Бренда Джойс - Завоевателят

— Още малко вино, повелителю? — попита любезно Алис.

Ролф, който дъвчеше парче агнешко, кимна кратко. Усети как коляното на годеницата му го докосна, последва допир на ръката й. Тази жена беше прекалено мършава. Наистина ли си мислеше, че би могла да го привлече с прелестите си? В нейно присъствие винаги се чувстваше зле, тя му досаждаше. През цялото време му говореше и прекаляваше с нежеланото си внимание.

Алис му наля вино. Неучтивият селяк дори не благодари, но тя не се разтревожи особено. Дари му сияеща усмивка, затрепка с ресници, но той не й обърна внимание. Гледаше към другия край на залата, към долния край на масата. Към Сейдри. Алис с най-голямо удоволствие би преобърнала масата и би замерила проклетата си сестра с вино и ядене.

Ролф наблюдаваше Сейдри, която се хранеше с апетит и в същото време с женска грация. Радваше се, че беше на масата. Тя беше част от дома му.

Днес беше облякла проста туника от ръждивочервена вълна, а отдолу тъмносиня риза. Двата цвята й отиваха, подчертаваха медноцветната коса и тъмносините очи. Тя огризваше внимателно едно кокалче, но седеше твърде далече от него и той не можеше да види белите й зъби. Пълните й устни властно го привличаха. Не можеше да откъсне поглед от нея, а и не го искаше. Искаше много, много повече, не само да я гледа. Слабините му горяха и той премести тежестта си.

— Милорд — произнесе с медено гласче Алис, за да спечели вниманието му.

Ролф въздъхна, но не я удостои с поглед, само изля виното в гърлото си. Алис послушно напълни чашата му.

— Милорд, днес я заварих в стаята ви.

Ролф наостри уши.

— За Сейдри ли говорите?

Най-после имаше цялото му внимание. Нали бяха заговорили за омразната й сестра.

— Да.

— Какво имате да ми кажете, Алис?

— Тя беше във вашата стая, за да търси амулета си — обясни Алис, като го наблюдаваше с дебнещ поглед.

Ролф изпрати остър поглед в посока към Сейдри. Какво беше търсила в стаята му? Отдавна си беше върнала билките. Тя е твой враг, напомни си отново той. Вече не ти е годеница, но продължава да е враг. Никога не го забравяй.

— Ще я накажете ли? — попита с усмивка Алис.

— Аз не наказвам, без да съм проучил обстойно провинението — отговори остро той и отхапа парче хляб. Темата беше приключена. Алис стисна до болка облегалката на стола си.

Сейдри се стараеше да не обръща внимание на безсрамно жадните погледи на норманина. Този човек я смущаваше и объркваше. Всеки в залата можеше да забележи как я поглъщаше с поглед, дързък и без да се прикрива, макар че седеше редом с годеницата си. Сейдри си заповяда да не поглежда повече към двойката, начело на масата. Беше видяла достатъчно. Алис през цялото време флиртуваше с норманина, усмихваше му се очарователно. Ролф слушаше учтиво чуруликането й, веднъж направи опит да се усмихне. Сейдри познаваше ласкателствата на Алис, угодничеството й пред мъжете, но тази вечер сестра й беше отишла твърде далеч. Стигна дори дотам да отрие малките си гърди в рамото на мъжа. В гърлото на Сейдри се надигна гадене и тя знаеше, че не е от храната. Опита се да си внуши, че стомахът й се преобръща само защото предстоящата женитба ще заздрави позициите на норманина в Елфгар. Не по друга причина. Ала тази логика скоро започна да губи убедителната си сила. Сейдри много искаше да стане от масата, но това не беше разрешено, докато „лордът“ и дамата на дома не бяха станали. Хиляди пъти предпочиташе да се нахрани в задушаващо горещата кухня, вместо да наблюдава тази позорна сцена!

Отвън се чу сигнал на рог, който възвестяваше пристигането на чужд човек. Вторият сигнал даде на местните хора да разберат, че не ги заплашва опасност. В залата влезе един от норманските стражи, следван от пратеник в прашни дрехи, и Сейдри изтръпна.

Мъжът беше облечен в кралските цветове, следователно идваше от страна на Уилям. Беше целият в прах, значи бе изминал дълъг път. Мъжът прекоси залата с бързи крачки и се отпусна на едно коляно пред Ролф дьо Варен. Господарят на дома му даде знак да стане, след това даде заповед на присъстващите да опразнят залата, макар че вечерята още не беше свършила. Сейдри изпита остра болка. Как да разбере какво има в посланието, щом трябваше да напусне залата?

Тя се помота наоколо и нарочно остана последна. На излизане хвърли поглед през рамо и видя, че Ролф държеше в ръка запечатаното послание — но не се готвеше да го отвори. Тя все още не знаеше дали норманинът може да чете. Защо не му беше казала, че тя умее да чете, може би сега щеше да я повика, за да чуе кралското послание! Погледът му обходи нетърпеливо залата и спря върху нея. Сейдри побърза да излезе.

Щом се озова в двора, тя се огледа нерешително. Вероятно норманинът щеше да прочете документа, но непременно щеше да изслуша и устното съобщение на пратеника.

Каквото и да беше, посланието явно беше късо, тъй като рицарите скоро получиха позволение да влязат отново в залата. Ролф седеше удобно на високия си стол и пиеше червено вино. Явно беше започнал да свиква с това питие. Погледът му беше устремен към огъня. Пратеникът седна в другия край на масата, точно срещу Сейдри. Тя си каза, че не бива да пропуска този изключителен случай. Погледна кокетно непознатия и му се усмихна. Той беше рус като норманина, със среден ръст и съвсем обикновено лице. Мъжът я погледна учудено.

— Изглеждате уморен, господине — отбеляза тихо тя. — Сигурно е много уморително да яздите бързо и на голямо разстояние.

— Права сте, уморително е — отговори поласкано той, откъсна голямо парче агнешко и се нахрани с охота. — Но аз съм млад и силен, затова съм най-надеждният кралски пратеник — похвали се с пълна уста той.

— Наистина ли? — прошепна почтително тя.

— Кълна се в бога, че казвам истината — отвърна гордо той и се ухили. — Как ви е името, госпожице? Нито в Англия, нито дори във Франция не съм виждал толкова красиво момиче.

— Аз се казвам Сейдри, а вие?

— Пол. — Мъжът опразни чаша вино. — Искате ли да се поразходим след вечеря?

Сейдри си припомни задачата си и отговори без колебание:

— Да, с удоволствие. — Ако мъжът очакваше нещо повече от разходката, щеше да остане горчиво разочарован.

Ролф наблюдаваше разговора им с нарастващо недоволство. Когато Сейдри дари младия мъж с ослепителна усмивка, норманинът изпита остра болка. Никога досега не беше изпитвал ревност. Едновременно с това в сърцето му се надигна подозрение. Какво целеше тази малка вещица с кокетството си? Когато пратеникът продължи да възхвалява достойнствата си, а Сейдри да го гледа едва ли не с обожание, Ролф се раздразни още повече. Дали момичето беше решило да го предизвика, да го подложи на изпитание? Или беше достатъчно глупаво да повярва, че пратеникът ще й каже нещо за плановете на краля? А може би наистина харесваше това хлапе с жълто около устата, което нямаше представа от живота? Явно Алис бе прочела мислите му. Гласът й прозвуча злорадо:

— Виждате ли, милорд, как Сейдри прави мили очи на кралския пратеник? Отвратителна гледка. Ами да, тя не е по-различна от майка си. Същата проститутка!

Думите й разпалиха още повече ревността му. Дали Сейдри наистина беше като майка си, любовницата на стария граф — неговата курва? Дали обичаше да примамва мъжете и да си играе с тях?

— Не държа да чуя мнението ви, госпожице — отговори остро той. — Ако желая да науча нещо от вас, ще попитам. Затова запазете злобните приказки за себе си.

Бледите бузи на Алис почервеняха.

Ролф стана, избута стола си и напусна залата с мрачно изражение. Рицарите му скочиха от местата си. Сейдри трепереше от възбуда. Беше дошло времето да измъкне новини от пратеника!

Всички бяха станали с изключение на пратеника, Сейдри и Алис, която седеше начело на масата и кипеше от злоба. Младият рицар се облегна удобно назад, изпружи дългите си крака и устреми жаден поглед към гърдите на Сейдри.

Тя усети нарастващ страх. Как да постъпи, за да го накара да й разкаже за кралското послание? Тя се приведе към него и се усмихна изкусително.

— Чувате ли как пеят славеите?

Усмивката му стана още по-широка.

— Не бива да пропускаме концерта им. — Той стана и й махна с ръка да го последва.

Алис бутна настрана стола си и стана. Запъти се към сестра си, спря зад стола й и попита с треперещ от омраза глас:

— Харесва ли ти норманската плът, Сейдри? Очевидно миналата нощ е била едва началото. — Последните думи прозвучаха като змийско съскане.

Сейдри неволно вдигна ръка да я зашлеви, но се овладя. Тя си имаше своя цел, а глупакът, който я чакаше, не беше чул злобната забележка на сестра й. Без да каже дума, тя се надигна и му подаде ръка. Вместо да я изведе навън, той я привлече грубо към себе си и започна да я целува по устата и да опипва гърдите й. Сейдри се опита да се изплъзне, но в следващия момент се озова просната на масата. Без да се бави, мъжът вдигна полите й.

— Престанете! — изкрещя гневно тя, напълно забравила намерението си. Мъжът вдигна полата й до коленете и легна върху нея. Мазната му уста шареше по шията й, пръстите му се впиха болезнено в гърдата й. Тя се опита да издърпа полата си надолу, а с другата изблъска лапата му от бюста си и направи опит да се изправи. Паниката заплашваше да я скове. Внезапно осъзна, че той беше много по-силен от нея и ей сега щеше да я вземе насила.

В този момент прозвуча заповедническият глас на Гай и Сейдри едва не изплака от облекчение.

— Престанете! Какво правите, за бога?

Пратеникът на краля спря да я мачка и се извърна към влезлия, без да пуска жертвата си. Сейдри го блъсна с все сила и успя да се освободи. Скочи и се втурна към спасителя си.

— Гай!

— Лорд Ролф желае да говори с вас, Сейдри — съобщи със сериозно лице Гай, устремил поглед към кралския пратеник. — Така ли трябваше да благодарите на нашия господар за оказаното ви гостоприемство?

Сейдри никога не бе помисляла, че може да се зарадва на повикването на норманина. Тя изкачи на един дъх стълбата, докато младият мъж се защитаваше сърдито — и я обвиняваше, че го е примамила. Сейдри спря пред голямата стая, приглади косата и полите си. Внезапното нападение я бе изтощило и сега се чувстваше потна, задъхана и трепереше. Ала преди да е успяла да се овладее, вратата се отвори. Норманинът застана пред нея с мрачно лице. Погледът му беше така настойчив, че косата на тила й настръхна.

— Трябва ми лекарство — заговори рязко той.

Сейдри знаеше как изглежда, но се възмути до дън душа от дръзкия му поглед. Дали беше повярвал, че тя се е любила с кралския пратеник?

— За какво ви е?

Мъжът се усмихна заплашително.

— В слепоочията ми пулсира адска болка.

Той имаше главоболие? И я беше повикал, за да й поиска лекарство? В гърдите й се надигна недоверие.

— Мисля — отговори подигравателно тя, — че няколко канички от нашето добро червено вино бързо ще облекчат болката.

— Гневиш ли се, Сейдри? — Гласът му преливаше от ирония. — Попречих ли ти?

— Вие сте моят господар и повелител — отговори със същия тон тя. — Как бихте могли да ми попречите?

— Правилно — настави той, приведе се и впи поглед в подутата й уста. — Аз съм твоят господар и повелител. — Усмивката му беше толкова страшна, че Сейдри се разтрепери. — Не искам червено вино. Искам лекарство. Едно от твоите магьоснически питиета. За да облекчи главоболието ми.

Магьоснически питиета. Думите му бодяха като остри игли. Сейдри му обърна гръб, но той я сграбчи за рамото и грубо я обърна към себе си.

— Искам го веднага, Сейдри — настоя упорито той. — Не се мотай.

Тя го изгледа с разширени от ужас очи. Той й даде ясно да разбере, че беше опасно да флиртува с пратеника. Заля я гореща вълна, настроението й внезапно се подобри.