Мери Пътни - Защото вярваш в любовта

Инстинктът и безумният порив за бягство взеха връх, след като мълчаливият лодкар свали Майкъл в Пенуорд. В малката гостилница той купи най-бързия кон, който можа да намери, заедно със седлото и сбруята. Тъй като не можеше да вземе целия си багаж на коня, нареди да му го изпратят с пощенската карета в Лондон.

В една малка чанта се събраха всички вещи от първа необходимост. Докато прибираше нещата си, Майкъл видя сребърния калейдоскоп, който Люсиен му бе изпратил след Ватерло. Очевидно не му носеше късмет като първия. Въздъхна и го уви в една риза. Оседла коня, метна се на гърба му и препусна. Не искаше да наеме карета, жадуваше за физическото напрежение на ездата. Може би умората щеше да надвие мъката и бездънното разочарование.

Лудото препускане продължи до късно през нощта. В ума му се въртеше само една мисъл — как бе допуснал такава катастрофална грешка? След като научи истината за Каролайн, той се постара да остане обективен и откри признаците на нечестност и злоба, които винаги бяха оставали скрити зад красотата и чара й. Тогава беше твърде влюбен — и ослепял от страст, — за да ги забележи.

Сега трябваше да постъпи по същия начин и да открие признаци за егоизма и измамността на Катрин. Когато в Лондон се усъмни в артистичния й талант, тя се усмихна и го нарече Колин с убедителност, от която го побиха тръпки. На острова играеше майсторски ролята си. Когато писмото на Кенет я изобличи в лъжа, обясни мотивите си с трогателна сериозност. Той се хвана, повярва, че е постъпила така от отчаяние, и й прости.

Прошката беше толкова сладка. Той си припомни реакцията й в обятията му, когато откри страстта. Или и това беше лъжа? Наистина ли се е страхувала до смърт от секса или беше изиграла това представление, за да го накара да се чувства мъжествен и великодушен? Не можеше да бъде сигурен. Може би тя беше съвършена артистка и бе изиграла тази сцена на страх и сълзи, за да постигне желаното. Дори сега, след всичко, което беше хвърлила в лицето му, тя беше като треска в кръвта му…

Пак кръв. О, господи, Катрин!

Тя бе спасила живота му. Защото имаше добро сърце — или защото смяташе, че синът на един херцог ще й се отплати богато? Така нареченият син на херцог. Макар че уж не се интересуваше от произхода му, разкритието, че е незаконен син, сигурно е било решаващо. Нали му го намекна? През целия си живот се беше борил да бъде най-добрият и все не успяваше.

Никога ли нямаше да го постигне?

В тъмните часове след полунощ той продължи пътя си с горчивото прозрение, че всъщност не е изненадан от случилото се. Шокиран, да, толкова наранен, че не намираше думи, но не изненадан. Знаеше си, че Катрин е твърде прекрасна, за да бъде истинска. Тропотът на конските копита подхождаше на думите, които биеха в мозъка му тя не е за теб. Никога няма да намериш любовта.

Ти не си Свети Майкъл. Бориш се с въображаеми дракони.

Майкъл продължи пътя си през цялата нощ. Макар че не напрягаше коня си, на зазоряване животното беше изтощено и куцаше. Затова спря на една пощенска станция и замени коня и шепа злато за нов, за да продължи. Въпреки това болката не изчезваше. Още по-мъчителни бяха самообвиненията.

Някога вярваше, че има семейство, макар и незадоволяващо. Оказа се лъжа. Големите любовни приключения на живота му се оказаха измамни. Единственото ценно нещо бяха приятелите му. Оттук нататък щеше да вярва само на тях и да погребе всяка надежда за любов.

Късно следобед, след като бе прекарал двадесет и четири часа на седлото, той забеляза, че местността е позната. Наближаваше Грийт Ашбъртън. Семейното имение на Кениън беше само на три мили.

Дали да иде в къщата? Може би слугите бяха получили заповед да не го пускат? Или щяха да му разрешат да пренощува, за да запазят семейното име от любопитни очи и уши? Но той щеше по-скоро да слезе в ада, отколкото да потърси убежище под покрива на Ашбъртън.

Всъщност той беше вече в ада.

Време беше да реши дали да тръгне на север и да се прибере в дома си в Уелс или да препусне към Лондон. Освен това беше време отново да смени коня си. Бедното животно щеше скоро да рухне.

Той също имаше нужда от почивка. Макар че му напомняше болезнено за извънбрачния произход, градът му вдъхваше странно чувство за сигурност и уют. Спря пред най-добрата гостилница, наречена «Червения лъв». След като предаде коня си на ратая и изслуша обвиненията му, че е измъчил до смърт бедното животно, Майкъл взе чантите си и тръгна към салона.

Повечето гостилничари щяха да подслонят един толкова мръсен и мрачен пътник в някоя таванска стаичка, но Барлоу веднага го позна.

— Лорд Майкъл, за мен е чест! В абатството ли отивате?

— Не — отговори кратко Майкъл. — Трябва ми стая за тази нощ.

Барлоу го измери с любопитен поглед, но отговори учтиво:

— Както желаете, милорд. Искате ли баня и собствен салон?

— Само легло.

Гостилничарят го отведе в най-добрата стая и многократно попита за нуждите му. Майкъл го отпрати, завъртя ключа, изпи чаша вода от каната и се хвърли по корем на леглото, без да се съблече.

Изтощението беше благословено състояние. Много скоро пътникът потъна в дълбок, мъртвешки сън.

Гръмотевици. Стрелба. Майкъл скочи като ужилен. Примигна изтощено, не осъзнавайки къде се намира.

Шумът продължаваше. Не беше стрелба. Някой чукаше по вратата.

— Майкъл, аз съм, Стивън — извика заповеднически глас. — Пусни ме да вляза.

По дяволите, новият дук Ашбъртън! Бившият му брат.

— Върви си — отговори рязко Майкъл. — Искам да спя.

Чукането престана и Майкъл се обърна по гръб. Небето беше обсипано със звезди. Явно беше спал само няколко часа. Всяко мускулче го болеше, освен това умираше от жажда, но нямаше сили да стане. Затвори очи с надеждата да заспи отново.

В ключалката изскърца ключ, вратата се отвори и в стаята влезе едър мъж със свещник в ръка. Майкъл затвори очи и закри лицето си с ръце.

— Майкъл, да не си болен? — попита острият глас на Ашбъртън. Последното, което искаше в този момент, беше грозна сцена с новия херцог, но явно не можеше да я избегне.

— Трябваше да се сетя, че в града на дук Ашбъртън няма да намеря дори минута покой — отвърна сухо той.

— Барлоу изпрати в абатството вест, която ме разтревожи — поясни по-тихо брат му. — Лорд Майкъл пристигнал в града с вид на смъртник и странно поведение и веднага се оттеглил в стаята си.

— Наистина ли се обезпокои? — попита иронично Майкъл. — Аз винаги съм имал странно поведение. Старият херцог непрестанно ми го натякваше.

Ашбъртън промърмори някакво проклятие.

— Защо, по дяволите, не можем да проведем поне един цивилизован разговор? Писах ти няколко пъти, но ти не отговори.

Майкъл пое дълбоко дъх. Ашбъртън беше прав, поведението му беше отвратително.

— Извинявай — заговори отмерено той. — Честно казано, изгарях писмата ти, без да ги чета, защото не вярвах, че имаме какво да си кажем. Вероятно трябва да се уредят някои неща около наследството. Ако имаш документи за подписване, изпрати ми ги сега или в Уелс. Веднага ще подпиша.

Изскърца стол, в стаята се понесе миризма на пура.

— Не съм дошъл да си говорим за документи. Исках да те видя. Затова те моля да се изправиш и да ме погледнеш.

Майкъл изруга полугласно. Не беше в състояние да седне, затова само свали ръце от лицето си и отвори очи. Ашбъртън седеше в другия край на стаята и се взираше мрачно в горящата пура.

Лицето му беше като изсечено в скала. Макар да предпочиташе семейството, което си беше намерил в Итън, Майкъл не можеше да отрече, че Стивън му е кръвен роднина. Ашбъртън носеше всички семейни черти на Кениън: корави контури, махагонова коса, изваяни дълги ръце.

Стивън се обърна към него и присви очи.

— Господи, изглеждаш като призрак. Да нямаш треска? — Той стана и отиде до леглото, за да попила челото му.

Майкъл отблъсна ръката му, вбесен и от дързостта на брат си, и от миризмата на тютюн.

— Добре съм. Само съм мръсен, небръснат и уморен от дългата езда.

— Лъжеш. — Стивън смръщи чело. — Виждал съм и трупове, които изглеждаха по-добре от теб.

Майкъл се закашля и отвори уста да каже на брат си, че трябва веднага да угаси проклетата пура. Вместо това пое дълбоко хапещия пушек.

Дробовете му моментално се парализираха. Отдавна не беше получавал такъв силен пристъп. Не можеше да говори, не можеше да диша, камо ли да мисли. Надигна се отчаяно, главата му пламна, задухът се усили. Камък падна върху гърдите му, дробовете се свиха още повече.

Майкъл направи опит да стане, за да даде възможност на дробовете си да се разширят. Ала не успя. Олюля се и падна върху завивката, почти загубил съзнание. Знаеше, че може да уравновеси дишането си, но не помнеше как. Панически страх и мрачна ирония, че ще умре в родния си град, след като беше оцелял в жестоката война. А най-страшното беше, че загуби достойнството си пред брата, който никога не го беше обичал.

Две силни ръце изправиха безпомощното му тяло и го задържаха в седнало положение на края на леглото. Шепнейки утешителни думи, Стивън намокри кърпа със студена вода и изтри внимателно лицето и шията му. Влагата угаси огъня и разнесе задушаващата миризма на тютюн.

Паниката изчезна и дробовете започнаха да се разширяват. Чистият въздух проникна навътре и огненият натиск отслабна. Майкъл опря длани на коленете си и издиша бавно. Вдиша повторно, този път по-дълбоко. Мракът се разсея и той осъзна, че ще оживее.

За първи път след смъртта на Каролайн получаваше толкова опасен астматичен пристъп. Почти същият пристъп го беше сполетял при вестта, че майка му е починала. Тези жени ще ме довършат, помисли си с мрачен хумор Майкъл.

Катрин. Само при мисълта за нея дробовете му отново се свиха. Този път обаче той запази контрол над реакциите си и предотврати новата атака.

Когато отново задиша ритмично, Майкъл отвори очи. Ядът му беше преминал. Чувстваше се омаломощен, но относително здрав.

Прозорецът беше отворен и пропускаше свежия нощен въздух. Пурата беше изчезнала. Стивън седеше до него на леглото и лицето му беше необичайно бледо.

— Изпий това — заповяда той и сложи в ръката му чаша вода. Майкъл се подчини с готовност. Студената вода изплакна горчивия вкус в устата му и той изпъшка от задоволство.

— Благодаря ти. Но защо бяха всичките тези усилия? Ако ме беше оставил да се задуша, щеше да заличиш завинаги позорното петно върху бялата жилетка на семейството.

— Ако не престанеш с тази шекспирова мелодрама, ще ти излея водата от стомната на главата. — Херцогът стана и нареди възглавниците зад гърба му, за да може да се облегне удобно. — Кога си ял за последен път?

Майкъл помисли и отговори:

— Вчера сутринта.

Херцогът сърдито дръпна звънеца и само след минута Барлоу почука на вратата.

— Какво желаете, Ваша светлост?

— Изпратете нещо за ядене, кана кафе и бутилка бургундско. — Обърнат отново към брат си, Ашбъртън продължи: — А аз си мислех, че си преодолял астмата, както стана с мен.

— Наистина я преодолях. Това е първият пристъп за последните петнадесет години. — Майкъл го погледна изненадано. — И ти ли си имал астма? Нямах представа.

— Не е изненадващо, че не знаеш. Почти не се задържаше вкъщи. Моите пристъпи не бяха чак толкова силни, но достатъчно страшни. — Стивън се извърна с каменно лице. — Съжалявам, че запалих пура. Дори не помислих, че мога да те убия.

Майкъл махна с ръка. И той харесваше пурите, но твърде рядко можеше да си позволи да запали.