — отвърна с привидно равнодушие Майкъл.

Колин изкриви лице.

— Не обичам тези покани, но балът е много важен и не бива да го изпускам.

— Тогава ще се видим там. — Майкъл изпи кафето си и излезе от трапезарията. Искаше да презира Мелбърн, но заради Катрин се надяваше мъжът й да е дружелюбен, почтен и надежден. Защо животът беше такава дяволска бъркотия от сиви тонове? Черното и бялото бяха по-прости.