Още докато Филип Астли повтаряше, че "Арлекин в Ирландия" ще освежи публиката, отегчена от революции, дърводелците се оттеглиха зад кулисите, за да се приготвят за незабавния строеж на декорите. Томас Келауей ги последва по-бавно. Дори след три месеца работа в цирка понякога му беше трудно да работи с толкова много хора и често си мечтаеше за спокойствието в работилницата си в Дорсетшър или в комплекса "Херкулес", където само той и семейството му вдигаха шум. Тук имаше непрекъсната върволица от изпълнители, музиканти, коне, доставчици на дървен материал, платове, овес и сено, момчета, които тичаха напред-назад с различни поръчки, възложени от Филип Астли, и безделници, които създаваха хаос редом с другите. А над цялата олелия се извисяваше гласът на Филип Астли, който се разпореждаше гръмогласно, спореше със сина си за програмата или с мистър Конъл за продажбата на билети, или пък с Джон Фокс за всичко друго.

Шумът не беше единственото нещо, с което Томас Келауей трябваше да свикне на новата си служба. Всъщност работата беше напълно различна от правенето на столове и понякога си мислеше да каже на Филип Астли, че не е подходящ за изискванията, предявявани към него, и да признае, че е приел работата само за да зарадва жена си, която бе влюбена в цирка.

Томас Келауей беше майстор на столове — професия, изискваща търпение, сигурна ръка и точно око за формата, която дървото ще приеме. Да строи декорите, от които цирк "Астли" имаше нужда, означаваше съвсем различно отношение към дървото. Все едно да поискаш от един пивовар да си размени работата с една перачка, защото и двамата използват вода. При столарството изборът на дървото за всяка част беше решаващ за направата на здрав и удобен стол. Томас Келауей познаваше своя бряст и ясен, тисовото дърво, кестена и ореха. Беше наясно кое е най-доброто дърво за седалката (винаги бряст), за краката предпочиташе тисово дърво (ако можеше да го намери), а обръчът за гърба и облегалките за ръцете обикновено бяха от ясен. Той знаеше доколко може да огъва ясена, преди да се разцепи, знаеше доколко може да дялка брястовата дъска с теслата, за да оформи седалката. Обичаше дървото, защото го беше използвал през целия си живот. За декорите обаче Томас Келауей трябваше да работи с най-евтиния и некачествен дървен материал, който някога беше виждал. Чворест дъб, употребявани букови летви, дори обгорели при пожара дъски. Трудно му беше да докосва този боклук.

Но още по-трудно му беше да разбере това, което трябва да изработи. Когато правеше стол, знаеше, че е стол — изглеждаше като стол и щеше да бъде използван за сядане. Иначе нямаше смисъл да го прави. Декорите обаче не бяха това, което трябваше да бъдат. Той изрязваше дървени плоскости във формата на облак, боядисваше ги в бяло и ги окачваше високо в "небето", така че да приличат на облаци. И все пак не бяха облаци. Строеше замъци, които не бяха замъци, издигаше планини, които не бяха планини, и индийски шатри, които не бяха индийски шатри. Единствената задача на това, което правеше сега, беше да прилича на нещо, а не да бъде самото нещо. Естествено, всичко изглеждаше добре от разстояние. Публиката често ахваше и ръкопляскаше, когато завесата се вдигаше и произведенията на дърводелците създаваха обстановката, дори отблизо да бяха сковани парчета дърво, боядисани ефектно. Томас Келауей не беше свикнал нещо да изглежда добре отдалеч, но не и отблизо. При столовете този номер не минаваше.

Първите му дни при Астли обаче не бяха катастрофални. Томас Келауей беше доста учуден от това, защото никога в живота си не беше работил заедно с други хора. Първия път, когато се появи в амфитеатъра, ден след като Филип Астли го нае, нарамил торба с инструменти, никой не го забеляза в продължение на цял час. Другите дърводелци бяха заети с изграждането на навес, където да складират спасените от пожара вещи. Томас Келауей ги наблюдава известно време. После, като видя, че един от тях се разхожда из галерията на цирка и затяга перилата, той намери някакви пирони и парчета дърво, взе инструментите си и се зае да потяга столовете в ложите. Когато свърши, се почувства малко по-уверен и отново отиде в строящия се навес. Безмълвно се включи в работната суматоха — подаваше дъска с подходяща големина, когато беше нужно, изнамираше отнякъде пирони, когато никой друг не знаеше къде са, закрепяше отпрала се летва, преди да е ударила някой човек. Когато и последната дъска за наклонения покрив беше закована, Томас Келауей вече беше станал част от групата. За да отпразнуват идването му, дърводелците го заведоха на обяд в любимата си кръчма, "Гербът на амбулантния търговец", точно срещу склада за дървен материал до Уестминстърския мост. Всички освен Томас Келауей се напиха, вдигайки тостове за покойния главен дърводелец, клетия Джон Онър.

Остави ги там и се върна да довърши сам един дървен вулкан, от който трябваше да изригват фойерверки като част от драмата "Отмъщението на Юпитер".

От този момент нататък Томас Келауей прекара лятото, като си мълчеше и работеше упорито за цирка. Беше по-лесно да си мълчи, защото, отвореше ли уста, мъжете се смееха на дорсетския му акцент.

Сега започна да рови из инструментите си.

— Джем, къде може да е тънкото трионче? — извика той. — Един човек има нужда от него.

— Вкъщи.

— Тогава изтичай да го донесеш, момчето ми.

2

Когато се наложеше, както днес, Джем помагаше на баща си в амфитеатъра. Друг път се присъединяваше към момчетата от помощния персонал, които изпълняваха поръчките на Филип Астли и Джон Фокс. Обикновено трябваше да ходят до Ламбет или Съдърк. Малкото пъти, когато го караха да отиде по-далеч — при един печатар до "Сейнт Пол", адвокатска кантора в Темпъл или до галантерията зад парка "Сейнт Джеймс", Джем отстъпваше задачата на другите момчета, които винаги търсеха някое допълнително пени, придружаващо отиването на отсрещния бряг на реката.

Джем често не знаеше къде трябва да отиде.

— Изтичай до склада на Никълсън и кажи, че ни трябва още една каруца букови дъски със същите размери като вчерашните — казваше Джон Фокс и си отиваше, преди Джем да успее да попита къде е складът. Точно в такива моменти Маги му липсваше най-много. Тя би могла на мига да му каже, че Никълсън е западно от моста "Блекфрайърс". Вместо това той трябваше да пита другите момчета, които му се подиграваха и за невежеството, и за акцента му.

Джем нямаше нищо против да отскочи до вкъщи. Всъщност се радваше, че може да се измъкне от амфитеатъра. Септември беше месец, в който той обичаше да е навън дори повече, отколкото през летните месеци, защото времето беше приятно топло, без да е задушно. Септемврийската светлина в Дорсетшър беше прекрасна, слънцето хвърляше златисти полегати лъчи върху земята, а не напичаше право отгоре, както през лятото. След усиленото събиране на сеното през август, когато селяните не подвиваха крак, септември беше месец на спокойствие и размисъл. Повечето от зеленчуците на майка му бяха узрели, а далиите, хризантемите и розите изпъстряха градините. С братята му и Мейси се тъпчеха с къпини, докато пръстите и устните им не станеха ярко лилави, и така чак до Архангеловден, когато според преданието Дяволът плюеше по къпините и те ставаха кисели.

И все пак, при цялото златисто септемврийско изобилие едно неизбежно течение теглеше в обратната посока. Все още имаше доста зеленина, но листата започваха да капят, а лозите да се сбръчкват. Цветята бяха най-ярки, но и увяхваха бързо.

Септември в Лондон не беше така златист, както в Дорсетшър, но все пак беше много приятен. Джем би се разходил, ако можеше. Но знаеше, че ако закъснее да донесе триончето, чакащият дърводелец ще отиде в кръчмата и после ще е неспособен да работи, така че за него и баща му щеше да остане повече работа. Ето защо той бързаше през задните улички между Амфитеатъра на Астли и комплекса "Херкулес", без да спира да се наслади на слънчевата светлина.

Мис Пелам сновеше из предната градина, размахваше ножицата, с която подрязваше храстите, и жълтата й рокля грееше под слънчевите лъчи. В това време един мъж излезе от къщата на Уилям Блейк. Джем не го беше виждал, но му се стори някак познат, приведен и с кръстосани ръце зад гърба, с решителна и уверена крачка. Широкото му чело беше набраздено от бръчки. Едва когато мис Пелам прошепна: "Това е братът на мистър Блейк", Джем осъзна колко си приличат.

— Майка им умря — продължи шепнешком тя. — Та ето какво искам да кажа, Джем, вашето семейство не бива да вдига шум, чуваш ли ме? На мистър Блейк няма да му е приятно това чукане, хлопане и стържене. Непременно кажи на родителите си.

— Да, мис Пелам. — Джем гледаше как братът на мистър Блейк върви нагоре покрай комплекса "Херкулес". Това трябва да е Робърт, помисли си той. Мистър Блейк го беше споменавал няколко пъти.

Мис Пелам настървено подрязваше плета.

— Погребението е утре следобед, така че тогава не се мотайте наоколо.

— От тук ли ще тръгне шествието?

— Не, не. Отвъд реката. Ще я погребат в Банхил Фийлдс. Но все пак не притеснявайте мистър Блейк. Няма да иска вие или онова момиче да му се пречкате в този тъжен момент.

Джем не беше виждал мистър Блейк цяло лято, а и Маги срещаше рядко. Все едно бе изминала година, откакто Маги се скри у семейство Блейк и животът им се беше променил така внезапно.

Още по-изненадващо беше, когато след няколко минути я забеляза не другаде, а тъкмо в градината на Блейк. Погледна от задния прозорец да види дали майка му не е в градината на мистър Астли. Там беше и показваше на една от племенничките на Астли как да връзва доматите за колчетата, без да наранява стеблата. Томас Келауей беше събрал кураж да попита Филип Астли дали жена му може да използва една част от поляните за своя зеленчукова градинка, като в замяна помага на племенницата им, която явно не различаваше ряпа от цвекло. Ан Келауей засия, когато той се съгласи, защото, макар и да беше средата на юни, твърде късно за садене, все пак успя да посади някои късни марули и репички, лук и зеле.

Джем тъкмо се канеше да слезе долу с триончето в ръка, когато едно бяло петно в лятната къща на Блейк привлече погледа му. Първоначално се притесни да не би да са отново голите тела, които зърна преди няколко месеца. Още се изчервяваше, когато се сетеше за тази гледка. После видя в сянката на входната врата протегната ръка и обувка, която разпозна, и неподвижната фигура на Маги постепенно се очерта пред погледа му.

В градината на Блейк нямаше никой друг, макар че мис Пелам беше отишла в задния си двор и подрязваше розите си. Джем се поколеба за момент, после се спусна надолу, изтича по уличката, която водеше до Херкулес Хол, и после зави наляво покрай зида на задната градина. Ан Келауей все още се занимаваше с доматите и Джем се промъкна покрай нея. Стигна до двора на семейство Блейк, където в избуялата трева все още стоеше една щайга от дните, когато Маги прескачаше стената, за да не минава през къщата им. Той застана до нея и надзърна към майка си, която беше с гръб към него. После бързо се прехвърли през стената.

Изгази през храсталаците в дъното и се промъкна към Маги, като внимаваше лятната къща да е между него и прозорците на Блейк, за не го видят. Щом стигна до нея, видя как раменете и гърдите й се повдигат лекичко от дишането й. Джем се огледа и като се увери, че семейство Блейк не са наоколо, седна да наблюдава спящата Маги. Бузите й бяха зачервени, а по ръката й имаше жълти петна.

След пожара Джем почти не я виждаше. Той и баща му работеха усилено при Астли, но не толкова дълго, колкото Маги прекарваше във фабриката за горчица, където започваше в шест сутринта и работеше до вечерта, шест дни в седмицата. В неделя, когато семейство Келауей бяха на църква, Маги още спеше. Понякога спеше цялата неделя. В такива случаи Джем не я виждаше чак до другата седмица.

Ако станеше в неделя следобед, те се срещаха на поляните на Астли и отиваха заедно до реката — понякога до Ламбет Палас, друг път се разхождаха по Уестминстърския мост. Често не правеха дори това, а просто сядаха до стената. Джем наблюдаваше как жизнеността й се стопява. С всяка следваща неделя изглеждаше все по-уморена и слаба, а формите, които толкова го привличаха, се изостряха. Линиите по дланите и пръстите й бяха пожълтели. По кожата, по бузите, врата и ръцете й бе полепнала прах, която не можеше да се отмие напълно, сякаш в нея се бе вселил жълт дух, а черната й коса посивя. Отначало Маги я миеше всеки ден, но скоро се отказа. Миенето отнемаше време, през което можеше да спи, пък и защо да се притеснява за чистата си коса, когато следващата сутрин пак щеше да се покрие с прах от горчица?

Усмихваше се по-рядко. Приказваше по-малко. Джем откри, че за пръв път той води разговора. През повечето време я забавляваше с истории от цирка: за кавгата между Филип Астли и мистър Йоханот заради неприличните думи в "Песента на пекаря", при които публиката всяка вечер лягаше от смях; за изчезването на една от шивачките на костюми, намерена по-късно в един парк пияна и бременна; за вечерта, когато дъсченият вулкан на Юпитер се прекатури от изригването на фойерверките. Маги обичаше тези истории и все искаше още.