— Френски коняк, нали?

— Да. Струва едно малко състояние. — Майкъл се запъти към дъното на пещерата и изведнъж затаи дъх. — Погледни! Тук има нещо много по-ценно.

Катрин, чула възбудата в гласа му, отиде да види какво е намерил. Сърцето й направи огромен скок. Изтеглена на пясъка, полускрита в сянката, пред тях лежеше средно голяма лодка с гребла.

— Милостиви небеса! Мислиш ли, че с това ще стигнем до Скоул?

— Надявам се. — Майкъл огледа лодката от всички страни. Катрин не се отделяше от него. — Греблата са здрави. Има канче за изгребване на водата, корпусът изглежда невредим. Помогни ми да я пуснем във водата.

Катрин заби факлата си в пясъка и се хвана за другия край. Лодката се плъзна във водата с шумно плискане. Майкъл навлезе след нея.

— Няма дупки. О, Катрин, намерихме средство за бягство!

Макар че много й се искаше да му повярва, Катрин трепереше от страх.

— Лодката е толкова малка. Как ще ни пренесе през скалите и теченията?

— В известно отношение по-лесно от голямата лодка. Шансовете ни са много по-добри, отколкото например плуването. — Майкъл огледа входния тунел. — Когато започне отливът, бурята ще е отминала и можем да излезем от пещерата. Дотогава ще се стъмни. Даже ако Халдоран чака в залива, в което се съмнявам, имаме шанс да се измъкнем.

— Кога ще се разрази бурята? — попита Катрин.

— Вече бушува — отговори кратко Майкъл.

— Откъде знаеш? — попита изненадано тя. Мъжът вдигна рамене.

— Чувството ми го подсказва. Изпитвам, някакво вътрешно безпокойство. Не знам как по-точно да го изразя. Бурята избухна преди около час, много е силна и скоро ще отмине.

Катрин не го разбра, но повярва в думите му.

— Виж, под онова гребло има нещо. Какво ли е?

Майкъл отмести греблото и шумно пое въздух.

— Сабя. — Той вдигна страхопочтително оръжието и светлината на факлата се отрази в блестящото острие. — Грижливо намазана, за да не ръждяса от влагата. — Замахна и острието разсече въздуха с тих писък. В ръката на воина стоманата сякаш оживя.

Катрин, която отново си припомни бога на войната и архангела, който води небесните войски, изпрати благодарствена молитва към небето. Пътуването между двата острова щеше да бъде опасно, но вече имаха шанс. А ако някой можеше да превърне шанса в победа, това беше само Майкъл.



Ейми слезе да почете в библиотеката, но когато се разрази бурята, изтича до пейката под прозореца, за да погледа. Силният вятър и дъждът се удряха в стъклата. Дълбоко под нея вълните се разбиваха в крайбрежните скали, пръските изхвърчаха нагоре и се смесваха с дъждовните капки.

Макар че дамите се страхуваха от буря, Ейми изпитваше дълбоко задоволство да наблюдава природните стихии. Дни наред седеше в тази ужасна къща със смешното име Рагнарьок и скучаеше. Лорд Халдоран постоянно обясняваше, че майка й е твърде заета с грижи за болния лерд и няма време да я посети, но Ейми не му вярваше. Много пъти беше помагала на майка си в лазаретите и знаеше, че Катрин цени високо помощта й.

При следващата среща с лорд Халдоран щеше да му каже, че настоява да я отведе при майка й. А може би нямаше да чака. Лордът често отсъстваше. Не го беше виждала от вчера сутринта. Утре, щом бурята отминеше, тя щеше да се измъкне тайно и да потърси майка си. Островът не беше много голям. Непременно щеше да намери пътя към резиденцията на лерда.

Скоро след като бе взела това решение, вратата на библиотеката се отвори. Влезе лорд Халдоран. Ейми скочи на пода и се затича към него.

— Добър ден, милорд — Тя направи прелестен реверанс. — Мога ли най-сетне да посетя мама? Тя сигурно има много работа и ще се радва на помощта ми.

Мъжът поклати глава и я погледна сериозно.

— Боя се, че нося лоши новини, Ейми. Моля те, седни. — Той я отведе до дивана. — Трябва да бъдеш смела, миличка.

Тя изтръгна лакътя си от ръката му и го погледна втренчено. Сърцето й спря да бие. Точно същото бе казал полковникът, когато й донесе вестта за смъртта на баща й.

— Не — пошепна едва чуто тя. — Не.

Гласът му преливаше от съчувствие:

— Още не сме съвсем сигурни, но вероятно майка ти е решила да си почине малко и е напуснала стаята на лерда. Излязла е да се поразходи на скалите и… не се върна. Претърсихме целия остров, но не я намерихме. Лодкарите твърдят, че не са я виждали. На скалата намерихме следи от паднало тяло, както и следи от пръсти, като че някой се е опитвал да се задържи, за да не полети в бездната. А в залива намерихме това. — Той подаде на Ейми мокър шал.

Момиченцето изплака задавено. Майка й беше купила този шал с Брюксел. Шалът беше евтин, но тя не обичаше да купува неща за себе си.

— Мама не е мъртва! Прекарала е целия си живот в армията. Не може да падне от някаква си скала!

— Беше мъгливо, а тя сигурно е била преуморена — обясни меко Халдоран. — Подхлъзнала се е във влажната трева, силният вятър я е тласнал към морето… Нашият остров е много опасен за хора, които не го познават. — Той сложи ръка на рамото й и Ейми се вцепени. Нещо не беше наред в начина, по който я докосваше. Ръката му беше тежка, собственическа. Въпреки подробните обяснения, тя не можеше да повярва, че майка й е допуснала да падне от скалата в морето. Погледна го в лицето и понечи да изкаже мислите си, но изведнъж замълча. Ако нещо не беше наред, именно той беше виновникът.

— Недей така, скъпа. — Халдоран се опита да я прегърне. — Не искам да се тревожиш, Ейми. Ти си част от семейството. Обещавам, че винаги ще има кой да се грижи за теб.

Тя го бутна настрана и стана.

— Ще се прибера в стаята си. Искам да бъда сама. — По лицето й потекоха сълзи.

— Разбира се — отговори все така меко и съчувствено той. И фалшиво. — Каква трагедия. Майка ти беше прекрасна жена. Но ти трябва винаги да помниш, че ще се грижа за теб.

Детето избяга от стаята, като нарочно се държеше като седемгодишно, а не като голямо момиче, и спря едва когато влезе в стаята си. Докато тичаше, забеляза, че един от слугите на лорда я следва. Всички мъже в къщата бяха мрачни и груби и толкова си приличаха, че Ейми беше почнала да ги нарича чудовища. За разлика от обикновените войници, които познаваше от армията, тези бяха мълчаливи и нелюбезни. Защо я охраняваха? От какво я пазеха?

Ейми затвори тихо вратата и превъртя ключа, за да се изолира от останалия свят. Хвърли се на леглото и скри лице в ръцете си, опитвайки се да спре хълцането си. След като се успокои, тя се обърна по гръб и се загледа в тавана.

Никога досега не беше поставяла под въпрос искреността на лорд Халдоран. Той беше приятел, братовчед на майка й. Е, не чак толкова близък като полковник Кениън или капитан Уайлдинг. Ами ако беше излъгал, когато й каза, че е изпратен от мама? Леля Ан отказваше да я пусне с него, защото не беше донесъл съобщение.

Значи лорд Халдоран я бе отвлякъл. Но защо, защо? Той дори не обичаше децата.

Ейми размишляваше напрегнато. Припомни си страшните приказки, които беше чела, и изтръпна. Може би лордът искаше да принуди майка й да се омъжи за него. В действителния живот такива неща не се случваха, но мама беше най-красивата жена на света. Мъжете често се държаха странно с нея.

Каквато и да беше причината, едно беше ясно: тя трябваше да избяга от тази къща колкото се може по-скоро.

Ейми скочи и отиде до прозореца. Стъклата трепереха под напора на силния вятър, дъждът барабанеше оглушително. Как да се измъкне през прозореца? Можеше да направи въже от чаршафите си. За щастие имаше достатъчно первази, на които можеше да си почива при слизането. След като бурята утихне, тя щеше да избяга и да се запъти право към къщата на лерда. Сигурно мама беше там.

Ейми затвори очи и се опита да задържи сълзите си. «Моля те, мамо, искам да си жива!»


38

Веднага щом приливът отслабна, двамата прекараха лодката през тунела и напуснаха пещерата. Легнали по гръб на дъното, направляваха движението с ръце. Многократно се блъснаха в стените, но в крайна сметка излязоха на открито. Катрин се изправи и разтърка изтръпналите си рамене. Чувстваше се като мишка, измъкнала се от дупка, наблюдавана от гладна котка. Но не се чуха нито викове, нито изстрели. Халдоран и хората му се бяха върнали в Скоул или бяха потърсили убежище за през нощта.

Както бе предсказал Майкъл, бурята отслабваше, но още преди да мушнат греблата в ремъците, една вълна ги подхвана от широката страна. Водата плисна в лодката и ги намокри до кости. Майкъл загреба с мощни удари. Когато лодката се успокои и се отдалечи от брега, той се обърна към нея:

— Оглеждай се внимателно. Заливът е пълен със скали.

Катрин кимна и коленичи на носа. Тъй като седеше с гръб, Майкъл не виждаше какво има пред тях и тя трябваше да го замести. За съжаление не притежаваше неговата изключителна способност да вижда в тъмното. Небето беше покрито с черни облаци и луната не можеше да ги пробие. Катрин примигва напрегнато. Малко вляво се виждаше нещо бледо, неравномерно, прилично на пяна.

— Дай вдясно. Струва ми се, че минаваме покрай риф.

— Вдясно — повтори Майкъл, измени курса и след дузина удари с греблата минаха покрай голяма скала, почти скрита във водата.

Когато излязоха в открито море, скалите изчезнаха и Катрин се успокои. Даже намери време да изгребе насъбралата се на дъното вода. Какво щастие, че контрабандистите бяха оставили канчето в лодката.

Много скоро условията се влошиха. Бурята влачеше след себе си огромни вълни, които нападаха безмилостно малката лодка. Дали Майкъл ще успее да удържи курса, питаше се непрестанно Катрин. Преследването на Бон й бе показало, че спътникът й притежава феноменално чувство за ориентация и усеща местността, но това беше вода, напълно непознат канал. Бяха го прекосили само веднъж, и то на дневна светлина. Можеха да минат покрай Скоул и да се изгубят в открито море.

Катрин побърза да прогони тези мисли. Задачата й беше да наблюдава вълните и да изгребва водата и тя беше длъжна да го прави по най-добрия начин.



Ейми задряма, като остави прозореца леко отворен, за да следи промяната на времето. Събуди я тишината след бурята. В стаята гореше свещ и часовникът на камината показа, че е почти два часът сутринта. Навреме: Тя изтича до прозореца и огледа местността. Все още духаше вятър, но дъждът беше престанал. Нито следа от охранителите на лорд Халдоран.

Ейми свали нощницата си и облече момчешките дрехи, които майка й беше купила в Испания. Беше ги взела със себе си, тъй като знаеше, че ще се катери по скалите на Рагнарьок Бричовете й бяха тесни, защото беше пораснала, но все някак ги закопча.

Когато се облече, тя отвори предпазливо вратата и огледа коридора. Един от пазачите беше задрямал на няколко метра от стаята й. За да избяга, трябваше да го прекрачи. Оставаше само пътят през прозореца.

Ейми заключи вратата и грабна въжето, което беше усукана от чаршафите. Завърза единия, край за леглото и спусна другия през прозореца. Въжето стигна почти до земята.

Ейми излезе през прозореца и започна да се спуска. Силният вятър я лашкаше на всички страни. Макар че не се страхуваше от конете, нито от френските войници, Ейми не понасяше височината. Ала беше твърдо решена да се справи. Спомни си какво беше чула от войниците, втренчи поглед в стената и продължи бавно надолу.

Тогава чаршафът започна да се къса. Когато усети вибрацията в ръцете си, сърцето й се сви. Ако паднеше от тази височина, щеше да се убие. Погледна надолу и на няколко стъпки видя широк перваз.

Чаршафът се разцепи с грозен шум. Ейми събра всичките си сили, скочи върху тясната издатина и се помоли да запази равновесие, за да не полети надолу.



Пътуването през канала беше безкраен кошмар. Катрин непрекъснато изгребваше водата, а парещите й очи бдително следяха обстановката. За щастие задуха остър вятър и облаците се разсеяха. Сърпът на луната освети мъничък остров отдясно и макар че парчето земя беше твърде далечно, за да представлява опасност, Катрин удвои вниманието си. Островите често бяха заобиколени от коварни плитчини. Забеляза с ъгълчето на окото си сноп пяна и изпищя:

— Веднага вляво!

Майкъл се подчини, но не успя да избегне назъбения риф. Лодката потрепери и се наклони. Нахлулата вълна отново ги измокри. Катрин примигна и извика:

— А сега надясно!

Няколко мощни удара с греблата ги изведоха от опасната зона. Катрин изгреба голямо количество вода и попита:

— Имаш ли представа дали наближаваме Скоул?