— Така е навсякъде в елегантното общество на Брюксел. Температурата се покачва с всеки ден — обясни спокойно Майкъл. — Танц на края на вулкан. Възможната опасност увеличава желанието за живот и забавления.

— Но опасността е илюзия — извика възбудено Катрин. — Когато Наполеон тръгне към Брюксел, повечето от тези блестящи мъже и жени ще избягат в сигурните си домове в Англия. Твърде малко ще останат тук, за да се изправят срещу оръдията, да превързват ранени или да търсят труповете на близките си по бойните полета.

— Не — възрази все така спокойно Майкъл. — Твърде малко хора имат вашата смелост и тази на другите жени, последвали съпрузите си в армията. Вие принадлежите към едно елитно сестринство, Катрин.

Тя погледна ръцете си.

— Гордея се с това, но съм убедена, че с удоволствие бих се отказала от тази чест.

Дойде редът им да поздравят домакинята.

— Много се радвам да ви видя, Катрин — усмихна се гостоприемно лейди Троубридж. — Обожателите ви ще бъдат въодушевени. Как успявате да изглеждате така очарователна? — Тя хвърли бърз поглед към Майкъл. — Катрин е единственият чист диамант, обичан искрено от жените и обожаван от мъжете.

— Моля ви, Хелън, не ме карайте да се изчервявам — засмя се Катрин. — Не съм чак толкова добродетелна.

Лейди Троубридж извъртя очи.

— На всичкото отгоре и скромна! Ако не бях влюбена във вас, скъпа, кълна се, че щях да ви намразя. А сега ме извинете. Ще се видим по-късно.

Катрин взе ръката на Майкъл и продължи навътре.

— Хелън преувеличава.

— Не, каза истината — засмя се Майкъл, когато изведнъж бяха обградени от всички страни от зарадвани гости. — Явно няма да имате нужда от мен, докато не стане време да си вървим. Имате ли нещо против, ако ви оставя сама?

— Ще се справя — увери го тя. — Забавлявайте се.

Той се поклони и се отдалечи. Катрин го проследи с поглед, изпълнен с копнеж. Нямаше нищо против компанията му, но той постъпи много умно, като не остана до нея. Щяха да предизвикат ненужни приказки, неприятни дори за «Света Катерина». Обществото обичаше клюките.

Заобиколена от офицери, тя поведе оживен разговор. Вечерта беше наистина чудесна. Може би беше глупаво да не посещава подобни забавления сама, но тя знаеше, че ако беше опитала, щеше да се почувства неудобно.

Лейди Троубридж дойде да й представи новия си гост.

— Катрин, познавате ли лорд Халдоран? Тъкмо е пристигнал от Лондон. Лорд Халдоран, мисис Мелбърн.

Лордът беше красив мъж около четиридесетте, с атлетична фигура на спортист. Когато Хелън ги остави, Катрин му протегна ръка.

— Добре дошли в Брюксел, лорд Халдоран.

— Мисис Мелбърн. — Той се наведе с добре премерена грация над ръката й и я притисна многозначително.

Тъй като знаеше от опит, че трябва веднага да изясни позицията си, тя издърпа ръката си и го дари с леден поглед. Той се изправи бързо и тя видя, че посланието е било разбрано и прието. За момент повярва, че ще получи някой тромав комплимент, но той я зяпна така настойчиво, че й стана неловко. Поведението му граничеше с неучтивост.

— Толкова ли е очевидно, че роклята ми е многократно променяна? — попита със сладък гласец тя.

Мъжът се овладя.

— Простете, мисис Мелбърн. Жена с вашата красота може да носи и зебло, без мъжът да го забележи. Бях омагьосан от очите ви. Какъв необикновен цвят — нито сини, нито зелени, прозрачни като скъпоценни камъни.

— И други са ми го казвали, но тъй като родителите ми имаха същите очи, смятам, че моите са съвсем обикновени.

Нещо се раздвижи в лицето му, но веднага изчезна.

— Нищо у вас не е обикновено — изрече галантно той.

— Глупости — отвърна хладно тя. — Аз съм само една офицерска жена, последвала съпруга си в армията, която се е научила да води домакинството дори когато заплатите се бавят с месеци и която учи дъщеря си как да намира най-добрите пилета на испанските пазари.

Мъжът се усмихна.

— Щастлив съпруг и щастлива дъщеря. Имате ли и други деца?

— Само Ейми. — Тъй като предпочиташе не толкова личен разговор, тя попита: — И вие ли сте в Брюксел с надеждата да се забавлявате, милорд?

— Естествено. Войната е най-добрият спорт. Не намирате ли и вие? Като момче молех баща си да ми купи патент в десети хусарски полк. Униформите бяха великолепни, ловът — отличен. — Той си взе щипка емфие от емайлирана табакера. — Ала промених мнението си, защото полкът бе преместен от Брайтън в Манчестър. Едно е да рискуваш живота си за родината и съвсем друго да те изпратят в изгнание в Ланкашир.

Сухата забележка беше напълно подходяща за човек, искал да постъпи в десети хусарски, най-елегантния и най-скъпия кавалерийски полк. Въпреки тази шеговита забележка, Халдоран продължаваше да изучава лицето й с неприятна настойчивост.

— Жалко, че не сте се присъединили към полка, когато го изпратиха на полуострова — отбеляза хладно тя. — Сигурна съм, че щяхте да се наслаждавате на възможността да преследвате дивеч, който отговаря на стрелбата със стрелба. Това е много по-възбуждащо от лова на лисици.

Мъжът избухна в смях.

— Права сте. Сигурен съм, че много би ми харесало да гоня французи.

Ловът наистина беше любимо занимание на полуострова. Катрин помнеше един случай, когато Уелингтън се съвещаваше с испанските генерали, всички на коне, докато глутница кучета гонеха зайци. Когато видя заека, херцогът прекрати съвещанието и се включи в преследването. След лова той се върна при учудените испанци и продължи разговора, като че нищо не беше станало.

Уелингтън обаче беше заслужил правото си да се забавлява, докато лорд Халдоран явно беше от хората, които не правеха нищо полезно и дори безделието им излизаше много скъпо.

Застанала в отсрещния край на помещението, лейди Троубридж оповести, че концертът започва.

— Да си потърсим ли съседни места, мисис Мелбърн? — попита Халдоран.

— Благодаря, но вече се уговорих с приятели. — Тя го удостои с фалшива усмивка. — За мен беше удоволствие да се запозная с вас.

Мъжът се поклони.

— Сигурен съм, че ще се видим отново.

Може би. Но когато се присъедини към приятелите си, тя си каза, че изобщо не би съжалявала, ако това не стане.


7

Пролетта беше прекрасна и хората, изпълнили Брюксел, се чувстваха като на почивка. Катрин се радваше на времето главно заради децата, които всеки ден играеха до насита в градината. Един следобед тя беше седнала под стария кестен в дъното на градината зад къщата, кърпеше дрехи и наблюдаваше дъщеря си и малките Моубри, които тичаха по алеите. Когато чу конски тропот, тя вдигна глава и видя, че Майкъл се прибира вкъщи необичайно рано.

Катрин го изчака да слезе от коня и да го отведе в обора. Движенията му бяха грациозни, без нито една излишна стъпка. Сърцето й отново потрепна от желание. Както винаги при появата му.

През изминалите седмици той я придружаваше често. Когато отиваха на бал, танцуваха само по веднъж, и то английски народен танц, никога валс. След това се отдалечаваше, докато станеше време да си тръгнат. Само веднъж, когато един пиян офицер я набута в една ниша и се опита да й се обясни в любов, Майкъл се появи и го отдалечи с решителността на по-голям брат.

Жалко, че нейните чувства не бяха така сестрински.

Майкъл излезе от обора, поколеба се, после се обърна към градината и тръгна към нея с шапка в ръка. Слънцето позлатяваше разрошената кестенява коса.

— Добър ден, Катрин.

— Здравейте. — Тя извади от кошницата си една скъсана фуста на Ейми. — Изглеждате преуморен.

— Оказа се, че е много по-трудно да обучаваш неопитен полк, отколкото да копаеш окопи. — Той кимна към децата, които си играеха на криеница. — Чух виковете им и си казах, че би било приятно да погледам как тичат безгрижни деца, вместо тромави новобранци.

Ейми се измъкна иззад близкия рододендрон и се скри зад друг храст.

— Чудесна е — отбеляза одобрително Майкъл. — Дъщеря ви има всички данни да стане първокласен стрелец.

— Само не й го казвайте! И без това е същинско диваче. Щом я видите да играе крикет, ще разберете какво имам предвид. Щом срещнем Уелингтън, веднага започва да му разправя, че много жени участвали в отрядите на испанските партизани и че англичанките можели да сторят същото. — Катрин се зае да зашива скъсаното воланче. — Как върви обучението на новобранците ви?

— Имам сериозни съмнения, че знаят от кой край на мускета излиза куршумът.

Катрин избухна в смях.

— Сигурна съм, че не е чак толкова лошо.

— Преувеличавам, но само малко. Опитвам се да ги убедя, че най-опасното, което могат да сторят войниците, е да се откажат от боя и да избягат. Че най-важното е да пазят позицията. Ако успея да ги науча, ще се успокоя. Благодаря на небето, че имам добри сержанти. Ако не бяха те, досега да съм се отказал.

— Виждам, че продължавате да носите стрелковата си униформа вместо червения мундир на пехотата.

— Официалната причина е, че нямам време да отида при шивача. — Очите му засвяткаха развеселено. — Но това е само претекст. Истината е, че не желая да се откажа от този хубав зелен цвят.

— Добре, че херцогът не се интересува какво носят войниците му. Кълна се, че още не съм срещнала двама офицери, облечени еднакво. — Катрин отново се засмя. — Помните ли как само след няколко месеца на полуострова цялата армия изглеждаше мръсна и дрипава? Разпознавахме новаците по красивите им униформи.

Джейми Моубри изскочи иззад близкия храст и насочи един клон към гърдите на Майкъл.

— Бум, бум!

Катрин, която наблюдаваше внимателно събеседника си, улови мигновената реакция, която в битката би имала за последствие смъртоносно действие. Тя отлетя така бързо, както беше дошла, и Майкъл рухна драматично на тревата.

— Този куршум ме уби, момчета. Завещавам ви коня си Тор. — Той ритна няколко пъти и утихна.

Джейми се втурна към жертвата си и размаха триумфално дебелия клон. Кланси скачаше по петите му.

— Убих те, убих те, проклети французино!

Щом момчето се приближи, Майкъл го сграбчи за раменете и започна да го гъделичка.

— Хванах те! Никога не вярвай, че неприятелят е толкова мъртъв, колкото изглежда, Джейми!

Момчето се търкулна в тревата със зачервено лице и записка от радост. Катрин наблюдаваше развеселено сцената, учудена от лекотата, с която Майкъл бе успял да проникне в детския свят.

Боричкането свърши, когато дотича Ейми.

— Здравейте, полковник Кениън. — Тя цапна Джейми по ръката. — Ти гониш. — После се отдалечи и Джейми и кучето се втурнаха след нея.

Майкъл остана да лежи в тревата.

— Боже, колко е хубаво да лежиш под слънцето и да безделничиш. — Той затвори очи и разкопча мундира си.

— Времето е прекрасно, нали? — усмихна се Катрин. — Но аз съм убедена, че това е затишие пред буря.

— Точно в този момент на хоризонта се събират черни облаци.

Забележката му предизвика мълчание. Всички знаеха, че Наполеон е потеглил към северната граница.

Луи Ленивия, който се беше излегнал да поспи в краката на Катрин, се изправи на късите си крака и се запъти към Майкъл, за да му прави компания в тревата.

— Започвам да ревнувам — извика шеговито Катрин. — Луи ми обръща внимание само когато не сте наблизо.

— Глупости — промърмори Майкъл, без да отваря очи. — Това противоестествено животно се опитва да разруши доброто ми име. Нали казват, че кучетата и притежателите им си приличат. Това ви дава право да твърдите, че и аз съм ленив и безполезен като него. Кажете му да се махне.

Вместо да прогони кучето, той вдигна ръка и го почеса зад ушите. Луи изскимтя от удоволствие, претърколи се по гръб и протегна широките си лапи към небето.

Катрин избухна в смях.

— Ако сте така мек и с новобранците, полковник, сто и пети скоро ще има проблеми.

Моли, която се беше скрила някъде в края на градината, изписка и Джейми изкрещя:

— Хванах те!

Майкъл отвори очи.

— Джейми изглеждаше доста бледен. Да не е бил болен?

— Понякога страда от астма — отговори Катрин. — Ан казва, че пристъпите са ужасни. Вчера имал много силен пристъп. Очевидно през пролетта му е най-трудно.

— Като дете и аз имах астматични пристъпи, но с времето изчезнаха. Сигурен съм, че и с Джейми ще стане така.

Катрин се вгледа в лицето му.

— Ще кажа на Ан. Със сигурност ще се почувства по-добре, като узнае, че едно астматично момченце може да се превърне в силен мъж като вас. Какво предизвиква пристъпите?