Майкъл й подаде ключа от стаята. Докосването му я опари.

Катрин заключи вратата, пусна резето и си легна. Езикът и докосна устните на мястото, където още усещаше допира на палеца му. Макар че криеше умело любовта си, не можеше да контролира реакциите на тялото си.

Тя стисна ръце в юмруци и си припомни всички причини, които я задължаваха да обуздава желанието си.

Майкъл я смяташе за почтена омъжена жена.

Заради красивото момиче, което го караше да се смее.

И преди всичко защото тя нямаше да понесе неизбежните последствия от страстта.

Основателни причини. Защо тогава не можеше да охлади горещата си кръв? Чакаше я безсънна нощ.



Малкото пристанище Пенуорд беше вратата към Скоул. Каретата спря на самия бряг, където бяха хвърлили котва половин дузина рибарски лодки. Катрин слезе изтощена, но и благодарна, че дългото пътуване е свършило.

Двамата се запътиха към единствения човек на брега, едър, набит мъж, който седеше на каменната стена и пушеше лула, загледан към морето.

— Простете, сър — заговори учтиво Майкъл, — искаме да отидем на остров Скоул. Познавате ли лодкар, който би могъл да ни откара дотам?

Мъжът се обърна. Погледът му се плъзна по лицето на Майкъл и спря върху Катрин.

— Вие сте внучката на лерда.

Тя примигна изненадано.

— Откъде знаете?

— Островни очи — обясни лаконично мъжът. — Тази сутрин от Лондон пристигна вест, че скоро ще бъдете тук. Лердът ме изпрати да ви чакам. Пътували сте много бързо. — Той стана и се представи: — Аз съм Джордж Фицуйлям. Ще ви откарам.

Катрин и Майкъл размениха поглед. Адвокатът беше побързал да уведоми лерда за идването им. Оттук нататък щяха да бъдат под постоянно наблюдение.

Натовариха багажа им на лодката и изпратиха каретата. Скоро излязоха в открито море. Когато сушата изчезна на хоризонта, капитанът обяви:

— Скоул. — И посочи на югозапад.

Катрин се вгледа в тъмния, силно разчленен силует. Слънцето залязваше и беше трудно да се различат подробности. Скоро се проведяха скали и хълмове. Над главите им се носеха морски птици и надаваха към небето жални викове. От време на време се спускаха към морето за плячка.

Заобиколиха част от острова, достатъчно близо, за да видят как вълните се разбиваха в крайбрежните скали. Пътеводителят имаше право: природата беше прекрасна, но първото впечатление беше заплашително. Катрин не можеше да си представи, че това отдалечено кътче земя ще стане нейна родина.

Майкъл безмълвно я прегърна. Веднага бе усетил безпокойството й и тя изпита топла благодарност.

Между скалите се появи отвор и лодката се насочи право към него. Докато минаваха между разсечените скали, Катрин не смееше да диша. Нощем или при буря влизането беше крайно опасно.

Влязоха в малък залив с три кея и няколко завързани лодки. Когато наближиха брега, на пътя се появи странна ниска карета с впрегнати понита. Едър, строен мъж с обрулено от вятъра лице слезе и без бързане се запъти към кея, където Фицуйлям тъкмо привързваше лодката.

Майкъл скочи на кея, обърна се и улови ръката й, за да й помогне да слезе. Без да пуска ръката му, Катрин се обърна към непознатия. Около тридесетгодишен, с небрежно облекло, той приличаше повече на секретар, отколкото на джентълмен, но излъчваше спокоен авторитет.

— Предполагам, че вие сте мисис Мелбърн — заговори с лек поклон мъжът.

Тя отвори уста да потвърди, но замлъкна, впечатлена от ясните синьозелени очи. Те имаха брилянтния цвят, който беше виждала само при родителите и дъщеря си. Подаде му ръка.

— Най-после разбрах защо адвокатът в Лондон и капитан Фицуйлям веднага ме познаха.

Мъжът се усмихна и стисна ръката й.

— Ще трябва да свикнете. Половината от тукашните хора имат островни очи. Аз съм Дейвин Пенроуз, констейбъл на Скоул. Ще ви отведа в къщата на лерда. — Мъжът говореше с мек, търкалящ се акцент, несравним с нищо, което беше чувала досега.

— Пенроуз? — повтори любопитно тя. — Роднини ли сме?

— Почти всички на Скоул са роднини. Имаме само пет фамилни имена: Пенроуз, Фицуйлям, Дьо Сал и Олсън.

Имената бяха различни като произхода на островните обитатели. Катрин стисна ръката на Майкъл и го представи:

— Мистър Пенроуз, това е съпругът ми, капитан Мелбърн. За първи път представяше Майкъл с името на Колин и чувството беше повече от странно.

— За мен е удоволствие, мистър Пенроуз — проговори спокойно Майкъл. — Какво означава констейбъл?

— Управител на лерда, макар че имам и други задължения. — Дейвин разтърси ръката му и даде нареждане да натоварят багажа. Само след минути каретата се насочи към стръмните скали, които заобикаляха залива.

— Тунел ли има? — попита Майкъл. Дейвин кимна.

— Прокопан е преди около петдесет години с помощта на миньори от Корнуол. Това е най-добрият залив на острова, но е бил безполезен, преди да прокарат тунела.

Катрин погледна навън и видя, че пътят се изкачва стръмно и изведнъж изчезва в тъмен отвор на скалите. Светлината изчезна рязко и тя се уплаши. Шахтата беше ниска и тясна, точно колкото да мине една карета.

— Понитата явно са много силни, щом ни изкачиха по стръмния склон.

— Така трябва — отговори констейбълът. — Единствените коне са собственост на лерда. Всички останали използват волове и понита.

Излязоха на светло и пътят се разшири. Малкото дървета бяха разкривени от вятъра, но около пътя растяха буйни бодливи храсталаци, отрупани с жълти цветчета.

Когато стигнаха до средата на острова, минаха покрай разпръснати селски къщи, построени от грамадни сиви камъни, и покрай добре поддържани ниви. Влязоха в малка долина, изпълнена с големи дървета и покрита с диви зюмбюли, и Катрин се оживи. Мястото беше наистина прекрасно. Нямаше да й бъде трудно да го обикне.

Слънцето се скри зад хоризонта. Най-после пристигнаха в резиденцията на лерда. Масивната сграда беше увенчана с кули и зъбери и приличаше на средновековен замък. По-късно бяха пристроили стопански и други сгради, които й придаваха по-нормален вид. Дейвин слезе пръв и помогна на Катрин.

Тя приглади роклята си и се обърна към жената на средна възраст, която бе излязла от къщата.

— Добър вечер, мисис Мелбърн, капитан Мелбърн. Аз съм икономката, мисис Трегарон. Багажът ще бъде отнесен в стаята ви. Лердът желае да ви види веднага.

— Пътувахме дълго и сме изтощени — възрази Майкъл. — Жена ми би желала да се освежи, преди да се представи на дядо си.

Икономката го погледна загрижено.

— Лердът изрично заяви, че трябва да ви види веднага.

— Няма нищо, Колин — усмихна се Катрин. — Без съмнение и той е любопитен да ме види, както аз него.

Той я погледна в лицето и кимна.

— Както желаеш.

Катрин отново се наслади на топлите му грижи. Взе ръката му и двамата последваха мисис Трегарон. Къщата беше като лабиринт, претъпкана с мебели, характерни за старите домове. Високи кресла стояха редом с богато резбовани якобински дъбови скринове, изтънели гоблени висяха редом с картини на сковани елизабетианци. Катрин хвърли поглед към портретите и веднага забеляза аквамариновите очи.

Коридорът беше безкраен, но останаха на партера. Най-после спряха пред огромна дъбова врата. Мисис Трегарон почука и отвори.

— Пристигнаха, милорд.

— Да влязат — отговори заповеднически дълбок глас. Катрин вирна брадичка. Истинската игра започваше.


21

Безкрайно благодарна за присъствието на Майкъл, Катрин влезе в спалнята на дядо си. Две лампи осветяваха строгото лице на старец, облегнат на безброй възглавници в масивното легло с балдахин. Тя затаи дъх, смаяна от чувството, че дългото, набраздено от бръчки лице и гъстата сребърносива коса й изглеждат толкова добре познати. Ако баща й беше доживял тази възраст, щеше да изглежда по същия начин.

Явно нейната външност също го изненада, защото костеливите ръце се вкопчиха в одеялото.

— Приличаш много на баба си.

— Съжалявам, че не съм имала възможност да се запозная с нея, но се радвам да те видя. — Тя пристъпи към леглото и взе ръката му. Костите под старческата кожа изглеждаха крехки, но очите горяха с непоколебима воля за живот. Аквамаринови островни очи. Тя стисна ръката му и отстъпи крачка назад. — Дядо, това е съпругът ми, капитан Мелбърн.

Майкъл се поклони с искрено уважение.

— За мен е чест да се запозная с вас, сър.

Лердът го изгледа с присвити очи.

— Не съм сигурен дали чувствата са взаимни. Чух, че сте безотговорен негодник.

— В думите ви има голяма доза истина — отговори меко Майкъл. — Един наистина отговорен мъж не би допуснал съпругата и детето му да го придружат в опасния поход в Испания. — Той се усмихна нежно на Катрин. — Но бих предизвикал всеки мъж на света да се противопостави на съпругата ми, когато е взела някакво решение.

Гласът му беше толкова топъл, толкова интимен. Гърлото й се сви. Защо наистина не му беше жена…

— Къде е правнучката ми? — попита лердът.

— Оставих я при приятели в Лондон — отговори Катрин. Той я погледна мрачно и махна към столовете до леглото.

— Трябваше да я доведеш.

— Пътуването е дълго и уморително, а и не знаех как ще ме посрещне Скоул.

— Явно не е било толкова страшно — отвърна язвително той. — Щом чу за наследството, долетя като птичка.

Тонът му я накара да се почувства като алчна измамница. Това беше истината.

— Признавам, че се зарадвах на тази възможност, но главното беше желанието ми да се запозная с теб, дядо. Мистър Харуел каза, че не си добре със здравето, и реших, че трябва да побързам.

Старецът начумери заплашително рунтавите си вежди.

— Да не мислиш, че автоматично ще ти завещая острова си само защото имаш красиво личице! Братовчед ти Клайв е роден на острова и го познава добре. Много по-добре от теб.

Катрин предположи, че дядото нарочно я предизвиква.

— Ти ще решиш. Знам, че не е лесно да предадеш другиму отговорността за толкова много хора.

— Права си. — Погледът му се премести върху Майкъл.

— От вас зависи много. Не съм сигурен, че трябва да поверя острова си на войник. Синът ми Уилям беше луд по армията. Егоист и непокорен. Неспособен да управлява и обор с крави.

Катрин усети как в гърдите й се надига яд.

— Не искам да говориш по такъв начин за баща ми. Той и мама бяха смели, великодушни, най-добрите родители.

— Ще говоря за тях, както си искам — отговори грубо лердът. — Той ми беше син, но предпочете да избяга с една дебелобуза селянка. Майка ти направи всичко, за да хване богатата плячка, и успя. Разруши живота му.

Изпълнена с убийствен гняв, Катрин стана.

— Ти си си у дома и аз не мога да ти забраня да говориш, каквото си искаш, но не съм длъжна да те слушам. Сега разбирам защо баща ми е избягал от теб и защо никога не говореше за острова. — Тя се запъти решително към вратата.

— Ако напуснеш спалнята ми, никога няма да станеш господарка на Скоул — изсъска подире й лердът.

Катрин спря. Не биваше да забравя ужасното си финансово положение. Но след миг разтърси глава. Никога нямаше да се разбере с дядо си, ако продължаваше да говори с такава злоба за родителите й.

— Цената е твърде висока. — Тя хвърли бърз поглед към Майкъл. — Ела, мили. За съжаление е твърде късно и не можем да си тръгнем още тази вечер. Ще се опитаме да намерим подслон в някоя селска къща.

— Нима ще допуснете жена ви да захвърли такова богатство, Мелбърн? — попита подигравателно лердът. — Как, по дяволите, сте заповядвали на цяла рота, след като не можете да се справите със собствената си жена?

— Само Катрин има право да вземе решение — отговори твърдо Майкъл. — Никога не бих поискал от нея да понася обиди и клевети по адрес на родителите си, само за да получи наследство. Ние нямаме нужда от вас и от парите ви. Аз съм напълно в състояние да издържам семейството си. — Той отиде при нея и сложи ръка на гърба й. Лекото докосване я накара да забрави умората и горчивото разочарование.

Преди да излязат, лердът избухна в скърцащ смях.

— Върни се до леглото ми, момиче. Исках да видя как ще реагираш. Вече съм твърдо убеден, че си от семейство Пенроуз. Ако беше започнала да се умилкваш като котка около мен заради парите, нямаше да те погледна повече.

— Нали няма да говориш лошо за родителите ми? — попита упорито Катрин.

— Не повече, отколкото заслужават. Не можеш да отречеш, че майка ти избяга със сина ми и остана през целия си живот в армията, нито че баща ти беше упорит като магаре. Наследила си целия им инат.