Елизабет Адлър - Завещанието

Вали сняг. Големи бели снежинки, прилични на звезди, падат върху червената ми коса, задържат се няколко секунди, подобно на тиарата на принцеса, а след това се стопяват и се стичат на ледени капки по врата ми. Майка ми, която много държи младите дами да имат подходящо поведение, би казала, че вината е изцяло моя и че би трябвало да нося шапка на погребението поне от уважение към мъртвия. Разбира се, тя щеше да бъде права, но аз не притежавам нито една шапка, поне не такава, която да е подходяща за погребение.

И ето ме сега, стоя в малката група опечалени до гроба на Робърт Уолдо Хардуик, един от магнатите на нашето време, направил и изгубил няколко състояния, носител на рицарско звание, дадено му от Нейно величество кралицата, направило го завинаги сър Робърт Хардуик.

Ние сме пред готическата църква изградена от сив камък, в селото Лоуър „Снийдли“, Йоркшир, Англия. Априлският следобед е ужасно студен, вятърът префучава през Пенайнската верига планини и смразява кръвта на онези, които са още между живите. Или поне предполагаме, че сме между живите, защото у нас вече не е останало никакво чувство. Дори кучето на Боб, малко, но набито, порода Джак Ръсел, клекнало до мен, изглежда премръзнало до смърт. То дори не премигва, а само гледа втренчено дупката в земята. Беше толкова самотно, че неволно изпитах към него жалост.

Чувството за безнадеждност отключва в съзнанието ми мисълта за бедните сестри Бронте, които са живели в ледения дом на енорийския свещеник в също толкова малко селце, немного далеч оттук. Като се замисля за техните студени нощи, осветени само от оскъдните свещи, за техните малки загрубели длани, отчаяно и бързо записващи мислите, превърнали се в известни романи, мога само да се чудя на тяхната сила и издръжливост.

Осъзнавам, че вероятно повечето от малката тълпа опечалени се питат какво правя аз, Дейзи Кийн, трийсет и няколко годишна американка, на погребението на този магнат от Йоркшир. Чувствам техните любопитни коси погледи, но успявам да задържа погледа си върху покрития с кадифе ковчег на сър Робърт и се преструвам, че слушам молитвите на викария. Защо, питам се, викарият не проведе службата в църквата, в която беше почти толкова студено? Нима не осъзнава, че духа леден вятър и че ние всички бавно замръзваме?

Чувствам сълзите, които се стичат по бузите ми. Егоизъм от моя страна, но съм толкова премръзнала, че за миг почти забравих защо съм тук. И не, не съм тук заради парите на Боб. Аз мога да работя за прехраната си и нямам нужда от подаянията на богатите. Което и казах на сър Робърт Хардуик още при първата ми среща с него, макар че по онова време това не беше точно истината.

Спомних си партито, едно от онези обществени събития в Лондон, където всеки познава всички. С изключение на мен. Аз не познавах никого. И дори още повече, като се огледах, не бях сигурна, че въобще искам да познавам някого. Мъжете бяха с костюми от „Савил Роу“, косите им бяха пригладени назад по онзи типичен английски маниер, който им придава вид на ученици. Те бяха богати и говореха за бизнес — нещо, от което можеха да станат още по-богати. А жените бяха стари, но се опитваха да изглеждат по-млади, облечени прекалено сексапилно от „Кавали“ и „Версаче“. Те разменяха клюки за жените, които отсъстваха от събитието.

„Кучки“, помислих си аз и хвърлих крадешком поглед на бялото вино и странния сандвич, върху който имаше грахова шушулка, пълна с нещо, което приличаше на месо от раци. Макар да умирах от глад, го подуших подозрително.

— Люто е — каза глас иззад лявото ми рамо. — Не ви го препоръчвам.

Обърнах се прекалено рязко и част от виното ми плисна върху предницата на костюма на най-огромния и най-грозния мъж, когото някога бях срещала. Опитах се, напразно, да попия течността със салфетката.

— Много съжалявам — извиних се.

— Стреснах ви, така че вината е моя.

— Откъде знаете, че сандвичът не е вкусен? — запитах.

Той ме изгледа с един от онези погледи, които сякаш казваха: „О, но ти си наивна като малко дете!“

— Опитвал съм ги и преди, разбира се — каза той с дълбок глас, който изразяваше раздразнението му от такъв глупав въпрос.

— Наистина беше глупаво от моя страна — признах аз. — Може да се отдаде на компанията, която ме заобикаля. Вижте ги, всички говорят за пари и секс, за това кой какво има и кой какво ще получи.

В бледите му сини очи под леко побелелите вежди се появи леко пламъче. Предположих, че не му допадна смелата ми и откровена забележка, или може би не харесваше червенокоси.

— А вие защо не говорите за пари? — запита той.

Свих рамене.

— Имам достатъчно. Не много, но не изпитвам нужда да имам повече.

Лъжех, разбира се. Имах точно петстотин долара на мое име и нямах работа. Което и беше причината да се намирам в това обкръжение и на това място, да проучвам възможностите, макар да ми беше трудно да си представя, дори на мен, вечната оптимистка, какво би могла да намери тук една бивша домакиня, получила образование в колеж и живяла до това време в американско предградие.

Втренчихме мълчаливо погледи един в друг. После той каза:

— Окей, тогава, защо не говориш за секс?

Аз го изгледах студено отдолу нагоре.

— Отговорът е същият.

Той се усмихна широко, после стисна устни.

— Това означава ли, че мразиш всичко това толкова силно, колкото го мразя аз? — Имаше акцент, който не можех да определя, смътно напомнящ този на „Бийтълс“, но не съвсем същият — произнасяше по-безизразно гласната „а“ и ритъмът на речта му беше различен.

— Искате да кажете, че сте забелязали?

— Тогава защо, по-точно, сте тук?

Свих рамене.

— Приятел ми даде поканата. Той не успя да дойде. Аз съм редактор на страница за клюки или, да го кажем по-друг начин, за събития в обществото — излъгах набързо. — Пиша за седмичното американско списание „Хора като нас“. Знаете ли нещо за него?

— Слава богу, не.

Усмихнах се, защото предположих, че е бил прицел на подобни репортери повече пъти, отколкото би му се искало. Не можех да го определя обаче. Тук бях на нова почва, не познавах все още всички подробности и тънкости от живота на британското общество, обаче ми се струваше, че този човек е грубоват и не е склонен на преструвки.

— Намираш се на грешното място — каза ми той категорично с чуждестранния си акцент. — Хората тук не дават и пет пари за американските списания. Живеят в своя собствен малък свят. За тях всичко друго е втора класа.

Това много ми звучеше като изказване, подходящо за дете, което е отхвърлено от другите в училище.

Втренчих се любопитно в него. Беше висок, може би 186 см, с едро телосложение, но не дебел, а костюмът му беше много добре скроен, но и доста измачкан. Беше в началото на шейсетте, гладко избръснат, с груби черти на лицето, широк нос, тънки устни, леко червена кожа, а косата му беше много лошо подстригана. Беше гъста и сива, но наистина не беше оформена добре. Бях сигурна, че не е ходил на бръснар от години, и бях готова да се обзаложа, че я подстригва сам. Като го гледах, си представях великана, който чакал Джак на върха на бобеното стъбло. Масивната му груба длан стискаше чашата с вино, а бледите му студени очи ме оглеждаха цялата — от върха на червената коса и лицето с лунички чак до сандалите с високи токчета и каишки, които се завързваха на глезените. „Преценява ме“, помислих си и изпитах раздразнение.

— Аз съм Боб Хардуик.

Той направи пауза — като че ли за да изчака реакцията ми. Стиснах ръката му, но запазих хладно спокойствие. Разбира се, знаех кой е той — човек, който се беше издигнал със собствени сили от безочливо, бедно и необразовано йоркширско момче до световноизвестен милиардер. Обаче не се издадох, че знам това.

— Какво ще кажеш, ако двамата с теб изчезнем оттук? Ще отидем някъде да вечеряме. Ще платя аз — каза той рязко.

Ако преследваше онова, което мислех, беше сгрешил. Аз го изгледах недоверчиво изпод мигли — поглед, който се бях упражнявала да хвърлям на мъжете през годините.

— Нямам нужда някой да плаща за храната ми — казах аз.

— Чудесно. Тогава ще платиш ти. Хайде да вървим.

Той ме хвана за лакътя и двамата тръгнахме още преди да съм успяла да реагирам по някакъв начин.