Ролф изкрещя от ужас.

Гай лежеше неподвижен, ризницата му беше цялата в кръв. Ролф се озова с два скока при него и падна на колене.

— Гай! Гай! — Но още преди да пипне лицето му, знаеше, че приятелят му е мъртъв.

Той стисна лицето на Гай между двете си ръце и примигна срещу мъчителното парене в очите си.

— Гай — прошепна с пресекващ глас той, — Гай! — После притисна безжизненото тяло до гърдите си. Едва успяваше да се пребори със сълзите си. — Скъпи приятелю — произнесе дрезгаво той. — Сега си при бога.



Сейдри се притискаше към каменната стена и се взираше със замъглен от сълзи поглед в безумната кланица на двора. Битката се водеше от другата страна на кулата и тя виждаше само откъслеци от сражението, отделни мъже, които размахваха мечове и бойни брадви, нанасяха си рани и се убиваха взаимно. Виждаше, че земята е осеяна с мъртви тела. Само преди минута бе видяла Ролф, който въртеше меча си със смъртоносна точност и сигурност. С добре прицелен удар той отсече главата на един саксонец, обърна се светкавично и прониза рамото на друг, който го нападаше изотзад. Сейдри гледаше втрещено. Изпитваше смъртен страх за братята си, които също се биеха някъде долу — и за Ролф.

Като видя саксонеца, който искаше да го нападне в гръб, тя изпищя като безумна, макар да знаеше, че той не може да чуе предупредителния й вик. А когато Ролф уби неприятеля, от гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение.

След това норманинът изчезна. Явно битката беше към края си. Само десетина саксонци, притиснати към стената, продължаваха да се сражават ожесточено.

Някой отвори с трясък вратата на стаята й. Сейдри се обърна стреснато.

— Едуин!

Брат й беше целият в кръв, куцаше. Десницата му стискаше окървавения меч.

— Трябва да се махнем оттук! Ела с мен! — извика той.

Сейдри, която през целия си досегашен живот се беше подчинявала безпрекословно на братята си, се поколеба. В главата й имаше само една мисъл — Ролф.

— Тръгвай! — изкрещя той и я сграбчи за рамото.

Дългът й повеляваше да бъде вярна на Едуин, норманинът я мразеше и въпреки това Сейдри не искаше да тръгне. В последния момент обаче размисли и тръгна след брат си. Двамата хукнаха надолу по стълбите. Залата беше празна, отвън долитаха затихващите шумове на битката. Чуваха се мъжки крясъци, болезнени стонове, дрънчене на оръжие.

Едуин стискаше ръката й. Нямаше време за губене. Двамата прекосиха вътрешния двор и слязоха по тясната каменна стълбичка към външния. Навсякъде се виждаха мъртви и ранени. На отделни места тежко ранени, облени в кръв, мъже продължаваха да се бият. Едуин я бутна към отворената вратичка в стената, за чието съществуване Сейдри изобщо не беше подозирала, но изведнъж спря. Сейдри изпитваше луд страх, кръвта шумеше в ушите й. Погледна безпомощно брат си и понечи да се върне при него.

— Върви! — подкани я грубо той и я блъсна към вратата. — Аз ще дойда след малко. Мини с другите по моста и се скрийте в гората. Върви най-после!

— Какво те задържа вътре? — изплака задавено тя.

— Върви! — изрева Едуин. — Не ме чакай!

Един саксонец хвана Сейдри за ръка и я поведе по стръмния склон към помощния мост, който застрашително се люлееше под тежестта на последните бегълци. Нормански стрелци, застанали на стената, засипваха бежанците със стрели. Сейдри хвърли измъчен поглед през рамо, но Едуин беше изчезнал.



Едуин изохка и се отпусна на колене пред безжизненото тяло на брат си. Сърцето му беше спряло да бие, разумът му не работеше. Само една мисъл го владееше: моля те, боже, дано е жив! Той се наведе над брат си и внимателно го обърна по гръб.

Раненият простена.

— Милостиви боже! — прошепна облекчено Едуин. Но само след секунда видя, че от гърдите на брат му струи кръв. Едуин притисна с две ръце зейналата рана, за да спре кръвта.

— Едуин… — прошепна с пресекващ глас Моркар.

— Не говори — помоли отчаяно големият брат. — Не си хаби силите. Моля те, не говори!

— Не мога повече — изохка Моркар.

Едуин притисна с все сила голямата рана.

— Ще се оправиш — прошепна трескаво той. — Няма да умреш.

Моркар отвори уста, но не можа да каже нито дума. И от устата му рукна кръв.

Едуин извика отчаяно и го притисна още по-силно в последен напразен опит да спре кръвотечението.

— Предадоха ни — промълви Моркар и сините му очи блеснаха за последен път. — Предадоха ни, Едуин.

Едуин искаше да му каже, че не бива да говори и погледна в угасналите очи. Празнота, макар че само допреди миг в тях светеше живот. Нищо.

— Велики боже, не! — изкрещя Едуин към небето и заплашително размаха юмрук. После прегърна брат си, залюля го като бебе и захълца дрезгаво.

Знаеше, че трябва да бяга, иначе щяха да го вземат в плен. Но тъгата и болката бяха по-силни от всичко. Не можеше да отмести поглед от любимото лице, не вдигна ръка да избърше сълзите си. В смъртта чертите на Моркар бяха мрачни и изразяваха горчивина той вече нямаше нищо общо с безгрижния, вечно засмян, младеж, който преследваше жените. Болката отвори огромна рана във и без това израненото сърце на Едуин. Брат му беше пронизан от врага само минута след като бе въвел хората си през тайната вратичка. Предателство.

Сълзите на Едуин пресъхнаха. Щеше да прекара остатъка от живота си в търсене на човека, който беше причинил смъртта на любимия му брат.

Той се изправи и вдигна брат си на ръце. Не можеше да го остави тук, също както не можа да остави и Сейдри. Направи крачка към вратата, когато хладният глас на Ролф дьо Варен го задържа.

— Спрете! — заповяда норманинът и вдигна меча си. — Вие сте мой пленник.

Едуин погледна в студените сини очи на смъртния си враг.

Едва тогава забеляза, че беше обкръжен от всички страни от нормански рицари. Това не го разтревожи особено. Той притисна към гърдите си изстиващото тяло на Моркар и преглътна тежката буца в гърлото си. Това беше краят.

Той беше победен. Елфгар беше загубен. Всичко свърши.

59

— Ще дойдеш ли, господарке? — попита страхливо старата жена.

Сейдри се уви в дебелата наметка. Беше в началото на януари и миналата нощ силната снежна буря почти бе засипала уелското село Левелин. Сейдри едва разбираше келтския диалект на жителите му, но вече бе свикнала с това изречение. Веднага щом разбраха, че гостенката им е опитна лечителка, селяните започнаха да я викат при болни и родилки.

— Разбира се, че ще дойда — отговори тихо тя.

Измършавялата сивокоса старица огледа красивата саксонка и отново, подобно на всички свои съселяни, изпита учудване от тихата тъга в очите й. Защо тази хубава млада жена беше постоянно тъжна? Никой не знаеше откъде е дошла. Един ден Херуорд я доведе и я настани в къщата на братовчед си, след което отново потегли на война. Жената бе в напреднала бременност, тялото й се издуваше под широките одежди, гърдите й бяха пълни и тежки. Дясната й очна ябълка, която понякога се изкривяваше навън, в началото плашеше селяните, но с времето свикнаха. Вече всички знаеха, че жената е добра и отзивчива. А Херуорд беше техният герой; дори само заради това жената, която носеше под сърцето си неговото дете, заслужаваше да бъде приета. Мъжът й трябва да се върне при нея по-скоро, каза си с лека усмивка старата жена, може би тогава тъгата й ще изчезне.

Сейдри влезе в къщурката на старицата, намаза с мехлем гърдите на съпруга й, който страдаше от пристъпи на тежка кашлица, приготви му силен чай и получи за труда си парче хляб и парче пушен говежди език.

Когато тръгна обратно към изкривената от вятъра къщичка, която обитаваше, в гърлото й беше заседнала буца.

Тя се уви по-плътно в наметката и се намръщи от болките в гърдите. Вече беше в седмия месец и се чувстваше тежка и тромава. Дали някога щеше да види отново родината си?

Знаеше, че няма смисъл да мечтае за неосъществимото.

Вечерта след битката Херуорд й разказа какво се е случило: Моркар загинал, Едуин бил взет в плен. Алби предал братята й. Сейдри плака седмици наред за Моркар, красивия, синеок, смел и толкова весел Моркар. Колко жестока беше съдбата. Най-добрите си отиваха твърде рано от живота. Едуин бил откаран в Йорк и осъден на доживотен затвор. След коледните празници Уилям и армията му щели да напуснат Уестминстър и пленникът щял да бъде отведен в Лондон. Слава богу, че бе жив.

Сейдри често се питаше дали ще го види отново.

Тя не можеше да се върне в Елфгар. Там я очакваше същата съдба като на брат й — пожизнен затвор. Въпреки това болезнено копнееше да види отново Ролф и беше готова да си събере багажа и да тръгне пеша към Елфгар. Какво от това, че щяха да я затворят отново в онази тясна стаичка — нали щеше да бъде близо до него!

Но той я мразеше. Ако я обичаше, нищо нямаше да я спре да се върне при него. Ако я обичаше, щеше да си иде в Елфгар и да влезе доброволно в затвора. Даже ако той щеше да идва при нея веднъж в седмицата или дори в месеца, тя бе готова да пожертва свободата си. Но той никога не я бе обичал. Както й каза веднъж Гай, Ролф не можеше да обича. А след като тя го бе предала, той я бе намразил. Затова трябваше да остане в това далечно село.

Един ден, когато остарееше и побелееше, когато синът й станеше мъж, тя щеше да го изпрати при норманина като прощален подарък, като доказателство за искрена и дълбока любов.



Ролф спря коня си на хълма, под който се гушеше селото Левелин, и огледа разсеяно разпръснатите в долината къщурки, покрити със слама. От покривите се издигаше дим, небето беше сиво, забулено от облаци. Скоро отново щеше да завали сняг. Сърцето му биеше с такава сила, че едва дишаше.

Седмици наред я беше търсил.

Най-после я намери.

Веднага след като битката за Елфгар беше решена в полза на норманите, Ролф отиде в стаичката на затворницата. Втълпяваше си, че иска само да провери дали не й се е случило нещо. Ала истинската причина беше постоянната му потребност да я вижда, да бъде близо до нея. Никога преди това не беше изпитвал такава силна нужда от любовта й. Само Сейдри можеше да му помогне да преодолее болката от смъртта на Гай. Само тя можеше да го прегърне с безкрайна нежност и да го утеши.

Изчезването й го доведе почти до лудост.

Когато видя отворената врата на стаята й, Ролф веднага разбра, че е станало нещо непоправимо. Въпреки това обиколи целия замък, викайки името й, но никой не се отзова. Най-после високопоставеният пленник му съобщи за бягството й. Ролф и Едуин стояха един срещу друг и се гледаха враждебно, Ролф беше толкова гневен и обезумял от болка, че не беше в състояние да произнесе нито дума. После си припомни, че се беше отнесъл към нея като към най-вулгарна уличница, и разбра, че няма право да я обвинява за бягството й. Дни наред ходеше с увиснали рамене и сведена глава. Сейдри си беше отишла. Не го искаше повече.

Думите й отекваха в съзнанието му. „Аз те обичам“ — беше казала тя. Дали беше искрена? Дали съществуваше искрица надежда, че тя ще му прости, след като той се бе отнесъл към нея с безумна жестокост? Той разбра, че копнее отчаяно не само за тялото, но и за любовта й. Той не можеше да живее без Сейдри, без вярата, че тя го обича. Тогава се запита дали и той я обичаше.

Въпросът го разтърси до дън душа. Дотогава любовта бе само красива дума за животинската похот, от любов страдаха само слабоумните и жените. Той не бе слаб, не бе глупак, но не можеше да живее без нея. Ако това бе любов… значи той бе попаднал под властта й.

Решението му беше твърдо. Сейдри беше само негова. Той трябваше да си я възвърне, затова щеше да тръгне да я търси и да я намери. И никога повече нямаше да й позволи да го напусне. Нямаше да я държи повече като затворница. Щеше да я носи на ръце, да я обсипва с внимание и любов и тя никога вече нямаше да си помисли, че би могла да го изостави. Той беше в състояние да го направи и щеше да го направи, защото беше мъж с желязна воля. Първо обаче трябваше да я намери и да я убеди да се върне при него, защото не можеше да приложи насилие. Щеше да я помоли за прошка: Той, който никога не беше молил за каквото и да било.

За да я намери, трябваше да разбере къде се криеха бунтовниците. Работейки систематично и последователно, той изгради цяла мрежа от шпиони и накрая успя да изпрати послание на Херуорд. Естествено Будният се поколеба дали да се срещне с него, но Ролф му предложи мир и приятелство и подсигуряване на североизточната граница. Херуорд се съгласи, но когато се срещнаха, категорично отказа да му разкрие къде живееше Сейдри.

— Ти искаш да си възвърнеш пленницата, нали, норманино? — попита подозрително той. — Или я искаш като любовница?

— Тя ми принадлежи — отговори честно Ролф. — Но не се тревожи, ще се отнасям добре към нея. Тя е затворница на крал Уилям, но аз ще се погрижа нищо да не й липсва. — Сините му очи заблестяха опасно. — Нищо няма да ми попречи да я намеря.