— Джеймс Блейк, галантерист — прочете Джем на глас табелата над магазина.

Вратата се отвори и двамата влязоха вътре. Мистър Блейк се обърна да заключи вратата след себе си и Джем видя, че той вдигна поглед за момент, но не достатъчно дълго, за да ги забележи. Въпреки всичко те се отдръпнаха доста назад по улицата.

Пред вратата не чакаха никакви карети, никой друг не се появи. След като се облегна на някакъв зид и привлече строгите погледи на хората, влизащи и излизащи от съседните къщи, Маги се отмести от зида и тръгна обратно към магазина.

— Какво правиш? — прошепна Джем, когато я настигна.

— Не можем да стоим там и да чакаме, привличаме внимание. Ще се разходим наоколо и ще гледаме кога ще дойде катафалката.

Те минаха покрай прозорците на магазина и по съседните улици и скоро се озоваха на Голдън Скуеър, чието име им каза един продавач на цветя. Както и другите лондонски площади този не беше особено елегантен, но фасадите на къщите бяха по-широки и наоколо беше по-светло, отколкото на тесните улици. Самият площад беше ограден с железни перила, така че Джем и Маги се разходиха от външната им страна и огледаха статуята на Джордж II в средата.

— Защо се държат така с мен? — попита Джем, докато вървяха.

— Кой как се държи?

— Онези… жени на Хеймаркет. Защо подмятат такива неща? Не виждат ли, че съм малък за… за това?

Маги се изкиска.

— Може би момчетата в Лондон възмъжават по-рано.

Джем почервеня и съжали за думите си, защото на Маги явно й харесваше да го дразни за тези работи. Усмивката й го накара да разрита чакъла по пътеката.

— Да се връщаме — промърмори тя.

Когато стигнаха до магазина, отпред беше спряла катафалка и вратата беше отворена. Съседите започнаха да излизат на улицата и Джем и Маги се скриха между тях. Мистър Блейк се появи с погребалните агенти и двамата си братя — единият беше мъжът, който Джем видя предишния ден. Мисис Блейк излезе с друга жена, която имаше същите гъсти вежди и месест нос като братята и сигурно беше сестра им. Докато мъжете изнасяха ковчега през вратата и го поставяха на катафалката, насъбралата се тълпа наведе глави, а мъжете свалиха шапките си.

После двама от погребалните агенти се качиха на капрата и потеглиха бавно, а опечалените тръгнаха пеша, последвани от съседите. Процесията продължи по улицата, докато тя се стесни. Там те спряха и останаха да наблюдават катафалката, която скоро зави в още по-малка уличка и изчезна.

Джем забави крачка.

— Може би трябва да се връщаме в Ламбет — предложи той, мъчейки се да преглътне буцата, заседнала на гърлото му. Като видя ковчега в катафалката и съседите със свалени шапки, си спомни за погребението на брат си и съседите, които стояха пред къщите си с наведени глави, когато каруцата с ковчега мина покрай тях и продължи към гробището, съпроводена от погребалния звън на една-единствена камбана в църквата на Пидълтрентайд. Хората плачеха, защото обичаха Томи, и на Джем му беше много трудно да измине пред очите на всички краткото разстояние между дома им и църквата. Макар че сега по-рядко мислеше за брат си, все още имаше моменти, когато го връхлитаха спомени. Лондон не погреба напълно Томи за който и да е от семейство Келауей. Нощем Джем често чуваше майка си да плаче.

Маги обаче не се съгласи с него. Щом съседите се обърнаха да се приберат по къщите си, тя хукна нагоре по улицата. На ъгъла, където процесията бе завила, тя погледна назад към Джем и замаха енергично. След миг той я последва.

4

Скоро стигнаха до Сохо Скуеър, малко по-голям площад от Голдън Скуеър, но с подобна желязна ограда, тревни площи, алеи със ситни камъчета и статуя на Чарлз II върху пиедестал в центъра. За разлика от Голдън Скуеър можеше да се влиза вътре и докато погребалната процесия заобикаляше покрай северната страна, Джем и Маги пресякоха направо, смесвайки се с други лондончани, излезли на разходка за малко свеж въздух и светлина, макар че въздухът тук беше по-мръсен, отколкото в Ламбет, изпълнен с миризмите на хора, живеещи нагъсто: въглищен прах и пушек, кисел дъх на мухлясали дрехи, варено зеле и развалена риба. И макар че Сохо Скуеър беше по-просторен от околните улици, през които бяха минали, небето се бе покрило с облаци, така че златистата септемврийска светлина вече я нямаше. Над тях висеше сивкава пелена, която напомни на Джем за безкрайния ноемврийски сумрак. Имаше чувството, че е привечер и е отсъствал от Ламбет цял следобед, макар да не беше чул камбаните да отброяват четири часа.

— Вземи. — Маги му отчупи от меденката с джинджифил, която беше купила от един продавач, понесъл табла на главата си.

— Благодаря. — Джем захапа меденката с чувство за вина. Не беше си взел никакви пари, защото мислеше, че може да му ги откраднат.

От другата страна на площада отново застанаха на опашката на процесията и след няколко минути минаха покрай четвъртита църква с висока кула. Маги потрепери. "Сейнт Гайлс" бяха единствените думи, които изрече, сякаш името говореше само за себе си и нямаше нужда от обяснения. Джем не попита нищо — знаеше, че Гайлс е светецът покровител на несретниците, и околните порутени сгради оправдаваха името на църквата. Макар че не отидоха до тях, Джем видя мръсотията по претъпканите улици, подуши миризмата, която се носеше отдалеч, и долови нещастието, белязало лицата наоколо. Това не беше първата му среща с лондонските предградия. Двамата с Маги бяха обикаляли крайбрежните улици в Ламбет, недалеч от мястото, където тя правеше горчица. Беше смаян, че хората могат да живеят в такава влага и мизерия. И тогава, както и сега, сърцето му се свиваше от копнеж по Дорсетшър. Искаше да спре един човек в дрипи, който мина покрай тях с изпито и мръсно лице, и да му каже да излезе от Лондон и да върви, докато не стигне красивите, прорязани от бразди и окъпани в слънце зелени хълмове, които бяха декорът на детството му.

Той обаче не спря мъжа, а последва Маги, която пък следваше семейство Блейк. Забеляза, че мистър Блейк обърна глава да огледа мизерните улици, докато продължаваше да върви след ковчега на майка си.

Където в Лондон имаше коптори, имаше и проститутки. Наоколо беше пълно с тях. Бяха достатъчно възпитани да не се провикват към хората от погребалната процесия. Но Джем вървеше на разстояние и не носеше черно, така че го сметнаха за добра мишена. Започнаха да му подвикват, като жените на Хеймаркет, макар че тези бяха много по-различни. Дори Джем, който нямаше опит с проститутки, забеляза, че тези около "Сейнт Гайлс" са далеч по-окаяни от своите добре облечени и жизнени посестрими от Хеймаркет. Тук лицата бяха изпити и белязани от шарка, зъбите бяха почернели или липсваха, кожата жълта, а очите зачервени от пиене или изтощение. Джем не можеше да понесе гледката и забърза с риск да настигне семейство Блейк. Но ги чуваше.

— Господине, господине! — Настояваха да го наричат така, докато подтичваха покрай него и го дърпаха за ръкава. — Опитайте, господине. Дайте ни шест пенса, господине. Ще ви накараме да се усмихнете, господине.

Акцентът на повечето беше ирландски, както на по-голямата част от жителите на този квартал, но имаше и други — с ланкашърски, корнуолски и дори дорсетски гърлен и мелодичен акцент.

Джем закрачи по-бързо. Но и клетвите на Маги не можаха да го отърват от жените. Той се приближи толкова до погребалната процесия, докато проститутките крещяха като гъски покрай него, че един от братята Блейк, когото Джем смяташе за Робърт, се обърна и ги изгледа намръщено, при което те изостанаха.

— Наближаваме Хай Холбърн — обяви Маги, когато улицата започна да се разширява. После тя спря.

Джем също спря и попита:

— Какво има?

— Шшшт! Слушам.

Той не чуваше нищо освен нормалните звуци на лондонския живот: тропот на преминаващи карета; един човек, който викаше "Памучни връзки за обувки, половин пени парчето, дълги и здрави!"; друг свиреше тъжна мелодия на гайда и спря, за да изкряска "Дайте пени на бедния човек и ще сменя мелодията с весела!"; мъж и жена, които се караха за халба бира. Това бяха звуци, с които беше привикнал след шест месеца в Ламбет.

И тогава сред цялото това ръмжене, трополене и крясъци се чу глас с друг акцент, дорсетски:

— Джем! Джем! Върни се!

Джем се завъртя и надникна през претъпканата улица.

— Ето там — рече Маги и се втурна към къдрава бяла шапчица.

Мейси стоеше с друго момиче до една сергия, на която продаваха миди. То беше дребно за възрастта си, със сламена коса, бледо слабичко лице, огромни петна руж на двете бузи и начервени устни, които сигурно си мислеше, че разкрасяват лицето й. Очите й бяха възпалени — беше плакала и се оглеждаше в очакване отнякъде да й се стовари удар. Не беше облякла блуза, а просто кожения си корсет, потъмнял и омазнен от носене, и червена сатенена пола над мръсна фуста. Беше откъснала ивица от подгъва на полата и си я беше завързала на косата.

— Джем! Джем! — извика Мейси, като се втурна към него. — Ето я Роузи Уитман. Не я ли позна, като минаваше? Роузи, това е Джем.

Джем не би погледнал момичето втори път, но когато тя обърна зачервените си очи към него, той видя под ружа, мръсотията и жалкия опит да бъде прелъстителна лицето на момичето, с което ловеше змиорки в река Пидъл и чиито родители загубиха хамбара си заради нея.

— Добър ден, Джем — рече тя, разкривайки познатото разстояние между предните си зъби.

— Божичко, ти познаваш това момиче? — каза Маги.

— Тя е от нашия край — отвърна Мейси.

— И какво, за Бога, правиш ти тук, мис Пидъл?

Мейси изглеждаше хрисима, доколкото това беше възможно за момиче, носещо шапчица с къдрички.

— Аз… ви следвах. Видях ви как тръгвате след семейство Блейк и казах на мама и тате, че ме боли глава, и тръгнах след вас. Следвах ви през целия път — добави тя гордо.

— Да имаш едно пени, Джем? — попита Роузи.

— Съжалявам, Роузи, нямам никакви пари в себе си.

— Дай й меденката — нареди Мейси.

Джем подаде отхапаното парче на Роузи, която го натъпка в устата си.

— По дяволите! Блейк! — измърмори Маги и се обърна да потърси процесията. След като пълзеше през задните улици, сега катафалката се забърза на по-широкия път — Хай Холбърн Роуд. Вече почти не се виждаше.

— Само ще изтичам да видя накъде отиват. Чакайте ме, ще се върна да ви взема. — Маги изчезна в тълпата.

— Ти какво правиш тук? — попита Джем Роузи.

Роузи се огледа, сякаш да си припомни къде се намира.

— Тук работя — рече тя с пълна уста.

— Но защо избяга и дойде в Лондон?

Роузи преглътна.

— Знаеш защо. Не можех да търпя нашите и съседите да ме сочат с пръст за пожара. Така че се настаних тук, разбираш ли.

— Но защо не си идеш у дома? — каза Мейси. — При родителите ти, които… — Внезапно млъкна, като си спомни, че семейство Уитман са в приюта за бедни в Дорчестър, нещо, което нямаше да съобщи на Роузи. — Както и да е, в Дорсетшър със сигурност ще е по-добре от тук.

Роузи повдигна рамене и обви ръце около тялото си, като че ли се успокояваше с прегръдка.

— Не можем да я оставим, Джем — каза Мейси. — Да я заведем в Ламбет с нас.

— Но тогава мама и татко ще разберат, че сме идвали чак чук — възрази Джем, опитвайки се да не показва отвращението си. Изглежда, проститутките го следваха навсякъде.

— О, те няма да се сърдят, особено като видят, че сме довели Роузи.

Докато брат и сестра обсъждаха какво да правят, Роузи стоеше послушно и облизваше трохите от меденката по пръстите си. Трябваше да се очаква, че ще се заинтересува какво ще се случи с нея, но тя стоеше безучастно. След пристигането си в Лондон преди година често я изнасилваха, ограбваха и биеха. Не притежаваше нищо освен дрехите на гърба си и вечно беше гладна. И макар още да не знаеше, беше хванала гонорея. Роузи вече не очакваше, че ще може да решава съдбата си, и затова не каза нищо.

Досега беше успяла да привлече само един мъж. Сега обаче, може би защото й се отделяше внимание, мъжете внезапно започнаха да я забелязват повече. Роузи улови погледа на един малко по-добре облечен мъж и лицето й светна.

— Заета ли си, скъпа? — попита той.

— Не, господине. Всичко каквото пожелаете, господине. — Роузи изтри ръце в роклята си, среса с пръсти сламенорусата си коса и го хвана за ръката. — Оттук, господине.

— Какво правиш? — изкрещя Мейси. — Не можеш да ни оставиш!

— Радвам се, че се срещнахме — рече Роузи. — Сбогом.

— Чакай! — Мейси я хвана за лакътя. — Ела… ела да ни потърсиш. Можем да ти помогнем. Живеем в Ламбет. Знаеш ли къде е?