— Какво пиеш, Ейнджъл?

— Слънчева светлина.

Хоук се обърна отново към нея толкова внезапно, че не успя да се въздържи, и извика от изненада. Никога досега не бе срещала такава бързина у мъж. Въпреки това движенията му бяха плавни и контролирани, грациозни като вятъра.

— Тук — каза той, като посочи към задименото помещение — слънчевата светлина е дефицитна стока.

— Не съм дошла, за да пия, Хоук. Дойдох, защото Дери се нуждае от мен.

Въпреки че гласът й беше тих, в тона й се съдържаше решителност. Това беше същият тон, с който тя бе предупредила Бил да прояви разум, когато бе станало въпрос за Дери.

— От какво има нужда Дери? — попита Ейнджъл.

Промяната в тона й не убягна на Хоук.

— От нов крак — отвърна той. — Преживя злополука.

Помещението сякаш потъна в мрак и се завъртя край Ейнджъл, звуците прераснаха в болезнени викове, тя видя червена светлина, проникваща през счупените стъкла, долови задушаващия мирис на бензин и усети как я изпълват страх и паника.

Ейнджъл се опита да каже нещо, да зададе въпроси, да се увери, че Дери беше добре, че това не беше връщане към онази ужасна катастрофа преди три години, когато бяха загинали майка й, баща й и годеникът й, а тя самата бе пострадала зле.

Тя обаче не можеше да каже нищо, не можеше да направи нищо, освен да трепери и да се опитва да си поеме дъх.

Преди три години Дери беше спасил живота й. Тя не можеше да понесе мисълта, че той е бил ранен, че имаше нужда от нея, а тя не беше до него.

Внезапната бледнина по лицето на Ейнджъл беше очевидна дори на слабата светлина в бара. Хоук я чу как си поема рязко дъх, видя я да се олюлява и почувства студенината на кожата й, когато я сграбчи, за да не й позволи да падне.

— Д-дери? — попита Ейнджъл през стиснати зъби.

— Просто си е счупил крака — каза грубо Хоук и разтърси Ейнджъл, за да се увери, че го слуша. След това забеляза страха и болката в дълбините на очите й и инстинктивно поотпусна ръце.

— Ейнджъл, той е добре.

Тя се втренчи в него. Гласът му бе прозвучал нежно, успокоително, съчувствено. Това беше изненадващо за мъж, който изглеждаше толкова безмилостен.

— Просто си е счупил крака — повтори Хоук. — Дери е добре.

— Катастрофа — каза с дрезгав глас Ейнджъл. — Всички тези счупени стъкла и изкривени железа. И писъци. О, господи, писъците…

Хоук присви очи и усети как по тялото му преминава студена тръпка. Ейнджъл говореше, сякаш беше уверена, че Дери се е наранил при автомобилна катастрофа. Увереността се виждаше в погледа й. Ужасът също.

Той стисна ръцете й по-силно и я накара отново да му обърне внимание.

— При игра на футбол, а не при катастрофа — каза отчетливо Хоук.

— Ф-фут…

Ейнджъл не успя да изрече цялата дума.

— Дери играл футбол с приятели. Тръгнал да избива топката, паднал лошо и си счупил глезена на две места.

За миг Ейнджъл се отпусна срещу Хоук. След това вдигна глава и изправи гръб. Погледна го с очи, които бяха твърде големи и твърде тъмни за лицето й и сякаш го питаха дали нарочно бе искал да бъде жесток с първите си, брутални думи за състоянието на Дери.

„Има нужда от нов крак.“

Дълго време Ейнджъл разучаваше студените черти на лицето на Хоук. Най-накрая осъзна, че не би могъл да знае какъв ефект ще имат думите му върху нея. Не знаеше за катастрофата, която беше разбила живота й.

И самата нея.

— Ейнджъл?

Пръстите на Хоук напипаха пулса, който биеше учестено в гърлото й.

— Чу ли какво ти казах? — попита с плътния си глас.

— Да…

Гласът й бе толкова тих, че Хоук трябваше да се наведе към нея, за да чуе какво му казва. Пръстите му се плъзнаха около врата й и се изгубиха в къдравата й коса, но палецът му остана върху пулса й. Той я придърпа към себе си, сложи главата й на гърдите си и започна да я люлее леко. Движенията му бяха инстинктивни и го изненадаха също толкова, колкото и нея.

Въпреки това действията му бяха съвсем естествени; правеше онова, което бе искал някой да направи с него, когато бе малък. А дори и след това, когато беше пораснал. И преди беше виждал помътнели от ужас очи, счупени стъкла, разбити автомобили и смърт. Ужасът и някои от катастрофите бяха негови, но никой не му беше предложил утеха. „Затова ли прегръщам Ейнджъл сега? — запита се мислено Хоук. — Или го правя, защото е толкова мека и ухае на слънчева светлина, а кожата й се стопля под допира ми?“

Когато устните на Хоук докоснаха слепоочието на Ейнджъл, затворените й очи, чувствителното ъгълче на устните й, той усети как пулсът й се нормализира под палеца му. Тя сякаш се вкопчи в успокояващия му допир, но без да го държи, а дишането й се превърна в задъхана въздишка.

Изражението на Хоук отново стана цинично. Ейнджъл наистина не беше по-различна от останалите жени, които познаваше.

„Когато не е с мъжа, когото обича, тя обича мъжа, с когото е.“

Ейнджъл долови промяната в допира му и го погледна объркано. Не беше очаквала да получи утеха от него. Не беше очаквала и внезапно да се почувства отдалечена от топлината му, докато той я наблюдаваше с пресметлив и студен поглед.

— Запази си този измъчен поглед за Дери. Той е достатъчно млад, за да вярва на всичко.

Внезапно Ейнджъл започна да чува и вижда всичко в шумния бар, забеляза любопитните погледи на посетителите и червената светлина, която придаваше на Хоук сатанински вид. Нямаше никаква представа, каква игра играеше с нея.

Нито пък искаше да знае.

Достатъчно лошо бе, че кожата й се бе стоплила на всички места, на които я беше докоснал. Топлината беше започнала с успокояващия му допир, но след това беше прераснала в огън, какъвто Ейнджъл не бе изпитвала от три години.

Тя се обърна и тръгна към вратата, оставяйки го да държи копринения й шал — единственото нещо, което беше останало от нея, когато ръцете му се бяха стегнали, за да й попречат да си тръгне.

Хоук погледна черната коприна, която се провесваше от ръцете му като счупено крило. След това изруга.

Ейнджъл излезе навън и слънцето я заслепи. Стисна чантата си и тръгна бързо към улицата, като се оглеждаше за свободно такси. Вдигна ръка и китката й бе уловена от силни пръсти.

Не беше необходимо да се обръща, за да разбере, че ръката, която я държеше, беше на Хоук. Дори не се опита да се измъкне от хватката му, защото знаеше, че няма да успее. Пръстите му бяха като… нокти на ястреб.

Ейнджъл се обърна и погледна Хоук с безмълвните си синьо-зелени очи.

— Отиваш ли някъде? — попита я той.

— При Дери.

— Късметлия е Дери — сарказмът в тона му накара гласа му да изплющи като камшик.

За миг Ейнджъл се почувства, сякаш я бяха ударили. Очите й се присвиха от гняв. След това изражението й се промени, защото си спомни два важни факта — бъдещето на Дери, зависеше от Хоук, а Дери означаваше много за нея. Заради Дери трябваше да овладее езика и гнева си.

И заради самата себе си. „Неовладените емоции ще ме унищожат. Още ли не съм научила този урок?“

Хоук видя как Ейнджъл се променя само за две секунди. Емоциите и цветът изчезнаха и бяха заменени с празнота. Тя чакаше да бъде пусната с търпение, което го вбесяваше повече, отколкото ако му се беше противопоставила.

Той я държеше, но тя сякаш не беше до него.

— Нищо ли няма да кажеш? — опита се да я предизвика Хоук. — Няма ли да се помолиш любезно, да въздишаш или да се опитваш да се измъкнеш?

Ейнджъл продължи да чака, като потискаше гнева си. Имаше голям опит в това след катастрофата. Яростта, която я беше изпълвала след смъртта на родителите й, след смъртта на Грег, почти бе унищожила онова, което Дери бе успял да спаси. Ейнджъл не бе започнала да живее отново, докато не се бе научила да контролира яростта си от несправедливостта на живота и смъртта.

За спокойствието беше платила много висока цена, също като за способността да ходи отново. Не можеше да отстъпи пред гнева точно сега.

Ейнджъл се замисли за слънчева светлина и цветове в повече оттенъци, отколкото можеше да опише с думи. Тя събра цветовете в съзнанието си като лихвар, трупащ злато. След това застана под тях, сякаш бяха летен дъжд, остави ги да я къпят и да измият разрушителните емоции.

Цветове, необикновени цветове. Рубин, топаз и цитрин, сапфир и кехлибар… но повече от всичко търсеше съвършенството на пурпурна роза в очакване на утрото, с меки, красиви, разтварящи се цветчета.

Ейнджъл отвори очи. Те бяха ясни и дълбоки като океана.

— Какво искате, господин Хоукинс?

Хоук си пое безшумно дъх. За краткото време, което беше прекарал с Ейнджъл, я беше видял шокирана и уплашена, бе забелязал как погледът й потъмнява от облекчение, бе я видял наранена и ядосана. Това неземно спокойствие беше съвсем неочаквано за него. Не бе виждал нищо подобно, освен отражението си в огледалото, когато бе бил твърде млад, за да чувства емоции, и достатъчно пораснал, за да прикрива чувствата си, ако не искаше да бъде унищожен.

Хоук се ядосваше от това, че Ейнджъл беше толкова спокойна. Беше твърде млада, за да може да се владее толкова добре и твърде елементарна, за да има нужда от подобно самообладание. Тя прескачаше от мъж на мъж и от чувство на чувство като красива безмозъчна пеперудка, каквато си беше.

„Само че тази е страхотна актриса — помисли си Хоук. — Трябва да й го призная. Това беше най-убедителната проява на истински емоции истинско самообладание, която някога съм виждал.“

— Дери ще ти каже какво искам — каза рязко Хоук, без да пуска китката й.

Той тръгна бързо към една паркирана лимузина. Ейнджъл го последва, защото нямаше друг избор. По същата причина се качи с него в колата.

Лимузината потегли и Хоук хвърли шала на Ейнджъл в скута й.

— Къде отиваме? — попита спокойно Ейнджъл.

— При единствената ти истинска любов — отвърна Хоук.

Ейнджъл го погледна в очакване.

— Така си и мислех — каза той със заядливия си тон. — Жените като теб имат толкова много истински любими, че не могат да определят играчите без електронно, табло.

Тя продължи да го гледа с огромните си, спокойни очи.

— Не знам за какво говорите — каза и добави: — И вие сам не знаете. Не знаете нищо за мен и го доказвате всеки път, когато си отворите устата.

Хоук направи саркастична гримаса.

— Едно нещо знам. Това лято ще направя голяма услуга на Дери.

— Покупката на Ийгъл Хед не е услуга, господин Хоукинс, а разумно делово решение.

Хоук сви рамене.

— Нямах предвид земята.

Той погледна жената до себе си и си спомни как тя се бе отпуснала срещу тялото му, когато я беше прегърнал. Чистият летен аромат на косата й галеше сетивата му и го накара да си поеме неволно дълбоко дъх.

„Защо изглежда толкова спокойна и толкова далечна? — помисли с горчивина. — И тя е като всички други жени — само празнота и лъжи.“

Хоук продължи да наблюдава безмълвно хладната и спокойна Ейнджъл и си спомни за въздишките и мекотата й. Тогава реши, че щеше да я има.

А когато свършеше, щеше да я лиши от красивата фасада.

„Ще се постарая Дери да разбере; че неговата сладка Енджи не е ангелче. Дери и твърде млад, за да се справи с такава жена. Той ще бъде наранен както някога бях наранен, аз. Само че за разлика от мен той е твърде слаб и няма да преживее такъв удар.“

Хоук не беше мекушав.

Той познаваше жени като Ейнджъл откакто беше навършил осемнайсет години — жени, които вземаха, вземаха и пак вземаха, като в замяна даваха само телата си.

Хоук нямаше нищо против това. Вече нямаше. Той също бе станал един от онези, които само вземаха. Когато Ейнджъл свикнеше с представата, която той виждаше в нея, двамата щяха да се разберат чудесно.

И двамата бяха използвачи. Щяха да се използват взаимно.

Ейнджъл гледаше през прозореца, но виждаше само образа на Хоук, какъвто го беше видяла, когато бе влязла в бара — самотен, спокоен, неукротен. Ако не се бе държал нежно с нея през онези няколко кратки минути, щеше да реши, че е просто жесток, и да го отбегне.

Първоначалното впечатление на Ейнджъл за Хоук се беше засилило от успокояващото му докосване. Тя знаеше, че самотата можеше да накара човек да бъде жесток, а след това и съпричастен.

Съпричастността обаче бе качество, чието придобиване изискваше повече време, отколкото жестокостта. Първо раните трябваше да зараснат.

Някога Ейнджъл се бе нахвърлила върху Дери за това, че я беше измъкнал от разбития автомобил, за това, че я беше принудил да живее, след като мъжът, когото беше обичала, бе загинал. Дери се беше стреснал. След това се бе разплакал и тя го бе прегърнала, мразейки себе си за това, че го бе наранила, за това, че бе жива, мразейки всичко, освен Дери. Той беше самотен също като нея, но въпреки това не беше жесток.

Осъзнаването на този факт се бе оказало повратен момент в дългото излизане на Ейнджъл от агонията и отчаянието. След този момент тя бе заобичала Дери.