По едно време Филип Астли почувства втренчения й поглед и се обърна. Не можа да не се усмихне на тревогата, изписана по лицето на тази жена, която не желаеше да го види преди няколко месеца.

— Е, госпожо, не се разстройвайте — рече той, като извади носна кърпа от джоба си и я подаде на Ан, макар да беше толкова мръсна от саждите, че нямаше да й послужи. — Ние, мъжете от нашия род, сме видели и по-страшни неща в живота си.

Ан Келауей не прие кърпичката му, а избърса очи в ръкава си.

— Не, не, от пушека е. Лондонският пушек ми действа така. — Тя отстъпи назад, защото неговото присъствие винаги караше хората да се отдръпват.

— Не се бойте, мисис Келауей — продължи Филип Астли, като че ли тя не беше казала нищо. — Това е само временно затруднение. И благодаря на Господ, че само един дърводелец е ранен. Той със сигурност ще се оправи много скоро.

Томас Келауей стоеше до жена си, вперил очи в димящите развалини. После заговори:

— Ако има да се върши дърводелска работа, докато той оздравее, аз и моето момче с радост ще ви помогнем, нали така, Джем?

Чистосърдечното предложение към съседа, изпаднал в нужда, изречено тихо и безкористно, трогна Филип Астли. Той погледна Томас Келауей тъй, сякаш някой току-що беше запалил много ярки лампи. Мълчанието му, преди да отговори, не беше от нелюбезност, а защото мислеше в тази нова светлина. Той погледна Джон Фокс, който стоеше неотлъчно до него, отново с примижали очи, след като пожарът бе загасен.

— Ами… — започна той. — много любезно предложение, господине, наистина много любезно. Може да ви наема, защо не? Ще видим. Засега, господине, госпожо — той се поклони на Ан Келауей, — трябва да се сбогувам, защото има толкова неща за вършене. Но ще ви се обадя много скоро, надявам се. Много скоро. — И той се отдалечи с Джон Фокс, за да се разпореди за едно и друго.

Джем занемя от разговора между Томас Келауей и Филип Астли. Не можеше да си представи той и баща му да работят за друг освен за себе си. Лицето на Мейси обаче светна, защото вече си представяше как ще си намира поводи да посещава баща си и брат си в амфитеатъра и ще вижда Джон Астли. Ан Келауей също се чудеше дали това означаваше, че тя ще има възможност да притичва до цирка още по-често.

По същото време Дик Батърфийлд беше забелязал Маги заедно със семейство Келауей и, започна да се промъква към нея. Подготвяше се да я подгони, ако сега му се изплъзнеше, защото тя вероятно щеше да побегне от него, когато чу предложението на Томас Келауей към Филип Астли и се стъписа. Дик Батърфийлд се мислеше за майстор на медените думи и навременните предложения, с които омайваше хората и им прибираше парите. Беше много добър, но Томас Келауей току-що го беше надминал.

— По дяволите! — измърмори той и се хвърли към Маги. Тя изписка от изненада и се опита да избяга от баща си.

— Хвана ли я? — извика Бет Батърфийлд, поправяйки си път през тълпата. — Къде беше, немирнице? — изрева тя към борещата се Маги и я зашлеви. — Да не си посмяла повече да бягаш!

— О, вече няма да го прави — заяви Дик Батърфийлд, като отново сграбчи Маги. — Много ще е заета с работа, нали, Магс? Въжетата не ти харесват, а? Не се притеснявай, намерих ти друго място. Един приятел има фабрика за горчица долу край реката. Ще работиш там от идния понеделник. Няма вече да можеш да правиш бели. Време е да започнеш да носи пари вкъщи, достатъчно си голяма. Дотогава Чарли ще те държи под око. Чарли! — извика той и се огледа.

Чарли неохотно се отлепи от стената, до която беше клекнал. Опита се да изгледа Джем заплашително и същевременно да се усмихне на Мейси, но се получи глупава гримаса. Джем му върна заплашителния поглед. Мейси си гледаше в краката.

— Къде беше, момче? — извика Дик Батърфийлд. — Дръж сестра си и не я изпускай от поглед, докато не я заведеш във фабриката за горчица в понеделник сутрин.

Чарли се захили и сграбчи другия лакът на Маги с две ръце.

— Разбира се, татко.

Когато никой не ги гледаше, той я ощипа силно. В присъствието на родителите си Маги не можеше да го ритне.

— Проклет да си, Чарли! — извика тя. — Мамо!

— Не ми говори, момиче — намуси се Бет Батърфийлд. — Не искам да имам нищо общо с теб. Изкара ми акъла.

— Но… — Маги спря, когато Чарли направи знак, че ще й пререже гърлото. Тя затвори очи и си помисли за вниманието, което получаваше от семейство Блейк и за кратките мигове на спокойствие в тяхната градина, където можеше да изличи от ума си Чарли и миналото си. Знаеше, че е твърде хубаво, за да продължи дълго, и в края на краищата ще трябва да напусне градината и да се върне към обичайния си живот. Просто искаше да реши сама кога ще се случи това.

От очите й потекоха сълзи и макар че бързо ги изтри с пръсти, децата на Келауей ги забелязаха. Мейси я погледна съчувствено, а Джем заби нокти в дланите си. Никога не беше му се искало толкова да удари някого, както сега Чарли Батърфийлд.

Бет Батърфийлд се огледа, осъзнала внезапно, че неразбирателството в семейството им е видно за всички.

— Здравейте отново — каза тя на Ан Келауей и се опита да възобнови мирните съседски приказки. — Ще намина да довърша онова копче, бландфордското колело на талига…

— На каруца — поправи я Ан Келауей. — Бландфордско колело на каруца.

— Точно така. Пак ще се видим. Да тръгваме ли, Дик? — Тя хвана мъжа си за ръка.

— Към "Кучето и патицата", викам аз.

— Добре.

Батърфийлд тръгнаха в една посока, а Келауей в друга. Джем срещна погледа на Маги, която Чарли дърпаше за ръка, и те не разделиха очи, докато тя не се скри от поглед заедно с брат си.

Така и никой не беше забелязал, че мистър Блейк седи на стълбите на една от къщите срещу опожарената работилница. Мисис Блейк стоеше зад него, облегната на стената. На коляното му беше малкият бележник и той бързо пишеше нещо в него.

7

В пет часа в неделя сутринта Джон Онър, дърводелецът в цирк "Астли", почина от изгарянията си при експлозията в работилницата за фойерверки. След като изказа съболезнования на вдовицата, Филип Астли забеляза семейство Келауей, които отиваха на ранната църковна служба в "Сейнт Мери", и предложи на Томас Келауей службата на дърводелец в своя цирк.

— Ще се съгласи — отговори Ан Келауей от името на семейството.

V

Септември 1792

1

— Елате всички тук, приятели, искам да ви кажа нещо. Съберете се на арената, моля ви. — Гърмящият глас на Филип Астли отекна из целия амфитеатър.

Джем и Томас Келауей се спогледаха и оставиха инструментите си, които вече прибираха — беше събота по обед и тъкмо привършваха работа. Заедно с другите дърводелци зад кулисите те излязоха на арената, където се присъединиха към мърморещи акробати, ездачи, шивачки на костюми, коняри, музиканти, танцьори и прочие. Не беше необичайно Филип Астли да свиква персонала, но не и когато тръгваха да си починат преди вечерното представление. Избраният час подсказваше, че новините няма да са добри.

Томас Келауей не се присъедини към недоволството. Макар да работеше за цирка вече три месеца и да се радваше, че има редовна заплата, все още се чувстваше новак и гледаше да си кротува, освен ако не го питаха за нещо. Той просто стоеше отстрани с Джем и другите дърводелци и мълчеше.

Джон Фокс се облегна на перилата, които отделяха местата в партера от цирковата арена, и продължи да дъвче нещо, а дългите му мустаци мърдаха. Клепачите му бяха прихлупени и изглеждаше като заспал. Така удобно избягваше погледите на другите. Джон Астли седеше в партера с някои от ездачите, качил на перилата ботушите си, които една от братовчедките му лъскаше всеки ден.

— Фокс, всички ли са тук? Добре. Чуйте ме сега, приятели. — Филип Астли размаха ръце, за да успокои недоволството. — Момчета и момичета, първо искам да кажа, че вършите чудесна работа. Мисля, че този сезон ще бъде един от най-добрите ни. Никой не може да се мери с нас по професионализъм и артистичност. Сега, приятели мои, трябва да споделя някои новини, които ще засегнат всички ни. Както всички осъзнават, времената са трудни. Опасни, бих казал. Революционни времена. През цялото лято във Франция имаше размирици, нали така? Е, добри хора от цирка, те може би наближават кървав завършек. Някои от вас може да са чули днешните новини от Париж — убити са около дванайсет хиляди граждани. Дванайсет хиляди роялисти, приятели, верни на краля и кралското семейство! Хора като вас и мен! Не сто-двеста, а дванайсет хиляди! Имате ли представа колко много народ е това? Все едно публиката от дванайсет представления, господине… — Той погледна певеца мистър Йоханот, който се облещи от изумление. — Представете си публиката в този амфитеатър, умножена дванайсет пъти, да лежи по околните улици, мили дами. — Филип Астли се обърна към група шивачки, които се кикотеха в партера, но когато той се вторачи в тях, замръзнаха на седалките. — Изклани безмилостно, мъже, жени и деца с прерязани гърла, с разпорени кореми. Представете си как кръвта им се излива в канавките на Уестминстър Бридж Роуд и Ламбет Марш. — Едно от момичетата се разрида, последвано от още две.

— С право плачете — извиси глас над хлипането Филип Астли. — Такива събития близо до собствените ни брегове са сериозна заплаха за всички нас. Френският крал и семейството му са хвърлени в затвора, което е изпитание и за нашата кралска фамилия. Наблюдавайте и плачете, приятели. Това е краят на невинността. Англия не може да се примири с подобно предизвикателство към мирния ни живот. До шест месеца ще бъдем във война с Франция, инстинктът ми на кавалерист го подсказва. Сбогувайте се с бащите, братята и синовете си сега, защото те скоро могат да заминат на война.

По време на последвалата пауза, през която Филип Астли остави думите му да подействат, раздразнените физиономии и мърморенето бяха заменени с тревожна тишина, нарушавана от плача на шивачките. Томас Келауей се огледа учуден. Революцията във Франция наистина се обсъждаше много повече в лондонските кръчми, отколкото в "Петте камбани" в Пидълтрентайд, но и през ум не му минаваше, че тя може да засегне и него. Погледна към Джем, който току-що беше навършил тринайсет години. Макар и твърде млад за пушечно месо, синът му беше достатъчно голям, за да бъде насилствено мобилизиран. Томас Келауей беше видял как действа военната комисия за набиране на войници. В една кръчма в Ламбет подмамиха вътре някакъв доверчив младеж с обещания за безплатна бира, след което го повлякоха за ръцете и краката към най-близката казарма. И Томи можеха да откарат така, помисли си Томас Келауей. Ако Томи беше жив, щеше да го е страх за него. Но ако Томи беше жив, те щяха да си бъдат някогашното сплотено щастливо семейство в едно закътано селце, далеч от заплахата на военните комисии. Томас Келауей не беше предвидил такива опасности, когато двамата с жена му решиха да дойдат в Лондон.

— Споменах нашата многобройна публика — продължи Филип Астли и Томас Келауей прекъсна размислите си, за да го чуе. — Майсторите на забавленията трябва да бъдат нащрек за общественото настроение. Нащрек, приятели. Осъзнавам, че макар публиката да обича да бъде осведомявана за събитията по света, тя идва в амфитеатъра и за да ги забрави — да се смее и радва на превъзходните чудеса пред очите си и за една вечер да изличи от ума си тревогите и заплахите на света. Този свят — той замахна към арената, партера, ложите и галериите — се превръща в техен свят.

Дори и преди днешните ужасни новини бях стигнал до неизбежното заключение, че настоящата програма поставя твърде голям акцент върху военните сцени. Очарователното и реалистично представяне на войниците, които установяват лагера си в Багшот Хийт и празнуването на мира чрез военния парад, който разиграваме, са спектакли, с които можем да се гордеем. Но може би при сегашното положение във Франция, приятели, те идват в повечко, особено на дамите. Трябва да мислим за чувствителната им природа. Виждал съм много представителки на нежния пол да потръпват и да отвръщат глави при представянето на тези събития. Всъщност три от тях припаднаха през последната седмица!

— Това беше от горещината — промърмори дърводелецът до Томас Келауей, макар и недостатъчно високо, за да го чуе Филип Астли.

— Така че, момчета и момичета, ще заменим спектакъла за Багшот Хийт с една пантомима, която съм измислил. Тя ще бъде продължение на приключенията на Арлекин, които синът ми представяше в началото на този сезон, и ще се нарича "Арлекин в Ирландия".

Надигна се ропот. Цирк "Астли" играеше пред многобройна публика и след няколко промени в програмата артистите предпочитаха познатото и очакваха да го играят от ранния октомври до края на сезона. Те бяха уморени от репетициите и нямаха нищо против да се повтарят всяка вечер, без да трябва да учат ново представление, което означаваше доста допълнителна работа. Свободният съботен следобед със сигурност щеше да бъде отменен.