Майкъл се поколеба, но кимна и пое пушката. Хвърли поглед през прозореца и рече:

— Тъй като не съм от острова, няма да наруша закона. Ще стрелям към храста на издадения скален нос. Ще улуча най-горния клон.

Катрин присви очи. Храстът едва се различаваше.

— Не можеш да стреляш на това разстояние.

Клоните се превиваха от вятъра и това правеше изстрела още по-труден. Халдоран се усмихна надменно.

Майкъл вдигна пушката, прицели се съвсем спокойно и даде изстрел. Всички видяха как горният клон на далечния храст се пречупи и бе отнесен от вятъра в морето.

Лицето на Халдоран се вкамени.

— Добър изстрел — отбеляза кратко той. — Вие сте великолепен стрелец.

— Оръжието е чудесно — отвърна Майкъл и му го подаде.

— Сигурно и във фехтовката сте така добър като в стрелбата? — продължи остро лордът.

Майкъл вдигна рамене.

— Знам как да си служа със сабята, за да се защитавам, но не съм експерт.

Катрин се чувстваше все по-зле. Двамата мъже явно се състезаваха и Халдоран подстрекаваше противника си, а Майкъл се противопоставяше умело. Какво, по дяволите, се опитваше да докаже братовчед й?

— Време е да си вървим — предложи бързо тя. — Много ти благодарим за посрещането, Клайв.

— Не бягай, Катрин. — Халдоран извади от близкия шкаф две еднакви кавалерийски саби. — Искам да видя още един пример за военното изкуство на съпруга ти. — Той хвана едната сабя за острието и я хвърли към Майкъл, който сръчно я улови.

Халдоран вдигна другата сабя в подигравателен поздрав.

— Ан гард, капитане. — Без повече предупреждения той се хвърли напред и нападна.


24

Сърцето на Катрин почти спря да бие, когато Халдоран замахна с шпагата си право към сърцето на Майкъл. Преди да е успяла да изпищи, Майкъл беше парирал удара.

— Луд ли си, Клайв? — извика тя. — Не е редно да се биете с незащитени острия.

— Глупости. — Братовчед й нападна отново и думите му бяха придружени от пронизителен звън на метал. — Това е само спорт. Никой няма да бъде ранен. Прав ли към, капитане?

— Безобидно, като че си играем на шарада — отвърна иронично Майкъл и парира следващия удар. — Кой спортист би могъл да устои?

— Радвам се, че сте съгласен с мен. — Клайв продължи със серия измамни удари, за да изпробва сръчността на противника. — Според мен най-прекрасният спорт е ловът в мочурищата. Правили ли сте го някога?

— Не съм имал тази възможност, но мисля, че има достатъчно други места за добър лов. — Майкъл отбиваше ударите с известна тромавост. — Ловувал съм чудесно в Испания. Много харесвам тамошните хрътки.

— Звучи малко селски, но сигурно е забавно. — Халдоран нападна устремно, остриетата се кръстосаха със звън. Разговорът замря. Чуваше се само пресекливото дишане на противниците, които се дуелираха в средата на галерията. Клайв беше първокласен фехтувач и използваше в своя изгода всяка слабост на противника. Майкъл беше по-бавен, движенията му изглеждаха дори тромави.

Катрин не смееше да се намеси. Макар братовчед й да твърдеше, че това е само спорт, Майкъл можеше да бъде сериозно ранен, даже да стане нещо по-лошо, ако не се защитаваше умело. Мина доста време, докато тя разбра, че той нарочно се държи така. Ударите му изглеждаха неефективни, но шпагата му винаги беше на място, за да го предпази от нападенията на противника. Макар че непрекъснато отстъпваше, никога не се озоваваше притиснат до стената. Това беше представление на съвършено умение. Само човек, който го познаваше добре, можеше да прозре играта му.

Битката свърши, когато Халдоран изведнъж проби защитата на противника си. Катрин изпъшка ужасено, когато острието на шпагата се озова в опасна близост с гърлото на Майкъл. В последната секунда той вдигна шпагата си и отби удара. Острието на Клайв подскочи и се подхлъзна надолу. Улучи китката на Майкъл отстрана и остави яркочервена следа.

— О, драги мой, съжалявам. — Халдоран отстъпи назад и сведе острието на шпагата си. — Не исках да потече кръв, но толкова се зарадвах, че имам достоен противник, та се забравих. — Триумфът в очите му изобличаваше в лъжа казаното.

— Нищо ми няма. Само лека драскотина. — Майкъл остави шпагата на шкафа и извади кърпичката си.

Катрин отиде при него, за да прегледа раната. За щастие беше незначителна и можеше веднага да я превърже с чистата кърпичка. Когато свърши, тя хвърли гневен поглед към Халдоран.

— Имаш необичайни представи за спорта, братовчеде.

— Няма да се повтори — обеща той. — Следващия път ще се дуелираме с тъпи острия. Но за мен беше рядко удоволствие да кръстосам шпага с толкова умел боец. Вие отново бяхте изключително скромен по отношение на фехтуваческото си майсторство, капитане.

— Научил съм се да правя онова, което трябва, нищо повече — обясни кратко Майкъл и пусна ръкава върху превързаната китка. — Благодаря ви за забавленията, Халдоран.

— Удоволствието е изцяло мое. Светският живот на този остров е дяволски досаден. — Клайв въздъхна с неискрено съжаление. — За нещастие утре заминавам за няколко дни в Лондон. Надявам се да ви заваря тук, като се върна.

— Очакваме те скоро — отговори с фалшива усмивка Катрин. Беше истински късмет, че братовчед й щеше да ги остави за известно време сами.

Двамата с Майкъл възседнаха конете си и се отправиха към Грийт Скоул. Катрин изчака да минат дигата и попита ледено:

— Защо, по дяволите, допусна това?

— Какво съм допуснал? Човек няма голям избор, когато се изправи пред остра сабя.

Катрин се разсърди още повече.

— Трябваше веднага да приключиш дуела. Ти си много по-добър фехтувач от Халдоран, а се правеше на непохватен.

— Значи си забелязала? А аз си мислех, че съм превъзходен артист. — Майкъл изкриви лице в безрадостна усмивка. — Братовчед ти умее да си служи с шпагата, но е аматьор, не професионалист. За нещастие не обича да губи. След като направих грешката да стрелям по-добре от него, той беше твърдо решен да ми докаже, че може да ме бие. Колкото по-бързо го оставех да спечели, толкова по-бързо можехме да си отидем.

— Старанието ти да не нараниш гордостта му можеше да доведе до сериозно нараняване — отговори остро тя.

Майкъл вдигна вежди.

— Мисля, че за първи път те виждам разгневена. Не знаех, че и светиците губят самообладание.

— Никога не съм твърдяла, че съм светица, но не мога да проявя разбиране към мъж, който с удоволствие позволява да го използват като игленик.

— Няма такава опасност. — Той я дари с нежна усмивка. — Реакцията ти е твърде силна. Аз по-скоро се забавлявах.

Катрин се усмихна в отговор и възбудата й се уталожи. Майкъл беше прав. Тя бе реагирала твърде силно на една незначителна случка. Ако не внимаваше, той щеше много скоро да разкрие дълбоките й чувства и тогава…

Тя пое дълбоко въздух и обясни:

— Не бих могла да понеса, ако те ранят, докато ми помагаш. И без това се чувствам виновна, че съм те използвала в безумния си план.

— Не си губи времето с чувство за вина — отвърна Майкъл и в гласа му имаше горчивина. — Това не променя нещата.

Щом стигнаха края на дигата, двамата възседнаха конете си и потеглиха по тесния път.

— Бъди внимателен с Халдоран — помоли Катрин. — Не му вярвам. Би трябвало да му бъда благодарна, че ни помогна в Брюксел, но не го харесвам.

— И аз не го харесвам. В армията има доста като него. Много им се искаше да станат герои, но не издържаха дълго. — Майкъл смушка коня си. — Не се тревожи, няма да ме предизвика да се бия с него. Един стар войник знае как да избягва ненужните битки.

Катрин се усмихна и страховете й намаляха.

Макар да не се издаваше, Майкъл беше много по-загрижен от нея. Докато се дуелираше с Халдоран, той бе разбрал, че противникът му няма нищо против някоя смъртоносна «случайност». Въпросът беше защо другият мъж искаше да го убие.

Може би за да докаже превъзходството си. Или просто защото беше подъл. Но може би мотивът беше друг. Майкъл не беше пропуснал да отбележи, че братовчедът Клайв гледаше Катрин с дива жажда за собственост. Дали желанието да я притежава беше предизвикало стремеж да убие съпруга й? Твърде вероятно.

Едно беше сигурно: трябваше да държи Халдоран под око.



Когато влязоха в замъка, Катрин и Майкъл срещнаха иконома, понесъл табла за чай. Предполагайки, че чаят е за дядо й, Катрин попита:

— Олсън, бих ли могла да посетя сега лерда?

— Ще попитам — отговори сдържано възрастният мъж.

— Искаш ли да те придружа или предпочиташ да те оставя сама в бърлогата на лъва и да се окъпя преди вечеря? — попита заговорнически Майкъл.

— Мисля, че е по-добре да отида сама — отговори замислено Катрин. — Дядо ми е един стар петел, който изпитва потребност да кукурига, за да си представя, че все още е цар на кокошките в двора. Затова не понася присъствието на друг мъж.

— Имам чувството, че всички от рода Пенроуз са такива.

— Но ти си друг.

Той я дари с крива усмивка.

— Не ми е нужно да се чувствам цар.

Катрин се засмя, но когато Майкъл се отдалечи, разбра, че това не беше шега. Той излъчваше спокойна самоувереност и не изпитваше потребност да се доказва пред когото и да било.

А може би тази потребност беше дълбоко скрита и пазена в тайна? Катрин си спомни как изглеждаше, когато й разказваше за смъртта на баща си, и осъзна, че самоувереността му идва от физическото съвършенство, постигнато с много труд. Но по отношение на чувствата, особено на тъмната им страна, не беше толкова сигурен. Прозрението, че й той е раним, я разтърси до дън душа — и й достави странно удоволствие.

Олсън се върна скоро.

— Негово благородие желае да ви види, мадам.

Тя го последва през къщата към салона, граничещ със спалнята на лерда. Икономът й посочи вратата към терасата. През тънките завеси се виждаше силуетът на подвижен стол.

— Негово благородие е навън.

Катрин излезе на слънчевата тераса с чудесен изглед към острова. Дядо й и голямо кафяво куче очакваха идването й. Кучето изглеждаше много по-дружелюбно, но дядото я посрещна с недоволно ръмжене:

— Идваш да видиш дали не съм се простил с този свят, нали?

Катрин се усмихна и изобщо не изпита страх като при първата им среща.

— И аз се радвам да те видя, дядо. — Тя се настани удобно във високото кресло насреща му. — Днес изглеждаш много добре. Малко съм разочарована да видя признаци на оздравяване, но ще се опитам да не ми проличи.

Лердът я зяпна смаяно, после устата му се изкриви в усмивка.

— Имаш остър език, момиче.

— От кого ли съм го наследила? — попита спокойно Катрин.

— Прекалено остър език — натърти той, но очите му святкаха развеселено. — Как намираш моя остров?

— Не мога да се начудя, че на толкова малка територия е събрано такова разнообразие. Поляни, мочурища, гористи долини. Прекрасно е, че островът е напълно независим.

— А хората?

Катрин се усмихна с разбиране.

— Онези, с които се срещнах, бяха сдържани, но това е съвсем естествено.

— Така и трябва да бъде. Феодализмът е дяволски добра система, но всичко зависи от характера на господаря. Първо трябва да те опознаят добре, за да преценят могат ли да ти имат доверие.

— Щом заговорихме за феодализма, искам да те попитам нещо, дядо. Минахме покрай група работници, които поправяха пътя, и Дейвин каза, че всеки мъж, навършил петнадесет години, е задължен да работи за лерда по четиринадесет дни в годината. А аз си мислех, че тази ангария е премахната още преди векове.

— Според мен е напълно редно мъжете да работят, за да поддържат в добро състояние пътищата, по който минават, и пристанището, където връзват лодките си — отговори строго дядото. — Нашият остров пази традициите. Само лердът има право да отглежда гълъби, защото те кълват житото по нивите и застрашават жътвата. Аз съм единственият, който може да развъжда кучета. — Той почеса кучката зад ушите, тя се надигна и сложи глава на коляното му. — Ако всеки на острова гледаше кучета, скоро щяха да станат повече от хората. Мисля, че с времето ще разбереш.

Катрин го погледна изпитателно.

— Наистина ли ме смяташ за своя наследница или само си играеш с мен? Все пак Клайв е мъж и познава острова от рождението си. Той е по-добрият избор.

— Да, но… — Дядо й извърна глава. — Това не е основното му местожителство. Има и други имоти, занимава се с най-различни неща. Предпочитам да оставя Скоул на човек, който ще го обича повече от всичко на света.