— Водя със себе си двама здрави мъже и каруца — каза Катрин. — Ще вземем каруцата, носилка и чантата с превръзките.

— Не можете да отидете на бойното поле, Катрин — възрази смаяно Кенет.

— Не се опитвайте да ме спрете — изсъска ядно тя. Гласът и трепереше от вълнение. — Ако Майкъл е жив, ще има спешна нужда от помощ.

Кенет посочи спящия Чарлз.

— А какво ще стане с Моубри?

— Дадох му лауданум и ще спи дълго. Няма да му навреди, ако почака малко повече. Даже ще му е полезно да си отпочине.

— Тогава да вървим. — Кенет се усмихна уморено. — Нямам сили в един ден да се бия с Наполеон и с вас.

Ферис стана, за да вземе участие в търсенето. Евърет докара каручката и конете. Колин беше сменил конете и седлата и Катрин възседна кафявия жребец на Майкъл. Тор беше уморен, един куршум беше одраскал левия му хълбок, но я носеше с готовност. Тя помилва стройния му врат и го благослови, че бе спасил два живота.

Сто и пети полк беше на позиция в близост до пътя и каручката и конете напредваха бързо. Катрин беше благодарна, че бяха предприели кошмарното пътуване в мрак. Навсякъде лежаха трупове на коне и хора, разхвърляни оръжия и други предмети. Когато чуваше стонове, тя се насилваше да ги игнорира. Не можеха да помогнат на всички. Сигурно още стотици ранени мъже щяха да умрат през нощта, но Катрин разбираше и изтощените до смърт войници, които нямаха сили да помогнат на другарите си. Утре сутринта щяха да започнат да събират жертвите без потреса на днешния ден.

Продължиха по пътя, докато стигнаха съвсем близо до мястото, където Том Хъси беше видял за последен път полковник Кениън. Вместо да рискуват каруцата да затъне в гъстата кал, оставиха Евърет да държи конете и продължиха през полето. Напредваха бавно, защото земята беше осеяна с изпочупени саби и байонети, които можеха да ги наранят.

Том слезе от коня си и продължи пеша. Другите последваха примера му. Кенет и Ферис носеха фенери и ги държаха високо, за да може знаменосецът да оглежда околността. Направиха няколко обиколки, докато момъкът прошепна колебливо:

— Мисля, че беше пред този жив плет.

Тръгнаха по продължение на гъстите храсти и изведнъж фенерът освети двама мъже в селски дрехи, наведени над безжизнената фигура на един войник. Кенет изруга ядно, извади пистолета си и стреля във въздуха. Селяните хукнаха да бягат.

— Мародери — проговори с отвращение той и зареди отново.

Катрин не се изненада. В Испания ограбваха мъртвите и ранените дори когато битката беше в пълен ход. Тя ускори крачка, за да стигне до безжизнената фигура. Ръстът и стройната, мускулеста фигура отговаряха, тъмният мундир също.

Когато коленичи в калта до падналия, сърцето й спря да бие. Кенет застана зад нея и фенерът му освети остро изсечените черти на Майкъл Кениън. Лицето му беше бледо като мъртвешка маска, униформата беше напоена с кръв.

Треперейки от страх, тя опипа врата му в търсене на пулс. Не го намери, а и кожата му беше ледено студена. Очите й се напълниха със сълзи.

— Жив ли е? — попита дрезгаво Кенет.

Гласът му изтръгна Катрин от упоението на тъгата. Тя навлажни пресъхналите си устни и отговори:

— Още не знам. — Вдигна ръката на Майкъл и отбеляза, че не е скована. — Не усещам пулс, но тялото не се е сковало. — Тя притисна ръце към слепоочията си. Какво можеше да направи?

Трябваше да гледа на Майкъл като на пациент, не като на любим мъж.

— Имате ли нещо блестящо и излъскано, например часовник?

— Вземете това, мадам — обади се Том Хъси и й подаде сребърен медальон. Тя го поднесе към устата на Майкъл. Повърхността се покри с лека влага. Замаяна от облекчение, Катрин седна на пети.

— Диша, макар и съвсем слабо.

— Трябва да го вдигнем — проговори нерешително Кенет.

— Нека първо го прегледам.

— Раната в ръката е от куршум — обади се знаменосецът. — Ребрата му са разрязани от сабя.

В гърба имаше дълбока рана, вероятно от копие. Оттам също беше текла кръв, но предишната превръзка я бе попила. В горната част на бедрото имаше още една рана и куршумът все още беше вътре. Катрин я превърза, доколкото можа, и обърна тялото по гръб.

Като видя огромната дупка над кръста, сърцето й спря. Раните в корема бяха без изключение смъртоносни. Тя издърпа окървавената материя на ризата, за да види много ли е лоша раната и за нейна изненада пръстите й напипаха хладен метал. Опипа тръбичката и я извади. Сребърният калейдоскоп беше съвсем смачкан, но куршумът беше спрял в него.

— Каквото и да е, това е предотвратило проникването на куршума в тялото.

— Това е калейдоскоп — обясни Кенет. — Създава сменящи се шарки от цветно стъкло. Майкъл го смяташе за свой талисман.

— Това е цяло чудо — прошепна с благоговение Катрин и скри калейдоскопа в джоба си.

Прегледът показа, че нито една от раните не е непременно смъртоносна. Най-страшното беше, че тялото бе престанало да кърви, доказателство, че е загубил големи количества кръв. Тя извади от чантата си стомничка с вода и се опита да налее няколко лъжички между сухите му устни, но той не можа да преглътне нито капка. Боейки се, че Майкъл ще се задави, Катрин остави водата и се надигна.

— Направих всичко, което можах. Трябва му лекар.

Кенет и Ферис внимателно вдигнаха безжизненото тяло върху носилката и Катрин го покри с одеяло. Запътиха се през полето към чакащата каручка, докато небето на изток бавно просветляваше. Безкрайната нощ беше към края си.

Майкъл беше жив. Но дали щеше да доживее утрото?


13

Беше почти обед, когато Катрин и двамата й пациенти пристигнаха в града, охранявани от Евърет и Ферис. Кенет и знаменосецът Хъси трябваше да се върнат в полковете си. Тя бе обещала да ги осведомява редовно за състоянието на Майкъл, но като си припомни мрачните им лица, разбра, че очакваха най-лошото.

Пътуваха бавно, за да намалят друсането на каручката. Катрин яздеше отзад и постоянно наблюдаваше двамата ранени. Дори след голямата доза лауданум Чарлз преживя тежко пътуването, макар че стоически понасяше болката. Майкъл беше толкова тих, че Катрин не смееше да го погледне. Дали пък не караше труп…

Щом стигнаха до къщата, тя скочи и го прегледа за признаци на живот. Ръката му беше посиняла и влажна, пулсът и дишането едва се усещаха, но беше още жив.

Отпочиналата Елспет изскочи от къщата и прегърна Уил Ферис.

— Как е капитан Моубри?

— Добре е — отговори Катрин. — Мъжете ще го отнесат в стаята му и ще получи втора доза лауданум. Нали ще поседите при него, Елспет?

— Аз също мога да остана с капитана, мадам — обади се Уил Ферис.

— Първо трябва да се наспите — отговори строго Катрин. — Вчера се бихте и не сте си починали нито минута.

Той започна да протестира, но Елспет му хвърли укорителен поглед.

— Хайде в леглото, Уил, или ще получиш един тиган по дебелата глава, за да те приспи.

Ферис се усмихна. Очите му се затваряха. Двамата с Евърет положиха Чарлз върху носилката и Катрин каза на момичето:

— Полковник Кениън е в много тежко състояние. Тук ли е Иън Кинлок?

— Да, но спи. Върна се малко след като вие тръгнахте.

— Моля, събудете го и го помолете веднага да дойде в стаята на полковника.

Елспет кимна и се втурна към къщата. След като Уил и Евърет настаниха и Майкъл в леглото, Катрин ги прати да почиват и започна да разсъблича ранения. Първо свали разкъсания мундир, после залепналата от кръв риза. Явно Майкъл не беше намерил време да се преоблече след бала, защото още носеше парадната си униформа. Онази вечер изглеждаше толкова внушителен. Толкова жив…

Когато измъкна парчетата плат изпод него, той изстена едва чуто. Катрин изплака и помилва бузата му.

— Чувате ли ме, Майкъл? — Ресниците му затрепкаха, но той не се събуди. Опитвайки се да придаде увереност на гласа си, тя продължи: — Всичко ще бъде добре, скъпи. Иън ще се погрижи за вас, а той е най-добрият хирург, когото познавам.

След това посвети вниманието си на изтерзаното му тяло. Гърдите му бяха голи, покрити само с окървавена превръзка. Торсът беше осеян с драскотини и синини. Върху отдавна зараснали белези имаше нови рани, а там, където куршумът от мускета беше забил калейдоскопа в мускулите на корема, се виждаше огромна пурпурна синина.

Катрин се беше грижила за много мъже, но никога не беше изпитвала такава нежност. Тя помилва ключицата на Майкъл с връхчетата на пръстите си и си каза, че е престъпление да се злоупотреби така с едно красиво, здраво тяло. За пореден път прокле Наполеон Бонапарт и ненаситното му честолюбие.

Но сега не беше време да се отдава на чувства. Катрин разтърси енергично глава и започна да почиства раните — дълга, мъчителна работа. Тъкмо когато обработваше дупката в рамото, в стаята влезе хирургът.

Иън приличаше на сбръчкан, небръснат просяк, но сините му очи бяха напълно будни.

— Спешен случай?

— Полковник Кениън е най-добрият ми приятел — отговори Катрин. — Беше на квартира тук. Снощи го намерихме на бойното поле.

Иън се наведе над леглото и прегледа ранения.

— Защо не е бил превързан още във Ватерло?

— Отнесохме го в лазарета, но доктор Хюм каза, че е… безсмислено. — Думите му бяха отекнали в сърцето й като погребална камбана. — Реших да го докарам тук с надеждата, че вие ще направите нещо.

— Хюм е имал всички основания да каже, че е безнадеждно — този човек е повече мъртъв, отколкото жив. Но щом ви е приятел… — Иън довърши прегледа. — Май съм го лекувал някъде на полуострова — разпознавам някои рани. Картеч, мръсна работа. Изненадвам се, че е оживял. Донесете ми инструментите. Снощи ги почистих и ги оставих да съхнат в кухнята.

Кинлок беше известен с педантичната си чистота и това често му навличаше подигравките на другите хирурзи. Той не се сърдеше, само обясняваше, че шотландската му майка била непоправима чистница. Може би защото беше домакиня, Катрин споделяше напълно стремежа му да си служи само с чисти инструменти. Беше сигурна, че именно чистотата е една от причините пациентите на Иън да се възстановяват така добре.

Когато Катрин донесе инструментите от кухнята, Иън беше съблякъл пациента си и почистваше раните. Комбинацията от сила и сръчност е решаваща за добрия хирург, а Иън има предостатъчно и от двете, каза си Катрин и застана до него, за да му подава инструментите и да взема употребените. Процедурата беше дълга и мъчителна и тя отново благодари на небето, че Майкъл беше в безсъзнание.

Когато Иън затърси куршума в бедрото, Майкъл нададе дрезгав вик и направи слаб опит да се отдръпне. Катрин го хвана за коляното и хълбока, за да не мърда. Голотата му я накара да се изчерви и отмести поглед. Колкото и да се стараеше, не можеше да го възприеме като обикновен пациент.

— Добър знак ли е тази реакция?

— Може би — отговори неопределено хирургът. Най-после пинцетата обхвана оловното топче. Той го изтегли навън с голяма предпазливост и го пусна в легенчето, което му поднесе Катрин. Взе втора пинцета и започна да вади от зеещата рана парченца плат и кал. — Приятелят ви е имал невероятен късмет. Куршумът е минал покрай големите кръвоносни съдове и е улучил бедрената кост, без да причини големи вреди. Само половин сантиметър по-нагоре, и щеше да умре на бойното поле.

При толкова късмет Майкъл не можеше да умре. Ала лицето му беше плашещо неподвижно, загубило и последната следа от хумор и жива интелигентност. Остана само строга маска. Очите я заболяха от неизплакани сълзи.

Иън превърза раните и натрупа одеяла върху студеното тяло. Боейки се от отговора, Катрин прошепна:

— Какви са шансовете?

— Дяволски лоши — отговори откровено Иън. — Раните не са смъртоносни, макар че половината френска армия го е използвала като жива мишена. Лошото е, че е загубил твърде много кръв. — Той поклати глава. — Не съм имал нито един случай на възстановяване след такава кръвозагуба.

Катрин притисна ръка към устата си. Не искаше да плаче. Не искаше. Иън й беше казал нещо, което тя вече знаеше. Не раните щяха да убият Майкъл, не и инфекцията, а проклетата загуба на кръв. Тя се вгледа в безжизненото тяло и се опита да си припомни какво беше чела и слушала за новите медицински теории.

Кинлок се зае да почиства инструментите си. Катрин се обърна към него и попита с внезапно оживление:

— Иън, помните ли, че веднъж ми разказахте как може да се прелива кръв от едно лице на друго?

— Правилно, виждал съм да преливат и от животни на хора, но само като експеримент. Много е рисковано.