Роузи поклати глава.

— Била ли си на Уестминстърския мост?

— Била съм — отвърна Роузи.

Мъжът издърпа ръката си от нейната.

— Идваш ли, или ще си търсиш компания другаде?

— Разбира се, че идвам, господине. — Роузи отново сграбчи ръката му и тръгна с него.

— Отиваш до моста, Роузи — извика Мейси, — и в края му ще видиш голяма сграда, от която се вее бял флаг с червени и черни букви на него. Това е цирк "Астли". Иди там през деня и попитай за Томас Келауей, разбра ли?

Роузи не се обърна, а поведе клиента си по една странична уличка, като го дърпаше да се скрият час по-скоро.

— О, Джем, мисля, че кимна — каза Мейси. — Чу ме и кимна. Ще дойде, сигурна съм. — Очите й бяха пълни със сълзи.

Маги дотича при тях.

— Всичко е наред — каза тя задъхано. — Заклещени са от две карета, които са се ударили, и сега кочияшите се карат. Имаме една-две минути. — Тя се огледа. — Къде е другата мис Пидъл?

— Тръгна си — каза Джем.

— Утре ще се срещнем до цирка — добави Мейси.

Маги погледна единия и другия и повдигна вежди.

5

Докато следваха траурната процесия надолу по Хай Холбърн, Джем усети промяна в града, колкото по на изток отиваха, към по-старата част. Улиците на Сохо се пресичаха под прав ъгъл и оформяха нещо като решетка. Сега обаче те се отклоняваха от Хай Холбърн не толкова предвидимо, губеха се от погледа или внезапно свършваха в сляпа стена, или се стесняваха така, че по тях не можеше да мине каруца. Изглеждаха като случайно появили се, без да са били планирани. Тази част на Лондон беше безразборно строена и не полагаше усилия да изглежда величествена, елегантна или подредена, както Сохо и Уестминстър. Наоколо пак имаше много къщи, магазини и кръчми, но между тях се издигаха по-големи сгради — фабрики и складове. Джем подуши дъх на бира, оцет, нишесте, катран, луга, сало и вълна. И когато най-накрая свърнаха встрани от Хай Холбърн, усети мириса на кръв.

— Боже милостиви, не мога да повярвам, че ще минат през Смитфийлд — извика Маги и сбърчи нос. — Не можаха ли да изберат друг път?

— Какво е Смитфийлд? — попита Мейси.

— Говеждият пазар.

Улицата водеше нагоре към редица от ниски постройки, където вонята на тор, урина и кравешка пот се смесваше с потискащата остра смрад на кръв и месо. Макар че пазарът беше затворен в неделя, все още имаше хора, които чистеха яслите. Докато минаваха, една жена лисна пред краката им кофа с кървава вода. Мейси замръзна в розовата локва и затисна устата си с длан.

— Хайде, мис Пидъл — подвикна Маги, като я грабна за ръката и закрачи с нея през кървавата вода, макар че самата тя бе пребледняла. — Не спирай, не искаме да повърнеш върху нас, нали така? Е, не си ни казала как успя да ни следиш толкова дълго, без да те забележим. Поне аз не я забелязах, а ти, Джем? — Докато говореше, дишаше дълбоко и това накара Джем да се вгледа в нея.

Мейси се изкикоти.

— Не беше лесно, особено докато чакахте погребалните агенти. По едно време двамата тръгнахте точно срещу мен и трябваше да се обърна и да гледам във витрината на един часовникар, докато отминете. Бях толкова сигурна, че ще ме видите, но не. После, на втория площад, докато гледах статуята, вие приближихте и трябваше да се скрия зад нея! О, нали смяташ, че Роузи ще дойде в цирка, кажи! Трябва да дойде. И ние ще й помогнем, нали така?

— Наистина не виждам какво можем да направим. Няма как да я изпратим обратно в Дорсетшър, не и при родителите й в приюта и не такава, каквато е сега.

— Може да остане у нас, какво ще кажеш? Мама и татко няма да я изгонят.

— Мис Пелам ще я изгони.

— Не и ако кажем, че ни е сестра, дошла от Дорсетшър. Мис Пелам не знае, че нямаме сестра.

— Трябва да си смени дрехите. Задължително — намеси се Маги. — Не може да носи такива дрехи и да казва, че ви е сестра. Старата сврака веднага ще разбере каква е.

— Ще й дам от моите дрехи. И може да си намери работа — във фабриката за горчица например. Може да работи с теб.

Маги изсумтя.

— Не бих пожелала това и на врага си. Виж какво се случва, когато работиш там. — Тя извади кърпичка от корсета си и им я показа. Беше жълта и изцапана с кръв. — Нали знаете какво е, като си сложиш много горчица на говеждото или на рибата и те заболява носът. Ето това се чувства всеки ден във фабриката. Когато отидох за пръв път, кихах през цялото време и очите и носът ми течаха. Казаха, че ще ме уволнят, ако продължавам така. Да бяха ме уволнили. Накрая свикнах, но сега не усещам никаква миризма и чувствам вкуса на горчица, каквото и да ям. Дори оная джинджифилова меденка имаше вкус на горчица. Така че не предлагайте на вашата приятелка да идва там.

— Може да й намерим работа в цирка — каза Мейси.

— Или може да я вземат в Приюта за момичета сираци, ако излъжем, че родителите й са умрели — рече Джем. — И без това не могат да се грижат за Роузи.

— Има по-добри места за нея — каза Маги. — Може да отиде в Дома за превъзпитание в Сейнт Джордж Фийлдс. Там приемат проститутки… — Мейси се сви при тази дума — и ги превръщат в порядъчни момичета, учат ги да шият, намират им места като прислужници.

— Роузи може да шие — обади се Мейси. — Знам, че може. Заедно правехме копчета. Сигурна съм, че можем да й помогнем!

По време на този разговор те следваха погребалната процесия. Внезапно катафалката спря пред една порта, зад която се виждаха редици гробове. Бяха пристигнали в Банхил Фийлдс.

6

Джем не се беше замислял за какво е дошъл чак дотук. Предполагаше, че Банхил Фийлдс е голямо гробище, щом е в Лондон — впечатляващо като Уестминстърското абатство, но отдалечено на мили. За негова изненада то не изглеждаше много по-различно от гробището в Пидълтрентайд. Разбира се, беше по-голямо, може би десет пъти колкото това в Пидъл. Но нямаше църква или параклис, а беше само поле с редици гробове, сред които тук-там се извисяваха паметници и дървета — букове, чинари и черници. Не беше и защитено от външния свят място за безмълвно съзерцание, защото наблизо стърчеше голяма пивоварна и го изпълваше със светския, жизнерадостен мирис на хмел, а в работните дни несъмнено и с много народ.

И все пак, докато се взираше в надгробните плочи през железните перила и чакаше заедно с момичетата да отведат майката на Блейк до мястото за вечен покой, както и по-късно, когато казаха няколко прощални слова, Джем почувства, че Банхил Фийлдс го навежда на меланхоличен размисъл, така познат от дните, когато се скиташе из гробището на Пидълтрентайд. Е, все пак в онова гробище беше погребан Томи и Джем знаеше, че там би се чувствал различно.

Погребението привърши бързо.

— Нямаше опело — прошепна Джем на Маги. Бяха се облегнали на голям четвъртит паметник и наблюдаваха отдалеч как мистър Блейк и братята му хвърлят по няколко лопати пръст в гроба. После подадоха лопатите на гробарите.

— Тук няма опело — обясни Маги. — Това е сектантско гробище. Не използват молитвеници, няма свещеници, а и земята не е осветена. Мистър Блейк е истински радикал. Не знаеше ли?

— Не значи ли това, че ще отиде в Ада? — попита Мейси, докато отскубваше една маргаритка, израснала в основата на паметника.

— Не знам. Може би. — Маги проследи с пръст името на надгробния камък, макар че не можеше да го прочете. — Според мен всички ще отидем в Ада. Бас държа, че няма Рай.

— Маги, не говори така! — извика Мейси.

— Е, може да има Рай за теб, мис Пидъл. Макар че ще си ужасно самотна там.

— Не виждам защо трябва да е или едното, или другото — каза Джем. — Не може ли да съществува нещо, в което да има по малко и от двете?

— Това е светът, Джем — каза Маги.

— Сигурно е така.

— Добре казано, момичето ми. Добре казано, Маги.

Децата подскочиха. Мистър Блейк се беше отделил от групата на опечалените и се беше приближил изотзад.

— О, здравейте, мистър Блейк — каза Маги, питайки се дали е ядосан, че са го последвали. Не изглеждаше ядосан обаче — все пак я хвалеше за нещо.

— Ти отговори на въпроса, който ти поставих на Уестминстърския мост — продължи той. — Чудех се кога ще го направиш.

— Така ли? Какъв въпрос? — Маги ровеше в паметта си, но не можеше да си спомни много от първия им объркан разговор с мистър Блейк.

— Аз помня — каза Джем. — Вие питахте какво има по средата на реката, между срещуположните брегове.

— Да, момчето ми, и Маги току-що каза какво е то. Разбираш ли отговора? — Той се втренчи в Джем, който устоя на погледа му, макар да беше болезнено, както да гледаш право в слънцето, защото блестящите очи на мистър Блейк проникваха през маската, която Джем беше надянал, за да отиде толкова навътре в Лондон. Докато се гледаха, той се почувства гол, сякаш мистър Блейк можеше да вижда вътре в него — страха му от всичко ново и различно в Лондон, загрижеността за родителите му и Мейси, шока от състоянието на Роузи Уитман, новите объркващи чувства към Маги, дълбоката скръб за брат му, за котката му и за всеки, който си е отишъл от този свят. Джем беше объркан и въодушевен от следобеда с Маги, от дъха на живота и смъртта в Смитфийлд, от красивите дрехи в парка "Сейнт Джеймс" и окаяните бедняци край "Сейнт Гайлс", от смеха на Маги и кръвта от носа й.

Мистър Блейк виждаше всичко това у него. Той му кимна и Джем се почувства различно — по-твърд и по-чист, като че ли беше камък, излъскан от пясъка.

— Светът — рече той. — Това, което лежи между двете противоположности, сме ние.

Мистър Блейк се усмихна.

— Да, моето момче, да. Напрежението между противоположностите ни прави такива, каквито сме. В нас има не само едното, но и другото, те се смесват, сблъскват се и блестят вътре в нас. Не само светлина, но и мрак. Не само мир, но и война. Не само невинност, но и опит. — За момент очите му се задържаха върху маргаритката, която Мейси държеше. — Това е урок, който всички ние е добре да научим, да видим целия свят в едно цвете. А сега трябва да говоря с Робърт. Довиждане, деца.

— Довиждане, господине — каза Джем. Наблюдаваха го как си пробива път през гробовете. Не се спря обаче до опечалената група, както очакваха, а продължи и коленичи до един гроб.

— Какво беше всичко това? — попита Мейси.

Джем се смръщи.

— Кажи й ти, Маги. Ще се върна след минута. — Той се промъкна между каменните надгробни плочи и клекна пред една, близо до мистър Блейк, който изглеждаше много развълнуван. Облаците се бяха сгъстили и Джем усети капка дъжд на ръката си, докато се спотайваше и напрягаше слух.

— Чувствам, че напрежението ме притиска от всички страни — казваше мистър Блейк. — И ще става по-лошо, знам го, с тези новини от Франция. Страхът от оригиналността ще задуши тези, които говорят с различни гласове. Само с теб мога да споделя мислите си… и с Кейт, Бог да я благослови. — След кратко мълчание той продължи: — Виждал съм такива неща, Робърт, които ще те разплачат. Лицата по лондонските улици са белязани от Ада.

След още една по-дълга пауза той започна да рецитира:

Вървя в свободен с харта град,

де Темза с харта е свободна,

и виждам по лицата глад

и горест, сякаш в преизподня.

В псувните на отчаян мъж

и в детски ужас от плесници,

в забраните на шир и длъж

съзирам мисъл в белезници.

— Работя по тези стихове. Те са нещо съвсем ново, защото всичко така се е променило. Помисли върху това, докато отново се срещнем, братко. — И той се изправи на крака.

Джем изчака, докато мистър Блейк се върне при групата в черно, и после отиде да погледне надгробната плоча, пред която беше стоял. Тя потвърди това, което беше започнал да подозира за брата на мистър Блейк, когото той споменаваше толкова често. На нея пишеше: "Робърт Блейк, 1762-1787".

7

Погребалните агенти подкараха катафалката в една посока, а опечалените поеха в друга — надолу по дългата алея, обградена с дървета, която водеше до улицата. Редките капки дъжд зачестиха.

— О, Боже — извика Мейси и се загърна по-добре с шала си, — когато излязох, не съм си и помисляла, че ще вали. А сме толкова далеч от къщи. Какво ще правим сега?

Маги и Джем не бяха планирали друго, освен да стигнат до Банхил Фийлдс. Беше достатъчно, че са свършили това. Сега притъмня от дъждовните облаци и вече нямаха друга цел, освен да стигнат до дома.