С времето дори му бе благодарила, че я беше измъкнал от руините на разбитото й минало и й беше помогнал да тръгне към несигурното бъдеще.

Ейнджъл се чудеше какъв ли щеше да бъде повратният момент за Хоук. След това си спомни за силата и суровостта му и се зачуди дали изобщо имаше нещо достатъчно силно, за да проникне през бронята му, която го обграждаше плътно, както небето обгражда летящия ястреб.

А може би той, подобно на ястреб, предпочиташе самотните, студени висини на небето пред всичко човешко.

Лимузината се насочи към пристанището на Ванкувър. Ейнджъл се олюля леко при смяната на посоката и осъзна къде се намираше. Над спокойните води се издигаше яркият знак на водните таксита. Малко зад знака един хидроплан се полюляваше леко върху водата.

Ейнджъл се обърна рязко към Хоук.

Той я наблюдаваше.

Тя усети, че я бе наблюдавал през цялото време. Едва тогава с изненада забеляза мустаците му — гладка ивица над ръба на стиснатите му устни.

Досега не беше забелязала мустаците му заради онези твърди, тъмни очи, които я наблюдаваха сега.

— Хоук… господин Хоукинс…

— Хоук — каза той, като наблюдаваше реакциите й, докато говореше. — Наричай ме Хоук, Ейнджъл. Това ще помогне и на двама ни да не забравим какви сме.

— Какво означава това?

— Че аз съм ястреб, а ти си ангел.

Той се изсмя, но в смеха му нямаше топлина или веселие.

— Е — добави, — това е половината от истината. Един от нас е точно това, което изглежда.

— Към остров Ванкувър ли ще летим? — попита, раздразнена от загадъчния разговор.

— Да не искаш да кажеш, че ангелът се страхува от летенето? — попита тихо той.

— Не повече от ястреба.

Ейнджъл се намръщи. Хоук имаше опустошителен ефект върху самообладанието й. Тя си пое бавно дъх, веднъж, два пъти, докато най-накрая се успокои.

— Колата ми е паркирана до галерията — каза тя. — Смятах да взема ферибота и да отида да видя Дери.

Хоук измъкна малко тефтерче с кожена подвързия и златна писалка от джоба си и й ги подаде.

— Напиши адреса на галерията, регистрационния номер и марката на колата. До утре ще ти я докарат.

Ейнджъл се поколеба, но се съгласи.

Писалката беше топла и излъчваше топлината на мъжа, който седеше до нея. Ейнджъл започна да пише бързо, но й се струваше, че писалката изгаря кожата й.

Хоук взе ключовете, които тя извади от чантата си, тефтерчето и писалката. За миг върховете на пръстите му докоснаха гладката повърхност на писалката.

Ейнджъл разбра, че Хоук също усети нейната топлина, както тя бе усетила неговата. Това я накара да затаи дъх.

Хоук се обърна рязко към нея, забеляза погледа й и устните му оформиха саркастична гримаса.

Той прибра писалката в джоба си и откъсна страницата, на която бе писала Ейнджъл. След това подаде листа и ключовете за колата й на шофьора.

— Кога… кога се е наранил Дери? — попита Ейнджъл. Неприятно й беше, че гласът й звучеше толкова задъхано, но не можеше да направи нищо, за да промени това.

— Преди два дни. Не знаех, докато не мина операцията.

— Операция!

Ейнджъл веднага забрави за всичко друго, включително и за реакцията си към Хоук.

— Но ти каза, че той само си е счупил крака! — извика тя, докато се обръщаше към него.

Хоук забеляза страха, който отново замъгли погледа й.

„Дяволски добра актриса! Може да контролира тялото си по команда. Най-добрите актриси са такива. Докато си играят ролята, вярват в нея. Сменяш сцените и репликите и те отново започват да вярват в тях. Красиви, елементарни същества, чийто живот се гради върху лъжи.“

Някога Хоук бе вярвал в тихите думи и сладките целувки. След това се беше научил да прониква зад бляскавата, чувствена повърхност и да вижда тъмнината, криеща се зад нея.

— Счупил си е глезена, ако трябва да бъдем съвсем точни — каза отсечено Хоук. — Чисто счупване. Операцията била необходима, за да се сложи метална шина, докато костта зарасне.

— О, господи — каза дрезгаво Ейнджъл, като се опитваше да се пребори с отвращението. — Трябваше да бъда с него! — Да излезе от упойката сам, объркан и изпитващ болка, а да няма кой да го докосне, да го успокои…

Напрегнатите кафяви очи на Хоук се присвиха и се впиха в лицето й. Той знаеше какво бе да се събуди в болница, да чувства болка и да не знае къде се намира, докато ужасният спомен не се върне, за да му напомни какво се бе случило.

Изненадващото беше, че Ейнджъл, изглежда, също познаваше това усещане.

— Говориш, сякаш си преживяла същото.

Тя не му отговори веднага.

— Преживяла съм го — каза тихо тя след малко.

Преди той да успее да й зададе поредния въпрос, тя се обърна към него. Гласът й беше спокоен и хладен.

— Има ли още нещо, което не си ми казал за Дери?

— Той отказва да взема болкоуспокояващите.

— Защо?

— Казва, че болката си имала предназначение.

Ейнджъл затвори очи и си спомни месеците след катастрофата, през които бе изхвърляла болкоуспокояващите и бастуна и се беше насилвала да се опитва да ходи отново. Дери бе плакал с нея и я бе подкрепял при първите й плахи стъпки.

Тогава го беше накарала да си тръгне, казвайки му, че е добре и че болката си има предназначение. Болката й показваше, че беше все още жива.

Хоук понечи да я попита още нещо, но тъкмо тогава лимузината спря на паркинга на водните таксита.

Ейнджъл посегна механично към дръжката на вратата, защото не искаше да срещне любопитството в погледа на Хоук. Шофьорът още не бе успял да излезе навън, когато Хоук се озова до вратата на Ейнджъл и й подаде ръка.

Тя се поколеба, но я пое. Мъжката сила и топлина, които почувства, я шокираха, но вече бе твърде късно.

Хоук я измъкна с лекота от лимузината. Докато пускаше ръката й, той остави върховете на пръстите си да се плъзнат по вътрешната страна на китката й до чувствителните връхчета на пръстите й, галейки я, както беше погалил златната писалка. Почувства внезапното ускоряване на пулса й и забеляза леката червенина, която се появи на бледите й бузи.

Тя го погледна с объркване.

Хоук изви нагоре лявата си вежда.

— Проблем ли има? — попита.

Ейнджъл се изчерви още по-силно. Чувстваше се като глупачка заради това, че толкова силно усещаше присъствието на този непознат мъж. Пое си дъх, за да се успокои, но не успя да престане да мисли върху загадката, която представляваше Хоук.

„Понякога ми се струва, че той почти ме желае — помисли си, — но по-често ми се струва, че не ме харесва и дори го отвращавам.“

Чувствата на Хоук бяха сложни, бързи и много силни, въпреки че изражението му бе непроницаемо. Не приличаше на нито един от мъжете, които Ейнджъл познаваше. Не знаеше как да го прецени и можеше само да реагира на проницателната му интелигентност, на самотата и на мъжествената чувственост, които бе успяла да зърне под студената му външност.

Тя го погледна, почти уплашена от него.

И почти уплашена от себе си.

Хоук наблюдаваше Ейнджъл и преценяваше емоциите, които бяха изписани ясно на лицето й. Той се зарадва, когато осъзна, че беше намерил слабото й място.

„Едно нежно докосване може да я срази.“

Хоук почти се усмихна. Подобно на кръжащ в небето хищник, той бе доловил лекото раздвижване на земята. Сега щеше да последва стрелване надолу, рязка промяна на посоката, преследване за загряване на кръвта.

След това тя щеше да бъде негова — ангел, сразен от ястреб, който щеше да потреперва и да вика в ръцете му.

Глава 3

Къщата на Рамзи се намираше на една висока канара и гледаше на изток към Вътрешния проток с множеството острови в него. Между сушата и самия остров Ванкувър се виждаше гладката, искряща повърхност на океана, която контрастираше рязко с почти черните назъбени възвишения на островчетата.

Малки лодки обикаляха най-известните острови, като се полюшваха леко върху водата, а рибарите бяха спуснали мрежите си в търсене на сребърна сьомга.

Вдясно от къщата се простираше градчето Кембъл Ривър. Границите му бяха очертани от солена вода и зелените води на реката, която се вливаше в океана. Късният следобеден въздух бе чист, почти неестествен, сякаш в небето беше увиснал диамантен прашец, който пречупваше светлината.

Ейнджъл почти не забелязваше прекрасната гледка. Колкото повече приближаваха дома на Рамзи, толкова повече се страхуваше, че Хоук не й беше казал истината за състоянието на Дери. Наложи й се да използва цялата си воля, за да не започне да разпитва Хоук по време на полета и краткото пътуване от паркинга на водните таксита на остров Ванкувър.

Още една причина я караше да си мълчи. Някакъв вътрешен инстинкт й подсказваше, че вече беше разкрила твърде много пред него.

Когато мощното БМВ спря, Ейнджъл изскочи от колата и се затича към къщата. Влезе вътре, без да почука или да извика.

Двамата с Дери деляха къщата от три години. Отначало го бяха правили по необходимост, тъй като не бе била в състояние да се грижи сама за себе си през първите няколко месеца след катастрофата. По-късно бяха продължили да живеят заедно в къщата през лятото, защото тя бе продала семейната вила в Кембъл Ривър, за да помогне на Дери да плати данъците върху наследството за Ийгъл Хед.

На практика една четвърт от къщата и прилежащите хиляда и двеста акра бяха собственост на Ейнджъл. Тя обаче рядко мислеше за това. Според нея домът Рамзи и Ийгъл Хед все още бяха собственост изцяло на единствения оцелял Рамзи — Дери.

— Дери? — извика Ейнджъл, докато вървеше бързо към дневната и се оглеждаше за него. — Дери, къде си?

— Тук — извика в отговор той.

Хоук влезе тъкмо навреме, за да види как Ейнджъл се втурва към задната част на къщата. Остана да стои неподвижно няколко секунди, пленен от грациозността й и от изящните й крака.

Запита се как ли щеше да се почувства, когато тя увиеше тези дълги крака около него, за да го задържи дълбоко в себе си.

Изруга собствените си мисли, затвори вратата и тръгна през дневната. Русокосата Ейнджъл започваше да му влиза под кожата. Хоук знаеше само един начин да се отърве от тази мания.

Да я вкара в леглото.

В леглото лъжите винаги излизаха на повърхността, независимо колко красиви бяха устните, които ги изричаха. Отрепетирани страсти и движения, диктувани от лъжи, а не от любов. Използваш, вземаш и отпращаш с чек и небрежно махване на ръката.

След това идваше завръщането към студеното, прозрачно небе, към кръженето в търсене на поредната проява на уязвимост на земята и мига, в който адреналинът се покачва и преследването започва отново и кара Хоук да се чувства жив.

Преди много години бе престанал да вярва, че някога ще успее да намери жена, която да не лъже. Дори не знаеше, че търсеше такава.

Знаеше само как да преследва и да унищожава.

Ейнджъл се стрелна през кухнята и хола към огромната тераса от кедрово дърво, която гледаше към океана.

Дери се беше изтегнал в един шезлонг. Левият му крак беше гипсиран от бедрото до пръстите.

Ейнджъл затаи дъх, когато забеляза бледата му кожа, тъмните кръгове под очите, стиснатите от болка устни. Коленичи до него и положи главата му върху гърдите си. Когато заговори, гласът й беше тих и успокояващ, сякаш той бе спящо бебе.

— Вземай хапчетата, Дери — прошепна.

Ейнджъл прокара пръсти през русите му къдрици, погали мускулите на врата му, които се бяха стегнали от болката, преминаваща през цялото му тяло при всяко непредпазливо движение.

— Болката не може да те научи на нищо — каза нежно Ейнджъл. — Вземай хапчетата няколко дни, докато не започнеш да се движиш, без да се чувстваш, сякаш обръщат нож в глезена ти.

Дери не каза нищо.

Ейнджъл се отдръпна назад и го погледна в очите.

— Обещай ми — каза с дрезгав глас.

— Хей! Аз съм добре, Енджи. Наистина.

— Бледен си — възрази тя.

Дери се усмихна и я прегърна.

— Добре съм — увери я. — Или поне ще се оправя, когато кътниците ми спрат да плуват.

Ейнджъл се усмихна въпреки тревогата, която изпитваше.

— Толкова зле ли е?

— Дори повече.

Тя се огледа за патериците му. Забеляза ги, взе ги, сложи ръка около кръста му и му помогна да седне.

— Хайде, вол такъв — изпъшка Ейнджъл. — Използвай тези мускули за нещо по-полезно от това да правиш впечатление на хубавите туристки.

Хоук осъзна със закъснение, че Ейнджъл се опитваше да изправи Дери. До едрото му тяло тя изглеждаше малка и крехка.

Хоук се приближи и пое тежестта на Дери от раменете на Ейнджъл.

— Какво мислиш, че правиш, по дяволите? — попита Хоук.

— Помагам на Дери да отиде до тоалетната — отвърна тя.

Ейнджъл се изненада от грубия тон на Хоук, както и от силата му. Той буквално бе вдигнал Дери от шезлонга.

— Благодаря — добави тя и се усмихна на Хоук.