Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

— Ставането е най-трудно. Останалото е просто неудобно.

Ейнджъл сложи патериците на Дери до него.

— Готов ли си? — попита го тя.

— Готов съм от часове — отвърна сконфузено той. — Просто нямах желание да се опитвам да стана.

— Трябваше да ме повикаш по-рано.

— О, по дяволите, Енджи. Мога сам да се грижа за себе си. Освен това не исках да прекъсвам откриването на изложбата ти.

Дери погледна първо Хоук, след това Енджи.

— Все още ми се струва, че не трябваше да го правя — каза той. — Знам какво означава изложбата за теб.

— Ще има и други изложби — каза тя и пъхна патериците под мишниците му. — Ти обаче си само един.

Хоук я наблюдаваше с мрачно възхищение.

„Истинска професионалистка. Показва всички малки жестове на загриженост, тревожни погледи, решителни усмивки, думи. Безпогрешно играе влюбена.“

Хоук сигурно също щеше да повярва на представлението, ако Ейнджъл не се беше отпуснала още при първото му докосване в задимения бар. Тя не обичаше Дери, нито когото и да било другиго.

Очевидно беше обаче, че се преструваше много умело.

Е, Хоук също имаше опит в това.

Преструвките бяха неразделна част от преследването, от лова. Хоук можеше да се представя за такъв, за какъвто го смяташе плячката му, докато това вече престанеше да има значение.

Дери тръгна напред и Ейнджъл тръгна заедно с него, като не смееше да го докосне, защото знаеше, че той има нужда да се увери, че е добре.

Отначало Дери вървеше малко несигурно, но след това започна да придобива повече увереност.

— Не си ги използвал твърде често, нали?

Дери поклати глава, без да каже нищо. Той знаеше, че болката, която извираше на вълни от глезена му, щеше да промени гласа му и така Енджи щеше да разбере колко много го болеше.

— Къде са болкоуспокояващите? — попита го Ейнджъл.

Дери си пое дълбоко дъх.

— Ти отказа да ги вземаш преди три години!

— Отначало ги вземах. Твърде често и в твърде големи количества. Но твоят случай е различен. Поне опитай. Моля те. Аз ще бъда до теб. Ако ти се доспи и забравиш кой ден сме, аз ще бъда до теб.

Ейнджъл го погледна с големите си, разтревожени очи. Понечи да възрази, но не каза нищо и се отпусна на патериците, неспособен да спори с мрачните спомени в погледа й.

— Откъде знаеше, че ме е страх? — попита той.

— Преживяла съм го.

Ейнджъл се надигна на пръсти и го целуна по бузата. Дери затвори очи и се усмихна.

— Радвам се, че отново си у дома — каза тихо той. — Хапчетата са в кухнята.

— Имаш ли нужда от помощ в тоалетната? — попита тя, докато се обръщаше, за да отиде за болкоуспокояващите.

— Ако закъсам, ще те повикам — отвърна той и се ухили. — Почти като едно време, нали?

Ейнджъл се разсмя тъжно и поклати глава.

— Ама че завръщане!

Дери се усмихна и тръгна към тоалетната.

— Внимавай с отлепената плочка в коридора — извика след него Ейнджъл.

— Знам, знам. Живял съм тук повече от теб.

Ейнджъл отиде в кухнята, взе една чаша и я напълни с вода. Когато се обърна, Хоук стоеше зад нея.

— С Дери ли живееш? — попита я той.

— Само през лятото.

Тя остави чашата и отвори шишенцето с хапчетата.

— През останалата част от годината живея в Сиатъл — добави тя. — Идвам тук, когато имам възможност. Никога не пропускам Коледа.

Тя застина на мястото си, когато си спомни първата Коледа, която бе прекарала без родителите си. Без Грант. Коледа беше най-неподходящото време за спомени, съжаление и ярост.

Двамата с Дери прекарваха заедно коледните празници, като всеки от тях знаеше, че другият би разбрал, ако вместо да се усмихва, се разплачеше.

Ейнджъл обаче не искаше да мисли за това точно сега. Сълзите не можеха да върнат мъртвите.

Тя стискаше шишенцето толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Капачката излетя и падна на пода.

Хоук вдигна капачката с едно плавно, бързо движение. Той бе забелязал тъгата и… смелостта… в изражението на Ейнджъл и се питаше какви мисли я караха да се чувства толкова нещастна.

„А може би тя просто се преструва, че е тъжна и решителна? Дали пък не е успяла в онова, в което останалите жени се провалиха, и не е намерила Ахилесовата ми пета? Дали някак си не е успяла да долови, че не уважавам нищо на тази земя, освен смелостта, която се изисква, за да може човек да се измъкне от дълбоките дупки, в които го е захвърлил животът?“

— Благодаря — каза Ейнджъл, докато поемаше капачката от Хоук.

— Отдавна ли живееш с Дери? — попита той.

— От три години.

Тя изсипа едно хапче в дланта си.

— През лятото и по празниците — каза Хоук.

Нещо в тона му я накара да вдигне рязко глава. Русата й коса се нави около гърдите й, в рязък контраст с черната коприна.

— Дери не ти ли е казал? Ние почти сме отгледани заедно.

— Да, каза ми. Колко удобно.

Ейнджъл сви рамене.

— Семействата ни живееха врата до врата през лятото, а бащите ни бяха като братя, въпреки че не бяха кръвни роднини.

— И въпреки това ти живееш в Сиатъл през по-голямата част от годината?

— Аз съм американска гражданка.

— Това ще се промени, когато се омъжиш за него.

— За кого да се омъжа? — попита изненадано Ейнджъл.

— За Дери — отвърна Хоук, като я наблюдаваше с хладните си кафяви очи.

Тя му отговори точно така, както беше очаквал — отрече да има връзка с Дери.

Докато Ейнджъл поклащаше отрицателно глава, от косата й се надигна едва забележим аромат, който достигна до ноздрите на Хоук. Той вдъхна дълбоко. Желание премина по тялото му, но той не го показа. Мъж, който показваше, че има нужда от жена, беше просто глупак.

Хоук не бе проявявал такава глупост от осемнайсетия си рожден ден.

— Аз съм като сестра за Дери — обясни Ейнджъл.

— Във всичко, но не и по кръвна линия — каза той, без да й повярва.

— Точно така. С Дери сме едно семейство.

Тя му обърна гръб и сложи хапчето до чашата с вода. След това се обърна отново и погледна тревожно към коридора.

— Той е добре — каза Хоук. — Пък и какво толкова може да му се случи в тоалетната?

— Ще се изненадаш, ако знаеше.

Ейнджъл се усмихна сухо при спомена за собствената си несръчност преди три години, когато за първи път бе решила да прояви независимост и бе влязла с патериците в тоалетната. В крайна сметка се беше наложило Дери да влезе при нея, за да я вдигне.

Тя винаги се бе радвала, че Дери не се беше разсмял, а бе проявил загриженост, когато я бе намерил на пода на тоалетната. За щастие, случката бе наранила единствено гордостта й, при това не твърде много, тъй като Дери й беше помогнал, без да прави обидни забележки.

Хоук забеляза едва доловимата усмивка по лицето на Ейнджъл и се зачуди колко ли пъти Ейнджъл и Дери се бяха забавлявали под душа или във ваната. „Да — помисли си той, — има доста забавни начини нещо да се случи в тоалетната.“

Ако продължеше да мисли за това, възбудата му щеше да стане очевидна и затова той насочи мислите си другаде с онази самодисциплина, която някога го беше направила един от най-добрите автомобилни състезатели, а сега му помагаше да бъде безкомпромисен бизнесмен.

— Искаш ли да проверя какво става с Дери? — попита Хоук. Тонът му беше делови, но очите му бяха потъмнели и бяха станали почти черни.

Ейнджъл се поколеба.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против? — попита тихо тя. — Първите няколко пъти е доста трудно човек да се справи с патериците.

Хоук се обърна и тръгна по коридора, като мислено се съгласи с Ейнджъл по отношение на патериците. Той самият се беше видял принуден да ги използва на два пъти, всеки път след катастрофа по време на състезание. Веднъж му се беше наложило да ходи с патерици в продължение само на няколко дни. Втория път обаче беше прекарал цели деветнайсет седмици на патерици.

В коридора Хоук срещна Дери. Младежът се изненада.

— Толкова много ли се забавих? — попита Дери.

— Според мен не, но Ейнджъл малко се притесни.

— Ейнджъл? А, Енджи — Дери изглеждаше неуверен в продължение на няколко секунди, след което добави: — Тя не обича да я наричат Ейнджъл.

— Знам.

— Тогава защо…

— Ще свикне — каза Хоук и обърна гръб на Дери. — Също както аз свикнах да ме наричат Хоук.