Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

— Къде е Хоук? — попита Дери, когато Ейнджъл остави подноса на масата.

— На телефона.

Дери поклати глава.

— Той работи твърде много. Още не се е съмнало.

— Говори с Лондон, с лорд не знам кой си.

— Сигурно е за онзи остров, който иска да купи.

— Цял остров ли? — попита Ейнджъл.

— Да. Иска да го превърне в завод за крекинг на суров нефт от Северно море.

Ейнджъл се поколеба за малко, след което се върна до печката.

— Хоук трябва да е много богат — каза тя.

— Предполагам, че е. Когато помолих банката да го провери като потенциален купувач на Ийгъл Хед, трябваше само да спомена името Майлс Хоукинс и погледът на стария Джонстън светна като коледна елха.

— Портокалов сок — каза Ейнджъл.

Дери послушно изпи сока.

— Хоук има доста стабилна репутация в онова, което Джонстън нарича „международната финансова общност“ — добави Дери. — Първокласен голям играч.

Дери замълча, за да отпие няколко глътки кафе. След това въздъхна и погледна с надежда кафеварката.

Ейнджъл се усмихна, взе кафеварката и доля чашата му.

— Странно е — каза след малко Дери. — Хоук не се държи като богаташ.

Ейнджъл сви рамене и се върна при тигана с бекона.

— И какво според теб означава да се държи като богаташ?

— Нали знаеш. Да хвърля пари навсякъде. Да споменава имената на съответните курорти, на съответните хора. Частни самолети и свръхбързи коли.

— Като Клариса ли?

Дери замълча и въздъхна.

— Да. Тя беше нещо различно, нали?

Ейнджъл потисна усмивката си.

— Ще ти кажа какво беше различното в нея — каза тя, — но от мен не се очаква да знам думата. Добре, че ти успя да разбереш каква е в действителност, Дери. Вярно е, че беше невероятно красива, но имаше интелект на мида.

— Не обиждай мидите — каза сухо Дери.

Ейнджъл се усмихна и сложи ивиците бекон да се сушат на хартиени салфетки.

— Колко яйца? — попита тя.

— Пет.

— Гладни сме, така ли?

— Ако случайно си забравила, снощи проспах вечерята.

— А-ха — каза Ейнджъл.

Тя си спомняше прекрасно вечерята. Двамата с Хоук бяха прекарали един час в обсъждане на програмата. Тя беше изготвила списък с нещата, които трябваше да направят, и бе отбелязала приблизително колко време ще им трябва за всяко. Хоук беше погледнал бегло списъка и го бе оставил встрани.

След това беше започнал да разпитва Ейнджъл за подробностите, без да пропуска нито едно от трийсет и седемте предложения в списъка, който бе гледал в продължение на не повече от шейсет секунди. Въпросите му бяха кратки и изчерпателни. В края на разговора им Ейнджъл се беше почувствала напълно изтощена.

Когато Хоук бе събрал цялата необходима информация, без да поглежда към списъка, бе написал нов график, бе подал няколко хиляди долара на Ейнджъл за разходите и я бе оставил сама.

Той бе прекарал следващия час в разговори с фондовата борса в Токио.

Ейнджъл сложи бърканите яйца в тигана за омлет и го завъртя сръчно, след което прибави различните съставки.

— Гъби? — попита тя.

— Всички екстри — отвърна незабавно Дери. Омлетът стана по-дебел. Точно когато Ейнджъл го сгъна на две, избръмча звънецът на таймер.

Тя сложи омлета на Дери на една затоплена чиния и измъкна една тава с кроасани от печката. Дери долови аромата на кроасаните и се усмихна.

— Благодаря, Енджи — каза тихо той. — Това е много по-хубаво от препечен хляб с фъстъчено масло.

— Всичко е по-хубаво от препечен хляб с фъстъчено масло.

— Дори лебервурст със сметана? — подхвърли невинно Дери.

Ейнджъл потръпна.

Дери опита омлета и въздъхна.

— Клариса беше права за едно нещо — каза той.

— Така ли?

— Ти ще ме разглезиш твърде много, за да проявя интерес към друга жена.

Ейнджъл се разсмя и разроши косата му. След това се обърна да тръгне към печката и за малко щеше да се блъсне в Хоук.

— Ох! — Ейнджъл отстъпи стреснато назад. — Господи, ама ти си бил много безшумен!

Хоук я погледна хладно. Чертите му изглеждаха необичайно остри, а очите му изглеждаха черни на изкуствената светлина.

Ейнджъл щеше да отстъпи още по-назад, ако гипсираният крак на Дери не й пречеше.

— Не спа ли добре? — попита тя, докато оглеждаше лицето на Хоук.

— Спах както всяка нощ — тонът му беше отсечен и студен като погледа му, който я оглеждаше от главата до петите.

Той се обърна и взе една чаша за кафе. След това взе кафеварката и напълни чашата. Докато отпиваше от кафето, погледът му се спря върху съставките за омлета.

— Седни — каза му Ейнджъл. — Колко яйца искаш в омлета?

— Няма нужда — отвърна Хоук с мрачен поглед. — Аз не бих искал да бъда разглезен — за друга жена.

Дери издаде някакъв задавен звук, който бързо премина в бурен смях.

Ейнджъл стисна устни миг преди да успее да се овладее. Искаше й се да намира язвителните забележки на Хоук за забавни, но вместо това ги приемаше твърде лично.

— Не ставай смешен — каза тя и отиде до печката. — Колко яйца?

— Шест.

Ейнджъл се изненада. Тя хвърли един бегъл поглед към Хоук и забеляза, че той беше по-едър, отколкото си го спомняше. Трябва да беше поне метър и деветдесет, строен, мускулест и много мъжествен.

Неофициалните му дрехи някак си подчертаваха телосложението му повече отколкото официалният костюм с жилетка от предишния ден. Черният пуловер, който очертаваше толкова добре гърдите му, беше имитация на пуловерите на ирландските рибари. Раменете му изглеждаха достатъчно широки да закрият светлината.

Той изглеждаше и по-висок от вчера, по… първичен. Избелели дънки прилепваха плътно към бедрата му и подсказваха, че под тях се крият мускулести прасци. Беше обут с мокасини с мека подметка.

Погледът на Ейнджъл бе привлечен от мощта на тялото му, от измамно тънката линия на бедрата и кръста му, която се сливаше с мъжествената широчина на раменете му.

— Всичко ли съм закопчал? — попита Хоук толкова тихо, че Дери не го чу.

Ейнджъл се изчерви.

— Всичко, освен устата си — отвърна тя, като внимаваше Дери да не чуе думите й.

Ъгълчето на устата му се надигна леко нагоре.

— Ти не си — измърмори той.

— Какво?

— Не си се закопчала.

Ейнджъл погледна надолу и откри, че Хоук беше прав. В бързината да се облече беше забравила да вдигне ципа на дънките си и сега през тесния отвор се виждаше ивица от копринените й бикини.

Промяната на ролите накара раздразнението й да се изпари и тя се разсмя.

„Може би Дери е избрал правилния подход — призна мислено тя. — Неочакваният, язвителен хумор на Хоук може да се окаже заразителен.“

Тя вдигна ципа си, без да престава да се усмихва. След това обърна гръб на Хоук и започна да чупи яйцата за омлета.

Хоук наблюдаваше как Ейнджъл прави омлета с умение, което се постигаше само с практика. Не се изненада, че беше добра готвачка. Мъжете обичаха друг да им готви, а Ейнджъл очевидно беше жена, която беше посветила живота си на доставянето на удоволствие на мъжете.

Докато отпиваше от кафето си, той се питаше какви други начини бе научила тя да задоволява мъжете. Тази мисъл го възбуди. Побърза да промени посоката на мислите си, тъй като знаеше, че днес любопитството му нямаше да бъде задоволено. Вероятно и в следващите няколко дни.

Подозираше, че Ейнджъл щеше да го дразни известно време, като остава извън обсега му. Нямаше нищо против. Това само правеше неизбежния край на преследването още по-приятен.

Не всяка жертва си струва усилията, необходими за залавянето й.

Хоук започна да се храни мълчаливо. Кроасаните бяха меки и горещи, а конфитюрът беше невероятен.

Над пролива започваха да се появяват първите признаци на утрото и нощта бе заменена от оттенъци на сивото и черното. Около Хоук се чуваха тихите звуци на дрънчащи прибори, леко почукване на чаша за кафе при оставянето й върху масата, изскърцването на стол, когато Дери се размърдаше, стъпките на Ейнджъл, докато вървеше към масата.

Спокойствието на момента проникна през защитните прегради на Хоук и се разпростря по цялото му тяло безмълвно и пълно като самата зора. Много време бе минало, откакто Хоук за последен път бе закусвал в такава обстановка.

Обикновено той се хранеше сам. Когато не беше сам, до него обикновено имаше жена, която се опитваше да му говори и го засипваше с думи, опитвайки се да запълни празнината, която се появяваше на сутринта след края на преследването. Това отчаяно дърдорене не можеше да трогне Хоук. Да закусва с хора, които не искаха нищо от него, беше необичайно и го караше да се чувства спокоен.

Тогава Хоук чу собствените си мисли. Той стисна устни и бутна празната си чиния встрани.

„Кого се опитвам да залъжа? — попита се мислено. — Разбира се, че Дери и Ейнджъл искат нещо от мен. Искат пари. Ейнджъл няма да ми покаже остров Ванкувър само защото има добро сърце. Ако купя Ийгъл Хед, тя ще бъде компенсирана за усилията си. А дори и да не го купя, тя все пак ще спечели доста, като надуе разходите. Същото важи и за Дери.“

Хоук нямаше нищо против това. Такива бяха правилата на играта и той ги беше научил още на осемнайсетия си рожден ден. Тогава беше научил, че да бъдеш емоционално честен мъж в свят на лъжи, означава да бъдеш глупак.

Ейнджъл довърши омлета си, стана и започна да разчиства масата.

Дери погледна към пролива. Малки светлинки подскачаха нагоре-надолу и показваха местонахождението на лодките за спортен риболов; които напускаха пристанището на Кембъл Ривър и навлизаха в пролива.

— Остави чиниите — каза Дери. — Ще изпуснете прилива.

— Вече го изпуснахме — каза Ейнджъл и въздъхна.

Хоук долови съжалението в гласа й.

— Ти наистина ли обичаш риболова? — попита я изненадан той.

— Не, всъщност съм луда по него.

— И при това е много добра — каза Дери. — По-добра от мен. Тя знае точно къде да отиде, колко дълбоко да пусне въдиците, каква стръв да използва, кои заливчета и носове…

— Достатъчно — прекъсна го сухо Ейнджъл. — Хоук очевидно не е рибар.

— Защо смяташ така? — попита я Хоук.

— Беше се хванал за телефона, когато трябваше да си на вода.

— Имах делови разговор.

— Както казах, не си рибар — каза Ейнджъл. — Ако си истински рибар, нищо, абсолютно нищо не може да ти попречи да тръгнеш за сьомга на разсъмване.

Дери се разсмя.

— Остави човека на мира — каза Дери. — Той никога не е ловил сьомга, така че не знае какво е изпуснал.

Ейнджъл погледна Хоук и той също я погледна с интерес. На слабата утринна светлина очите й изглеждаха тъмнозелени и контрастираха със светлорусата й коса.

— Някога ходил ли си за риба? — попита го Ейнджъл, докато се навеждаше да вдигне чинията му.

Хоук си спомни малкия язовир на фермата, в която беше израсъл. Всеки път, когато баща му бе успявал да се откъсне за няколко минути от задълженията, свързани с управлението на малката ферма, двамата бяха ходили до язовира. Хоук си спомняше, че веднъж дори бе чул баща си да се смее, когато беше измъкнал петкилограмов сом от мътната вода.

— Ходил съм няколко пъти — каза той с дрезгав глас.

Промяната в тона му стегна гърлото на Ейнджъл. Тя видя сенките на спомените да преминават по челото му и да смекчават за миг острите черти около устата му.

Ейнджъл усети как в очите й напират сълзи. Тя долови, че и спомените на Хоук бяха като самия него — едновременно сладки и горчиви, самотни, сложни и понякога дори жестоки. Искаше й се да пропъди горчивината, да засили сладостта, да обогати сложността с всички цветове на емоциите.

Жестокостта, която Хоук проявяваше от време на време, не плашеше Ейнджъл. Известно време след катастрофата тя се бе държала невероятно жестоко с хората около себе си. Най-накрая времето за жестокост бе отминало и я бе оставило пречистена.

Ейнджъл погледна тъмните очи, които бяха толкова близо до нейните. Пръстите й се свиха около вилицата, която все още излъчваше топлината на тялото на Хоук.

— Това лято ще хванеш сьомга — каза му тихо тя. — Обещавам.

Преди Хоук да успее да й отговори, Ейнджъл се изправи и му обърна гръб. Тя сложи приборите в миялната машина с бързи движения. Въпреки че бяха изпуснали прилива, на нея й се искаше по-скоро да излязат в океана.

— Готов ли си? — попита, без да вдига глава.

Хоук не бе спрял да я наблюдава, откакто с разтреперан от вълнение глас му бе обещала да улови сьомга. Той остави безмълвно чашата си на масата.

— Готов съм, откакто навърших осемнайсет — отвърна Хоук.