— Откъде можеше да знаеш? Пристъпът дойде неочаквано.

Ашбъртън скочи и се заразхожда нервно по стаята.

— Знаеш ли, моите пристъпи идваха винаги при силно вълнение. Като си спомня какво представление ни изнесе татко на смъртното си легло, ти имаш сериозни основания да си развълнуван.

След всичко случило се Майкъл с изненада си припомни, че старият херцог беше умрял само преди петнадесет дни.

— Приех разкритията му без особено вълнение, уверявам те. Проблемът е другаде. Става въпрос за една жена. — Откровеност за откровеност. Но нима можеше да обясни на Стивън, че Катрин беше изтръгнала сърцето от гърдите му, а заедно с него и цялата му вяра в себе си?

— Разбирам — отговори спокойно брат му. — Съжалявам.

Майкъл реши да смени темата и попита:

— Защо ме потърси, след като няма да обсъждаме наследството? Още в Лондон ти казах, че няма да създавам проблеми за семейството. Нямам особено желание да излагам на показ мръсното ни бельо, както, предполагам, и ти.

— Ти не разбра ли, че разкритието на татко ме изненада не по-малко, отколкото теб?

— Разбрах го по реакцията ти.

Херцогът се взираше мрачно в една запалена свещ.

— В този ден осъзнах какво в действителност е искал да постигне баща ни — обясни колебливо той. — Той е мразен младшия си брат и се погрижи ние с теб също да не се обичаме.

— Това важи и за Клаудия — потвърди сухо Майкъл. — Тя просто не може да ме понася. Доколкото познавам семейната история, всички членове на фамилията Кениън са се мразили.

— Не харесвам тази традиция, Майкъл. Припомних си миналото и осъзнах, че баща ни се отнасяше отвратително с теб. Постоянна критика, презрение към делата ти, физически наказания. Ти беше грешникът на семейството. — Ашбъртън изкриви лице. — Тъй като Клаудия и аз бяхме чудовища, като повечето деца, усещахме, че можем да те измъчваме безнаказано, и го правехме.

— Много точен анализ на детството ми, но каква полза от него? — Майкъл си припомни как го биеше баща му и гърлото му се сви. — Май трябва да бъда щастлив, че не ме е убил в яростта си. Сигурно щеше да го направи, ако идваше по-често в абатството. — Това беше безименният ужас на детските му дни.

— Наистина можеше да го направи — отговори сериозно Ашбъртън. — Макар да не го е правил нарочно, той просто си беше зъл по характер.

— Още една типична черта на семейството.

— Прав си. — Стивън се облегна на перваза на камината. — Едва когато започна да те обвинява за ярко изявените ти способности, разбрах колко гняв съм таил към теб в сърцето си. Аз бях наследникът и бях възпитан да живея с високо мнение за себе си, но по-малкият ми брат беше изключително интелигентен, по-добър ездач, по-добър стрелец, много по-добър спортист. — Очите му засвяткаха развеселено. — Всъщност се гневях на бога, че не е разпределил по-добре дажбите.

Майкъл сви рамене.

— Не съм сигурен, че имам повече дарби от теб, но помня колко се напрягах да бъда най-добрият. Надявах се херцогът да ме признае, като види колко съм добър. Не можех да допусна, че е безнадеждно.

— Ти доказа, че притежаваш солидна порция от типичната семейна арогантност. Никой не беше в състояние да пробие бронята ти. — Ашбъртън се усмихна с разбиране. — Много ме беше яд, че често изчезваше по цели месеци, прекарваше ваканциите с приятелите си от Итън, вместо да си дойдеш у дома. Това задълбочи още повече отчуждението помежду ни. Освен това се вбесявах, че се забавляваш по-добре от мен.

— Бронята ми съвсем не е толкова непробиваема — възрази честно Майкъл. — Улучваха ме редовно и много болезнено. Затова избягвах абатството, като че всички там бяха чумави. Но стига сме си спомняли за миналото. Положих огромни усилия да го забравя.

— Не бива, Майкъл. Миналото е част от настоящето и бъдещето. — Гласът на херцога прозвуча заклинателно. — Няма да простя на татко, че ме лиши от брат.

— Незаконен брат.

— Никой не може да бъде сигурен в това.

Майкъл избухна в смях.

— Не ми казвай, че херцогът е измислил тази трогателна история! Вярно, че нямаше сърце, но поне не лъжеше. Това беше под достойнството му.

Ашбъртън махна нетърпеливо.

— О, не се съмнявам, че мама е имала афери. Но това още не означава, че Родерик ти е баща.

— Херцогът се позова на думите на мама — напомни му Майкъл.

— Може би го е казала, за да го нарани. Тя беше дяволски упорита. Вероятно е спала и с двамата и не е била сигурна кой е баща ти — обясни спокойно Ашбъртън.

Майкъл кимна замислено.

— Какво те накара да ми го кажеш? — попита с лека усмивка той.

Брат му се усмихна цинично.

— Татко не можеше да й устои. Макар че си крещяха дори пред чужди хора, те непрекъснато спяха заедно. Това беше основната причина да я мрази така силно. Той мразеше всички, които имаха власт над него.

— Но той каза, че имам зелените очи на Родерик — не се предаваше Майкъл.

— Това не означава нищо — отвърна Стивън. — Дъщерята на Клаудия има същите зелени очи. Вече нямаме възможност да установим със сигурност кой е баща ти, а и това ми е напълно безразлично. Ако не си ми брат, значи си ми полубрат и първи братовчед. Имаме едни и същи баба и дядо, освен това си мой наследник. Никой не разбира по-добре от теб през какъв ад сме минали, докато пораснем. — Стивън спря, за да прикрие вълнението си. — Може би е твърде късно, за да станем истински приятели, но е крайно време да престанем да враждуваме.

За щастие точно в този момент се почука на вратата. Майкъл беше толкова слисан, че загуби ума и дума. Барлоу и двама слуги внесоха в стаята табли с апетитно ухаещи блюда.

Докато нареждаха масата, Майкъл с изненада усети, че умира от глад. Струваше му много усилия да стане и да се настани до масата. Най-доброто месо от кухнята на «Червения лъв», шунка и чудесни гарнитури, придружени с чаша тежко бургундско, постепенно възстановиха силите му. Ашбъртън почти не яде, но пи много кафе.

Когато се нахрани, Майкъл се отпусна в стола и погледна въпросително брат си.

— Оказва се, че аз изобщо не съм те познавал. Винаги ли си така разумен?

— Не знам точно какъв съм — отговори честно Стивън. — След смъртта на татко се чувствам като растение, извадено на слънце, след като е прекарало целия си живот на сянка в опити да се развива в тясна саксия. Не мога да бъда като него и да тормозя обикновените хора само защото съм херцог. Може би звучи глупаво, но искам да бъда справедлив. Искам да поправя злото, сторено от него. Това важи и за теб, Майкъл.

Тъй като беше свикнал да прикрива чувствата си от семейството, Майкъл отмести поглед.

— Сега разбирам защо с теб се биехме толкова често в детските си години — защото много си приличаме. Но досега не осъзнавах колко сме еднакви.

— Прав си. Но не винаги сме враждували. Помниш ли как избягахме от учителя и отидохме на събора в Ашбъртън?

— Помня, разбира се — отговори с усмивка Майкъл. Тогава се наиграха със селските деца, натъпкаха се с лакомства, опитаха от всички удоволствия на събора. Няколко часа бяха просто деца, не високопоставените синове на херцог Ашбъртън. А когато се върнаха вкъщи, ги пребиха от бой.

Имаше и други щастливи моменти. В стремежа си да забрави детството Майкъл беше заличил злото, но и доброто. Стивън беше прав: миналото беше част от настоящето и бъдещето. Май беше дошло времето да си върнат изгубените години. Старият херцог беше хвърлил отрова в отношенията им, но след смъртта му враждата беше загубила значението си. Старият херцог умря, но брат му и сестра му бяха живи и вече не му бяха врагове.

Майкъл отпи глътка вино. Повечето му приятели бяха съвсем различни от него. Сигурно щеше да бъде чудесно да има приятел с подобен темперамент. Двамата със Стивън бяха достатъчно възрастни, за да преодолеят позорната семейна традиция. Щом брат му имаше смелост да издигне мост помежду им, Майкъл трябваше да му отвърне със същото.

— Преди няколко седмици се запознах с очарователна млада американка — заговори с усмивка той. — Тя ми разказа за един индиански обичай, при който вождовете на враждуващите племена заравят бойните си брадви като знак за мир и разбирателство. Искаш ли да го направим и ние?

— Надявам се, че го казваш в преносен смисъл. — Ашбъртън се усмихна криво. — Ти си войник и имаш всякакви оръжия, а аз имам само старите си пистолети Мантън. Сърце не ми дава да ги заровя.

— Преносното значение е добро. — Майкъл протегна ръка на брат си. — Достатъчно съм воювал, Стивън.

Брат му пое ръката му и я разтърси здраво. Дългите, съвършено оформени пръсти бяха абсолютно еднакви. Макар че ръкостискането беше кратко, Майкъл изпита дълбок покой. В една от най-черните нощи на живота му разцъфтя цвете на надежда.

— Дотогава има още много време, но те моля да помислиш дали не би могъл да прекараш Коледата в абатството — предложи почти плахо Стивън. — Много искам да си с нас. А тъй като си ми наследник, добре е поне от време на време да се показваш.

— Благодаря ти. Ще помисля. Не съм съвсем сигурен, че мога да изляза пред цялото семейство, но ще се опитам. — Майкъл вдигна рамене. — А що се отнася до наследника — надявам се да имаш син.

Брат му въздъхна, примирено.

— Не ми се вярва. Женен съм за Луиза от осем години, но от наследник няма и следа. Затова настоявам да се ожениш. Спомена, че имаш проблем с жена. Надявам се, че не е нищо сериозно.

Спокойствието на Майкъл отлетя.

— Преживях катастрофа, Стивън. Май и по това приличам на херцога — жените имат дяволска власт над мен. Бях уверен, че ще се оженя за дамата, но се оказа, че не съм разбрал правилно намеренията й.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Историята е дълга.

— Имам предостатъчно време — отвърна меко Стивън.

Майкъл изпита пламенен копнеж да разкрие тайната си, да излее сърцето си. Колко странно — брат му беше най-подходящият човек за изповедник.

Той си наля бургундско, взе чашата в леглото си и се намести удобно на възглавниците. Заговори тихо, без да поглежда към Стивън:

— Запознах се с Катрин в Брюксел, но за първи път я видях в Испания, когато лежах ранен в лазарета край Саламанка…


31

След като описа първата си среща с Катрин, Майкъл разказа за Белгия. За всеобщото уважение към нея, за настаняването в квартирата й. За сражението и как тя му бе спасила живота със собствената си кръв. Макар да не говореше за чувствата си, гласът му трепереше. Няколко пъти трябваше да спре и да отпие глътка вино, за да скрие слабостта си. Брат му слушаше внимателно, без да го прекъсва.

Разказа как Катрин го бе помолила да се представи за неин съпруг и за шока си при разкриването на измамата й. Разказа всичко, не спомена само за страха й от сексуална интимност и за краткото, изпълнено със страст «семейно» щастие, когато беше повярвал в общото им бъдеще.

— Повярвах, че се обичаме истински — заключи безизразно той, — но очевидно съм преценил неправилно чувствата й. Трябваше да си остана войник. Войната е много по-ясна и не причинява такава болка като жените.

Стивън го погледна пронизващо и отговори:

— Може би.

Усетил неодобрението му, Майкъл попита:

— Какво мислиш за чутото?

— Не е моя работа да ти се меся. Не искам да изровиш бойната брадва и да я забиеш между плешките ми.

— Говори, моля те. — Майкъл нервно зарови пръсти в косата си. — Все още не разбирам как можах да се излъжа в тази жена.

— Точно това ми направи впечатление — заговори бавно Стивън. — Аз съм наследник на херцогство и много хора ме ласкаят, за да постигнат някакви изгоди, тъй че по неволя станах добър познавач на човешката душа. В едно съм сигурен, Майкъл: основните черти на характера не се променят. Не мога да повярвам, че жената, която ти е дала толкова много, само за няколко часа се е превърнала в алчна вещица. Или сърдечността е била фалш, или… алчността.

— Не, тя наистина има добро сърце. Доказвала го е многократно и съм уверен, че не се лъжа. — В ушите му зазвуча омайващият глас на Катрин, която пееше на умиращото момче в Испания. Болката беше непоносима. — За нещастие тя е талантлива артистка.

— Може би в играта се е намесил друг фактор, за който ти нямаш представа. — Стивън потърка брадичка. — Може би внезапното заболяване на лерда е предизвикало угризения на съвестта и тя му е признала, че го е излъгала. Познавам лерда, той е един груб стар дявол. Може би й е казал, че ще й прости, ако се омъжи за братовчед си, и тя се е съгласила, за да потуши чувството за вина.