Никълъс прочете писмото със смръщено чело.

— Не знам защо, но се изненадах. Макар че беше неизбежно.

— И аз се чувствам по същия начин — потвърди тихо Майкъл.

— Като че чаках да чуя именно тази вест.

— Не мисля, че съюзниците ще приемат това като свършен факт и ще го оставят на трона.

— И аз не вярвам. Предстои нова война. — Майкъл си припомни дългите военни години и потръпна. — Ако Бони бъде победен, съюзниците трябва да проявят разум и да го екзекутират или поне да го изпратят в изгнание далече от Европа.

Клер го погледна право в очите.

— Ти ще отидеш в армията, нали?

Естествено Клер беше прочела мислите му, колкото и неясни да бяха.

— Вероятно. Мисля, че Виенският конгрес ще покани Уелингтън да поеме командването на съюзническите армии. Повечето от елитните му войници са още в Америка и той ще има нужда от опитни офицери.

Клер въздъхна.

— Добре, че кръщенето на Кенрик е само след два дни. Би било жалко да го направим без кръстника. Ще останеш с нас дотогава, нали?

— В никакъв случай не бих пропуснал такова важно събитие. — Майкъл се усмихна, за да изтрие загрижеността от очите й. — Надявам се само да не ме удари светкавица, когато се закълна да прогоня дявола и всичките му дяволски дела, за да направлявам духовното развитие на Кенрик.

Никълъс се изсмя развеселено.

— Ако бог беше педант, всеки кръщелен купел в християнските земи щеше да бъде поразен от светкавица.

Клер, която мислеше за друго, се намеси почти гневно:

— Ти се радваш, че отново ще отидеш на война, нали, Майкъл?

Лордът си припомни смесените чувства, които бе изпитал, докато четеше писмото на Люсиен: шок и гняв срещу французите, но и по-дълбоки, трудно поддаващи се на определение усещания. Желание да плати за греховете си. Желание да преживее отново интензивната жизненост в непосредствена близост до смъртта. Възбуда от мисълта, че отново ще упражнява смъртоносния занаят, който му се удаваше толкова добре. Не можеше да говори за тези чувства дори с Клер и Никълъс.

— Винаги съм съжалявал, че не участвах в последната част на похода, защото ме раниха и трябваше да се върна в Англия. Този път няма да пропусна победоносното влизане във Франция.

— Много добре — отвърна сухо Никълъс. — Но не позволявай да те убият.

— Щом толкова години не успяха, не вярвам да се справят и този път — отговори безгрижно Майкъл и след кратко колебание добави: — Ако ми се случи нещо, арендата на мината ще премине отново към вас. Не искам да попада в ръцете на чужди хора.

При това делово напомняне за възможната смърт лицето на Клер се напрегна.

— Не искам да се тревожиш за мен, мила — опита се да я успокои Майкъл. — Единствения път, когато ме раниха тежко, бях забравил талисмана си. Повярвай, никога вече няма да направя такава грешка.

— Какъв талисман? — попита с неволна усмивка тя.

— Подари ми го Люсиен още когато бяхме в Оксфорд. Сам го е конструирал и изработил. Бях толкова възхитен от него, че той ми го даде. Винаги го нося у себе си. — Майкъл извади от джоба си сребърна тръбичка и я подаде на Клер. — Люсиен му даде името «калейдоскоп», това е гръцката дума за «красива форма». Погледни от този край и го дръж към светлината.

Клер погледна в тръбичката и извика изненадано.

— Божичко! Видях заслепяваща многоцветна звезда.

— Завърти тръбичката, но бавно. Формата ще се промени.

Клер последва съвета му и ахна възхитено.

— Прекрасно! Как точно работи?

— Доколкото знам, вътре има парченца оцветено стъкло и няколко огледала. Въздействието е магично. — Той се усмихна, припомнил си колко се чудеше, когато за първи път погледна в калейдоскопа. — Според мен вътре има раздробени дъги — ако наместиш правилно отделните части, в крайна сметка ще намериш шарка.

— Значи това е символ на надежда — установи тихо Клер.

— Мисля, че да. — Клер беше напълно права. Когато животът му изглеждаше непоправимо разрушен, той намираше утеха, като следеше прекрасните, вечно променящи се шарки. Ред от хаоса. Надежда от страданието.

Никълъс взе тръбичката от Клер и също погледна вътре.

— Наистина е прекрасно. Бях го забравил. Ако не беше имал лошия късмет да се роди аристократ, Люсиен щеше да стане първокласен инженер.

Тримата избухнаха в смях. Поне за малко можеха да забравят какво им готвеше бъдещето.


3

Брюксел, Белгия, април 1815 година

Адютантът направи знак на Майкъл да влезе. Уелингтън седеше зад писалището си и разглеждаше със смръщено чело купчина документи. Когато вдигна глава, погледът му се разведри.

— Майор Кениън, радвам се да ви видя. Крайно време беше онези глупаци от конната гвардия да ми изпратят поне един компетентен военен вместо дузините хлапета, чиято единствена препоръка е влиянието на семейството им.

— Струваше ми доста усилия, сър — отговори весело Майкъл, — но в крайна сметка успях да ги убедя, че мога да бъда полезен.

— По-късно ще ви дам да командвате полк, но в момента ще ви ангажирам с щабна работа. Тук цари пълна бъркотия. — Херцогът стана и отиде до прозореца, за да огледа мрачно холандските и белгийските войници, които маршируваха в стегнати редици. — Ако бях тук с армията си от полуострова, нямаше да имам проблеми. Вместо това разполагам почти само с неопитни британски войници, а единствените холандско-белгийски полкове са онези, служили под орлите на Наполеон, и те не знаят на чия страна са. Вероятно ще избягат още при първите признаци за идването на императора. — Той се изсмя с обичайния си лаещ смях. — Не знам дали Наполеон ще се уплаши от армията ми, но аз изпитвам истински страх от нея.

Майкъл потисна усмивката си. Сухият хумор доказваше, че херцогът съвсем не беше уплашен от ситуацията, която би хвърлила в паника повечето генерали.

Двамата поговориха още няколко минути за предстоящите задачи на майора. После Уелингтън го изведе лично в голямото преддверие. Адютантите, които работеха зад бюрата, се бяха събрали в другия край на помещението.

— Имате ли си вече квартира, Кениън? — попита херцогът.

— Още не, сър. Дойдох право при вас.

— Брюксел се пука по шевовете. Всички къщи са препълнени с военни и любопитни. — Херцогът огледа мрачно помещението и като забеляза бял муселин между военните униформи, продължи: — Ето една благоприятна възможност. Мисис Мелбърн ли пречи на адютантите ми да работят?

Групата се разпръсна и между младите офицери се появи засмяна жена. Майкъл я погледна и замръзна на мястото си. Жената беше прекрасна — сетивата му се вцепениха, дъхът му спря. Беше по-красива дори от любовницата му Каролайн, въздействието й беше също така силно. Почувства се като риба, погълнала смъртоносната кука.

Когато дамата се приближи и подаде ръка на херцога, Майкъл си припомни, че беше на тридесет и три години, отдавна отминал възрастта, когато се влюбваше във всички красиви личица. Ала тази жена беше достатъчно красива, за да предизвика бунт в мъжки манастир. Гладката тъмна коса беше пригладена назад, но скромната прическа само подчертаваше класическото съвършенство на лицето. От прелестната и фигура се излъчваше чувственост, която би накарала всеки мъж да си загуби ума.

— Много съжалявам, че отклоних офицерите ви от задълженията им, сър — обърна се тя шеговито към Уелингтън. — Минах само да предам вест на полковник Гордън, но ще побързам да си отида, за да не ме обвините в подпомагане на врага!

— Никога не бих направил подобно нещо — отвърна галантно Уелингтън. — Кениън, срещали ли сте мисис Мелбърн на полуострова? Съпругът й е капитан в трети драгунски полк.

Учуден от спокойствието на гласа си, Майкъл отговори:

— Боя се, че не съм имал това удоволствие. Кавалерията и пехотата не се харесват особено.

Херцогът се изкиска с разбиране.

— Прав сте, но мисис Мелбърн беше известна и като Света Катерина, защото се грижеше самоотвержено за ранените. Мисис Мелбърн, майор лорд Майкъл Кениън.

Жената се обърна към Майкъл и нещо просветна в очите й, но веднага изчезна. Подаде му ръка и го дари с дружелюбна усмивка. Очите й бяха изразителни, с цвят на светъл, бистър аквамарин, несравними с нищо, което беше виждал дотогава.

— Мисис Мелбърн. — Майкъл се наведе над ръката й и в паметта му проблесна смътен спомен. Господи, нима тази елегантна дама беше жената, която беше пяла на умиращото момче в лазарета след битката при Саламанка? Трудно му беше да повярва.

— Майор Кениън току-що пристига в Брюксел и се нуждае от квартира — обясни херцогът. — Дали в дома ви ще се намери място за още един офицер, мисис Мелбърн?

— Разбира се, сър. — Катрин се обърна развеселено към Майкъл: — Но ви предупреждавам, че ще трябва да понасяте три деца и голям брой домашни животни. Освен съпруга ми и капитан Моубри, в къщата живее още един офицер, капитан Уайлдинг.

Майкъл окончателно разпозна тихия, успокояващ глас, който беше утешавал умиращото момче. Тази стройна фигура наистина беше дамата от Саламанка. Забележително.

— Уайлдинг ви е приятел, нали? — попита с усмивка херцогът.

В главата му светна предупредителна лампичка: беше повече от глупаво да живее под един покрив с жена, която му въздейства по подобен начин. Въпреки това се чу да казва:

— Да. Много обичам деца и домашни животни.

— Тогава сте добре дошъл — усмихна се сърдечно тя. — Градът се пълни с неотслабваща бързина и аз отдавна бях решила да приема още един квартирант. Затова е по-добре да го направя веднага.

Преди Майкъл да е успял да размисли или да потърси думи за учтив отказ, Уелингтън каза:

— Уредихме въпроса. Утре рано сутринта ви очаквам в кабинета си, Кениън. Мисис Мелбърн, надявам се следващата седмица да ви видя на малката забава, която уреждам.

— За мен е чест, сър — поклони се леко Катрин. Херцогът се върна в кабинета си и тя се обърна към Майкъл: — Аз съм на път към дома си, майоре. Желаете ли да ви заведа? Къщата е на рю дьо ла Рен, недалече от Намюрската порта.

Двамата излязоха от сградата по предното стълбище. Майкъл се огледа, но не видя нито карета, нито слугиня.

— Не сте дошла сама, нали? — попита с лек укор той.

— Разбира се, че съм сама — отговори меко тя. — Обичам да се разхождам.

За жена, свикнала да живее в армията, Брюксел беше може би център на цивилизацията, но една толкова красива жена не биваше да се разхожда сама в град, препълнен с войници.

— Тогава позволете да ви придружа.

Ординарецът и слугата му чакаха на коне с багажа. Майкъл им даде заповед да го следват и подаде ръка на мисис Мелбърн. Тя прие жеста му съвсем естествено, с поведението на щастливо омъжена жена, свикнала да бъде заобиколена от мъже.

Беше крайно време да престане да се държи като упоен вол.

— Много мило от ваша страна, че споделяте с мен квартирата си — отбеляза учтиво той. — Знам, че добри квартири се намират много трудно.

— Кенет Уайлдинг ще се радва да види още един пехотинец под същия покрив.

Майкъл се ухили с разбиране.

— Вероятно ви е известно, че един пехотинец се равнява на двама кавалерийски офицери, мисис Мелбърн.

— Само защото британската кавалерия е известна с лошия си навик да преследва неприятеля, като че е на лов за лисици. Но това не ви дава право да бъдете саркастичен — отговори през смях тя. — И моля ви, наричайте ме Катрин. Все пак ни предстои да прекараме доста време под един покрив.

Щяха да живеят като брат и сестра. Катрин явно не осъзнаваше вцепеняващото си въздействие върху него и той започна да се отпуска. И по-рано беше делил квартири с женени двойки, защо да не опита и сега?

— Тогава вие трябва да ме наричате Майкъл. Отдавна ли сте в Брюксел?

— От около четиринадесет дни. Но Ан Моубри и аз сме споделяли един дом и по-рано и вече владеем до съвършенство изкуството да водим домакинство. — Тя го дари с развеселен поглед. — Мога да твърдя, че притежаваме първокласен пансион. За мъжа, работил безкрайни часове, винаги има готово ядене. Вечеря се сервира на всички, които са си вкъщи, и обикновено остават две или три порции за неочаквани гости. Като ответна услуга ние с Ан очакваме запоите да се провеждат на други места. Децата се нуждаят от здрав сън.

— Да, мадам. Има ли и други предписания, които би трябвало да познавам?

Катрин се поколеба, после отговори с леко смущение:

— Бих се радвала, ако платите веднага дела си в общите разходи.

С други думи, тя не разполагаше с достатъчно пари.