Филип Астли се изправи, явно готов да прекрати този разговор, след като истината беше излязла наяве.

— Сега трябва да се погрижа за някои неща. Ако мога да направя нещо друго за теб — добави той, като отвори вратата, — просто се обърни към Джон Фокс.

Филип Астли понечи да излезе, но тихият глас на мис Девайн неочаквано се извиси:

— Изглежда, забравяте, че детето ще бъде ваше внуче.

Филип Астли спря рязко и кресна:

— Не ми излизай с тоя номер! Това бебе няма да има нищо общо с моето семейство! Нищо! Не искам да чувам за никакво внуче!

Гръмкият му глас, привикнал да смълчава актьорите и публиката, се чуваше във всички ъгли на амфитеатъра. Чуха го и шивачките на костюми, които опаковаха купища дрехи в една стая зад кулисите. Томас и Джем Келауей, които сковаваха табли за придържане на декора при пътуването до Дъблин, също го чуха. Мисис Конъл, която пресмяташе приходите от продажбата на билети във фоайето, също го чу. Дори момчетата, които чакаха отвън Джон Астли и мис Смит да свършат репетицията, за да поемат конете, и те го чуха.

За Мейси последните реплики сложиха край на въпросите, които си беше задавала напоследък. Тази случка беше нещо, което тя очакваше, но се надяваше да не е истина, защото иначе трябваше да намрази мис Девайн.

Мис Хана Смит със сигурност чу крясъците на Филип Астли. Въпреки че продължи да язди около арената, тя обърна лице към ложата и едва сега забеляза драмата, която се разиграваше само на няколко метра над главата й.

Единствено Джон Астли, изглежда, не беше забелязал избухването на баща си. Беше свикнал с крясъците на Филип Астли и рядко се заслушваше в тях. Тъй като мис Смит все още стоеше с ръка, протегната за чашата, той й я подаде. Но тя гледаше в друга посока, така че не успя да я хване и чашата падна помежду им. Независимо от натрупаните по пода стърготини, тя се счупи.

Джон Астли веднага спря коня си.

— Чашата! — извика той. Едно момче, което чакаше наблизо да измете конските изпражнения, в случай че има такива, дотича на арената с метлата си.

Мис Хана Смит обаче не спря коня си. Продължи да язди около арената, извъртайки очи, за да следи Филип Астли и мис Лора Девайн. И щеше направо да прегази момчето, което метеше, ако Джон Астли не бе грабнал юздите на коня й и не го беше спрял.

— Хана, какво ти става? — извика той. — Внимавай къде стъпва конят ти. Това стъкло може да го нарани.

Мис Смит седеше на коня си и местеше очи от мис Лора Девайн към Джон Астли и обратно. Беше много пребледняла и вече беше загубила хубавата си усмивка, която огряваше лицето й по време на репетицията. Сякаш всеки миг щеше да повърне.

Джон Астли се вторачи в нея, после погледна нагоре към ложата, където мис Лора Девайн седеше с разярен поглед, а баща му все още пръхтеше като запъхтян кон.

Тогава Мейси чу нещо, което не беше си представяла, че може да излезе от устата на мис Смит:

— Джон Астли, ти си едно голямо лайно!

Не викна толкова високо, колкото Филип Астли, но достатъчно, за да я чуят Мейси и всички в съседната ложа. Момчето, което метеше стъкълцата, хлъцна. Джон Астли зяпна, но не можа да измисли подходящ отговор. Тогава мис Смит скочи от коня си и побягна; извитите й навън стъпала направиха оттеглянето й още по-покъртително.

Когато тя изчезна, Джон Астли погледна заплашително нагоре към ложата, където седеше мис Лора Девайн, триумфираща в жалкия фарс, макар и само за миг. Той като че ли искаше да каже нещо, но кикотещото се в краката му момче го накара да се откаже от намерението си. Джон скочи от коня си, подръпна ръкавите на синия си фрак и забърза след мис Смит.

— Е, надявам се да си щастлива, скъпа? — просъска Филип Астли. — Това ли искаше?

— Вие превръщате всичко в публична драма — отвърна Лора Девайн. — Не можете да си сдържате нервите.

— Изчезвай! Не искам да те виждам повече! — Макар че Филип Астли й изкрещя тези думи, самият той излетя навън, като викна на Джон Фокс да го последва.

Мис Лора Девайн остана неподвижна в ложата, а Мейси седеше притихнала в съседната. Ръцете й трепереха в скута.

— Ела за малко при мен — чу Мейси тихия глас на мис Девайн и се стресна, когато осъзна, че молбата е отправена към нея — беше я видяла и сигурно знаеше, че е чула всичко.

Мейси стана и се шмугна в другата ложа, опитвайки се да не привлича внимание, макар че освен момчето, което беше отвело конете и сега се бе върнало да доизмете стъклата и конските изпражнения, наоколо нямаше никого.

Мис Девайн не вдигна поглед при влизането на Мейси.

— Седни при мен, миличко. — Единствено това каза тя.

Мейси потъна в стола, който Филип Астли току-що бе освободил. Столът беше още топъл. Двете се загледаха в арената, която беше необичайно пуста, ако не се броеше метящото момче. Мейси откри, че равномерното бръскане на метлата я успокоява. Съзнаваше, че не мрази мис Девайн, каквото и да се беше случило. По-скоро я съжаляваше.

Мис Девайн, изглежда, беше изпаднала в някакъв транс. Може би мислеше за всичките въжета, по които беше ходила, около които се беше въртяла или от които беше висяла на тази арена. Или мислеше за изключителния финал, който щеше да изиграе след три вечери. Или може би се ослушваше в тялото си, в онзи безмълвен личен диалог, който бременните жени понякога водят със себе си.

— Съжалявам, мис Девайн — рече Мейси най-после.

— А аз не… не и заради себе си. Заради теб може би. И заради нея. — Мис Девайн кимна при спомена за Хана Смит, яздеща на арената. — През целия си живот ще трябва да се тормози с него и с всичките му жени. Аз вече приключих с това. — Тя погледна към Мейси. — На колко си години, мис…

— Мейси. На петнайсет съм.

— Значи не си вече наивно дете. Но нямаш и опит, нали така?

На Мейси й се искаше да възрази — кой на прага на съзряването обича да му припомнят, че все още е наивен. Ала измъченото лице на мис Девайн изискваше честен отговор.

— Малко познавам света — призна тя.

— Тогава нека те науча на някои неща. Онова, което искаш, не струва и половината от това, което притежаваш в момента. Помни го от мен.

Мейси кимна, въпреки че все още не разбираше смисъла на тези думи. Тя ги скъта в съзнанието си за по-късно, когато щеше да ги извади от там и да ги разтълкува.

— Какво ще направите сега, мис Девайн? — попита тя.

Лора Девайн се усмихна и каза:

— Ще изчезна от тук, миличка. Това ще направя.

4

При нормални обстоятелства Мейси оставаше по-дълго в амфитеатъра и наблюдаваше репетициите по цял следобед, стига да можеше, но след думите на мис Девайн нямаше търпение да си тръгне начаса. Не искаше да остава и да наблюдава как известната танцьорка на въже репетира със собствения си заместник. Освен това Джон Астли беше изчезнал, но Мейси се съмняваше, че ще успее да убеди мис Хана Смит да се върне на коня си. А трябваше и да помага на майка си за зелето и да продължи с шиенето, което сега поемаха, вместо да правят копчета. Защото Бет Батърфийлд изкупи всичките им копчета и материали и ги накара да я научат да прави някои модели. Мейси изрази учудване, когато майка й склони да се откаже от копчетата, но Ан Келауей беше твърдо решена да изостави тази работа.

— Сега живеем в Лондон, не в Дорсетшър — каза тя. — Трябва да забравим нещата от миналото.

Отначало Мейси се радваше на промяната, но после дорсетските копчета започнаха да й липсват. Да кърпиш хорските дрехи не носеше такова удовлетворение, както да правиш нещо съвсем ново — нежно, подобно на паяжина копче, създадено от една халка и малко конци.

Сега тя стоеше на стълбите пред амфитеатъра и се вглеждаше в мъглата, която обгръщаше Лондон. Семейство Келауей бяха чували много за това дебело задушаващо одеяло, но за свой късмет досега не го бяха усетили истински, защото през пролетта и лятото имаше вятър, който разпръскваше мъглата. През есента обаче камините и печките с въглища горяха през целия ден и бълваха пушек на улицата, където той се наслояваше в безветрието, в дрезгавата светлина и приглушените звуци. Беше едва ранен следобед, но уличните фенери вече бяха запалени. Мейси можеше да ги види как изчезват в сумрака на Уестминстърския мост. По навик тя изучаваше хората, които се появяваха от мъглата и приближаваха към нея, като във всяка фигура търсеше Роузи Уитман. Мейси я бе чакала през изминалия месец, но старата й приятелка не дойде.

На стълбата се поколеба. Откакто се беше изгубила в Лондон, престана да минава по задните улици от амфитеатъра до дома, макар и да познаваше пътя и някои от хората и магазините по него. Обикновено вървеше по Уестминстър Бридж Роуд, където имаше повече хора и светлина. Но сега, за разлика от предишния път, когато излезе от амфитеатъра, беше станало толкова мъгливо, че тя се поколеба дали да мине дори оттам. Тъкмо се обръщаше да влезе вътре и да попита Джем дали няма да я придружи, когато Джон Астли излетя през вратата и се блъсна в нея.

— О! — извика Мейси.

Джон Астли се поклони.

— Моите извинения, госпожице.

Щеше да я отмине, но случайно погледна лицето й и се спря. Защото Джон Астли видя в него изражение, което изличи от ума му гнева на мис Лора Девайн и сълзите на мис Хана Смит. Мейси го зяпаше с безкрайното обожание на провинциално момиче. Тя никога не би го гледала заплашително, не би го нарекла "голямо лайно" и не би го зашлевила, както току-що беше направила мис Хана Смит, когато той я последва зад кулисите. Мейси нямаше да го критикува, а да го подкрепя, нямаше да изисква нищо от него, а да го приема какъвто е, нямаше да го отхвърли с презрение, а да го приласкае. Макар и не така изискана като мис Хана Смит — беше в края на краищата момиче от село със зачервен нос и смешна шапчица, — тя все пак имаше блестящ поглед и изящна фигура, на която част от неговото тяло вече реагираше. Тя беше освежаващата напитка, от която един мъж имаше нужда, след като е бил мишена на гняв и ревност.

Джон Астли скалъпи най-милата си физиономия и показа, че е заинтригуван от нея, което беше безкрайно прелъстително за момиче като Мейси. Той я изучаваше, докато тя се колебаеше на прага на гъстата, мръсна, всепоглъщаща мъгла.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той.

— О, благодаря ви, господине! — извика Мейси. — Трябва… да си отида вкъщи, но мъглата ме плаши.

— Наблизо ли живееш?

— Да, господине. През две къщи от вас в комплекса "Херкулес".

— О, значи сме съседи. Тъкмо си казвах, че ми изглеждаш позната.

— Да, господине. Срещнахме се по време на пожара през лятото, помните ли? И… ами баща ми и брат ми работят тук, в цирка. Често идвам да им нося храна.

— И аз отивам към "Херкулес". Позволи ми да те придружа. — Джон Астли сви лакът, за да го хване под ръка. Мейси се вторачи в него, като че ли й предлагаше корона със скъпоценни камъни. В живота на едно скромно момиче рядко се случваше да получи точно това, за което е бленувало цял живот. Протегна ръка и плахо докосна лакътя му, като че очакваше да се стопи. Но синият фрак и плътта под него бяха истински и тя потръпна от вълнение.

Джон Астли хвана пръстите й с другата си ръка и ги стисна, окуражавайки я да обгърне лакътя му.

— Ето така, мис…

— Мейси.

— На вашите услуги, мис Мейси.

Джон Астли я поведе надолу по стълбите и наляво през мъглата по Стангейт Стрийт вместо към по-осветеното платно на Уестминстър Бридж Роуд. Мейси плуваше в собствена топла мъгла и безмълвно му позволи да я води по прекия път, който беше избягвала цял месец. Всъщност Мейси изобщо не забелязваше накъде вървят. Да може да върви до най-красивия, най-способния и най-елегантния мъж, когото познаваше, и дори да се допира до него, беше повече от сън. Това беше най-важният момент в живота й. Тя стъпваше леко, като че ли мъглата беше под краката й и я отделяше от земята.

Джон Астли си даваше сметка, че Мейси е запленена от него, и беше достатъчно опитен, за да знае, че не бива да говори много в началото. Казваше нещо само колкото да я насочва през мъглата: "Внимавай с тази каруца"; "Да не стъпиш в канавката"; "Мини малко надясно да не нагазиш в изпражненията." Джон Астли беше израснал с лондонската мъгла и беше свикнал да се движи ловко в нея с изострени сетива. Носът му подушваше коне, кръчми или боклук, краката му усещаха наклона на канавките отстрани на пътя или камъчетата по малките улички. Макар че мъглата приглушаваше звуците, все пак можеше да каже дали приближават два или три коня, да различи кабриолет от каруца. Затова вървеше уверено в мъглата, но не бързаше, защото комплексът "Херкулес" не беше далеч, а той имаше нужда от време.