Катрин видя как в очите на Халдоран блесна луд гняв и осъзна, че предложението му не беше чак толкова великодушно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Той искаше нея, вероятно с надеждата, че уплашената съпруга ще има нужда от утеха. Но както и да е, каза си тя. Помощта му беше добре дошла, а и той беше твърде много джентълмен, за да оттегли предложението си само защото тя не искаше да дойде. Скривайки яда си, лордът каза:

— Половин час е добре. Въпреки това бих настоял и вие да дойдете, мисис Мелбърн. Брюксел може да стане опасен за сама жена. — Той стана и посегна към джоба си. — Ще ви оставя адреса на банкера си в Антверпен. Ако трябва, ще ме намерите чрез него.

— Благодаря ви. Много любезно, че положихте толкова усилия за хора, които почти не познавате — отвърна сухо тя.

— Би било престъпление да оставим мястото на корабчето неизползвано — отвърна небрежно той. — Тъй като съпрузите ви рискуват живота си за родината, редно е да ви предложа закрилата си.

Следващият половин час мина бързо. Когато узна, че трябва да отиде в Антверпен, Ейми се разплака.

— Моля те, мамо, нека остана с теб. Винаги си казвала, че умея да помагам.

— Разбира се, миличка, ти си най-добрата помощница. Но не мога да рискувам да ти се случи нещо лошо. — Катрин се усмихна окуражително. — Не мога другояче, не разбираш ли? Аз съм майка. Един ден, когато имаш свои деца, ще ме разбереш.

Ейми капитулира при условие, че ще се върне веднага щом положението си изясни.

Елспет Маклеод също помоли да остане. Ан знаеше, че момичето иска да бъде близо до Уил Ферис, и не се възпротиви. Вместо нея взе момичето на Катрин да й помага за децата.

Точно след половин час заминаващите се събраха във вестибюла. Катрин прегърна приятелката си и се сбогува нежно с децата.

— Ако войната ни раздели — заговори със задавен от сълзи глас Ан, — обърни се към майката на Чарлз в Лондон. А ако… ако с теб и Колин се случи нещо, обещавам ти да отгледам Ейми като собствено дете.

— Знам. — Катрин кимна с натежало от болка сърце. — Ако се наложи, ще се погрижа за Чарлз, както би го направила ти.

Ан въздъхна дълбоко и заключи по-спокойно:

— Време е да тръгваме.

Катрин проследи как малката група се качи в каретата под дъжда. Зарадва се, като видя, че Халдоран е повел със себе си няколко едри, мрачни слуги, които щяха да пазят пътниците.

Изчака, докато каретата зави зад ъгъла, и се прибра в стаята си. По бузите й течаха сълзи. Никога не се беше разделяла с Ейми.

— Проклет да е Наполеон — прошепна пламенно тя. — Дано се пържи в ада!


11

Един от първите военни уроци, овладян от Майкъл, беше, че при обстрел офицерът винаги трябва да пази самообладание. Това се оказа особено важно, когато една четвърт от полка му и повечето от половината офицери загинаха след многочасовата унищожителна канонада на французите. Гърмът на оръдията и облаците черен дим бяха достатъчни да разколебаят и най-опитните войници.

Полкът беше подреден в каре, за да се защитава по-успешно. Редици въоръжени войници бяха заели позиция в четирите посоки, а офицерите, обозът и ранените бяха разположени в средата на карето. Леко ранените мъже се оттегляха сами от позициите. Мъртвите безмилостно се изхвърляха извън карето, за да направят място за живите. Майкъл обикаляше позициите, говореше успокоително на войниците, утешаваше ранените, доколкото можеше, и даже пускаше шеги.

Като се опитваше да не вдишва твърде дълбоко хапещия дим от оръдията, той тръгна към средата на карето, където бяха забити двете полкови знамена, наречени «цветове». По традиция знаменосци бяха най-младите офицери, а охранители — най-опитните сержанти. Дребничкият ефрейтор Томас Хъси беше едва на шестнадесет и Майкъл постоянно го държеше под око.

Когато наближи, едно гюлле падна в опасна близост до знамената, но за щастие не рани никого, докато се търкаляше бавно по влажната земя. Том Хъси подаде знамето на един от сержантите.

— Щом французите ни снабдяват с необходимото — извика весело той, — какво ще кажете за малко футбол?

Той хукна към гюллето с намерение да го ритне и Майкъл изрева ядно:

— Не го докосвай! Гюллето изглежда безобидно, но може да ти откъсне крака. Виждал съм достатъчно такива случаи.

Знаменосецът застана мирно.

— Благодаря ви, сър. — С леко побледняло лице той се върна при знамето си и Майкъл му кимна одобрително. Момчето беше неопитно, но умееше да мисли и щеше да стане добър офицер.

Майкъл вдигна далекогледа си, за да проследи битката. Видя твърде малко, защото пред полка му се простираха ниви с ръж. Рано сутринта френската пехота нападна отляво. Ръжта и гъстият пушек закриваха всичко, което беше отдалечено на повече от неколкостотин метра. Затова Майкъл можа да проследи атаката само чрез шумовете, крясъците, стрелбата и маршовата музика. Французите бяха отблъснати, но той не знаеше нищо повече.

Следващото гюлле помете няколко войници в задната част на карето. Капитан Греъм, след Майкъл най-високият по чин оцелял офицер, отиде да види колко хора са убити.

— Позволявате ли да ви задам един въпрос, полковник Кениън? — попита със сериозно лице Том Хъси.

— Слушам те.

— Какъв смисъл има да стоим тук и да ни късат на парченца? В тази част от фронта не се води сражение. Бихме могли да се отдалечим на сигурно разстояние, докато стане нужда да влезем в бой.

— И сега имат нужда от нас — за да правим точно това, което правим — обясни трезво Майкъл. — Ако не бяхме тук, армията на Наполеон щеше да мине по този път и битката щеше да бъде загубена. Кавалерията може да препуска напред и назад по цялото бойно поле, но именно пехотата печели пространство. — Той изрита една буца кал. — Докато има и един жив войник от сто и пети полк, това е британска територия. Смъртта на другарите ни е трагична, но не е безсмислена.

Момъкът кимна бавно.

— Разбрах, сър.

Макар че обяснението отговаряше на истината, този дълъг, кървав ден му напомни живо защо предпочиташе бързия, подвижен бой на стрелковата бригада. Човек се чувстваше по-добре, когато беше подвижна цел. Той се опита да си представи как напредваха Кенет и деветдесет и пети. Вероятно обхождаха линиите и влизаха в бой с отделни френски отряди. Как им завиждаше…

Майкъл продължи обиколката си. Тъкмо говореше с един лейтенант, когато осъзна, че чуваше собствения си глас съвсем ясно. Непрекъснатата артилерийска канонада, която допреди минута заглушаваше всичко, сега беше спряла. Майкъл веднага разбра какво означава това и извика заповеднически:

— Подгответе се за атака! Французите спряха оръдията, за да не улучат собствените си хора.

Уморените войници наостриха уши. Сержантите започнаха да дават заповеди за стягане на линиите и проверка на мускетите. Въздухът затрепери от напрежение. Това беше първото предизвикателство към полка в голямата битка срещу Наполеон.

В началото тревожно взрените напред войници виждаха само призрачни сенки, които вървяха насреща им през полето. Много скоро се очерта първата линия ездачи. Неясните фигури бяха френски кирасири. С блестящите си шлемове и ризници те приличаха на средновековни рицари. Едри мъже на едри коне. Това беше тежката кавалерия, изпратена с цел да съкруши всяка съпротива, и препускаше право срещу сто и пети и двата съседни полка.

Тежкият тропот на конете отекваше оглушително. Ездачите тъпчеха безжалостно узрялото жито и напредваха неумолимо нагоре по склона. Когато Майкъл видя как фронталната линия на карето се разколеба, веднага се втурна нататък.

— Пази позицията! — изрева гневно той. — Конете няма да връхлетят върху вас, а и ние имаме повече пушки от тях. Ще стреляте само когато дам заповед. Целете се в конете!

Когато конницата стигна на четиридесет стъпки от полка, Майкъл даде заповед:

— Вдигни пушките! Прицели се! Огън!

Първата редица изпразни мускетите си в оглушителен залп. Ранени коне зацвилиха пронизително, чу се страховито металическо дрънчене, когато куршумите бяха отблъснати от стоманените нагръдници. Половин дузина коне и ездачите им се строполиха в калта и принудиха следващите ги да се отклонят встрани.

Докато първите пълнеха, Майкъл даде заповед да стреля втората редица. Залпът свали на земята още дузина нападатели. Въпреки старанията на ездачите, конете се подплашиха и заобиколиха карето, където попаднаха на мускетния огън от фланговете.

Кавалеристите препуснаха хаотично около карето, изпразниха пистолетите си и бяха обсипани с изстрели. Командирът им осъзна, че маневрата се е провалила, и даде заповед за оттегляне.

Когато конете препуснаха надолу по хълма, един паднал ездач изпищя отчаяно за помощ. Един от приятелите му обърна коня си и хвана ръката на ранения, за да го изтегли на седлото. Двама британски войници вдигнаха мускетите си и се прицелиха.

— Не! — изрева Майкъл. — Не убивайте смелия войник, който помага на другаря си!

След миг на изненада войниците кимнаха и свалиха оръжията. Смелостта заслужаваше уважение дори когато идваше от неприятеля.

В последвалата тишина Майкъл огледа полето с далекогледа си. Почти не виждаше съседните бойни единици, но по всичко изглеждаше, че френската кавалерия напада съюзническите линии на широк фронт.

Някой изкрещя предупредително. Кирасирите се връщаха.

— Наслаждавайте се на кавалерийските нападения, господа — отвърна сухо Майкъл. — Те са по-малко опасни от канонадата.

По карето се понесе смях. Този път огънят беше по-равномерен. Около карето израсна бариера от мъртви и ранени коне и ездачите не можеха да го доближат.

Майкъл тъкмо вървеше към левия фланг, обстрелван най-силно, когато бе улучен от куршум в дясното рамо. Първата вълна на болката беше толкова силна, че едва не го свали в безсъзнание. Като видя ужасените лица наоколо, той си заповяда да издържи.

— Не е сериозно — проговори късо той. — Повикайте лекар да ме превърже.

Полковият лекар бе загинал, асистентите му до един бяха тежко ранени и за ранените се грижеше млад капрал, в цивилния живот фризьор. След като превърза командира си и сложи ръката му в примка, той му подаде манерка.

— Пийте, сър, но бавно.

Майкъл отпи голяма глътка и изкриви лице. В манерката имаше чист джин. Очите му се насълзиха, но болката отслабна.

— Благодаря, Симс. Много щедро от ваша страна да споделите с мен лекарството си.

Симс се ухили и затвори манерката.

— Трябва да ви пазим, сър, че останахме съвсем без офицери.

Кавалерията се оттегли втори път. Макар че сто и пети удържа позицията, редиците се разредиха. Майкъл даде заповед да намалят карето и да се подготвят за следващото нападение.



Рано сутринта Катрин отиде в лазарета. Намери време да си почине едва следобед, наля си чаша вода и се запъти към масата, където оперираше Иън Кинлок. Спуснатото платно го отделяше от сламениците на ранените. И той беше седнал да почине. Тя му подаде водата и рече:

— Може би армиите още не са се сблъскали, Иън. Днес не съм чула нито един изстрел.

Той отпи с благодарност и поклати глава.

— Вятърът идва от другаде. Всичко може да се случи. Битката е започнала.

Някъде наблизо заби камбана. След малко Катрин прошепна замислено:

— Бях забравила, че днес е неделя. Лош ден за сражение.

— Всички дни са лоши. — Иън изтри потта от лицето си и каза на санитаря: — Донесете следващия.

Катрин се върна на работа и до вечерта правеше превръзки и даваше вода на ранените. Макар че имаше усмивка и добра дума за всекиго, част от сърцето й беше при мъжете, които се биеха и умираха само на няколко мили от града.



Кавалерийските нападения продължиха няколко часа, като вълни, които се разбиваха в скалите. Майкъл отдавна бе престанал да ги брои. Десет ли бяха или дванадесет? Ала полкът доби самоувереност. Когато към хълма се понесе третата вълна ездачи, той чу как един от войниците му се провикна със северен акцент:

— Проклетите глупаци пак идват!

Сегашната атака беше най-страшната. Кирасирите обикаляха карето в продължение на час, стреляха с пистолети, размахваха саби и правеха всичко, за да пробият линията на съюзниците. Но и това нападение се провали. Конниците бяха твърде малко срещу мускетите, а и конете им бяха премного стреснати от непрестанната стрелба.

Сто и пети се държеше здраво, сякаш се бе враснал в земята. Уелингтън се бе вслушал в думите на Майкъл в нощта на бала и бе разположил полка между ветерани. Отляво беше седемдесет и трети пехотен британски полк, отдясно бяха хановерците от немския кралски легион, които бяха водили безброй сражения на полуострова. Мъжете на Майкъл бяха твърдо решени да докажат, че са равностойно на съседите си, и се справиха успешно.