Маги го сграбчи за ръката, преди той да успее да проговори.

— Хайде, Чарли, да идем там! — Тя се опита да го повлече през прохода.

Въпреки слабата си фигура, когато Чарли се запънеше, беше трудно да го поместиш и Маги не успя.

— Поспри малко! Къде ще ме водиш?

— При Мейси — изсъска Маги. — Довел е Мейси тук, сигурна съм. Трябва да стигнем при тях, преди той да… да…

— Какво? — Чарли, изглежда, изпитваше удоволствие да протака нещата.

— Знаеш какво ще направи. Наистина ли искаш да я съсипе?

— Не чу ли татко, който каза, че това не е наша работа? Цялата кръчма го чу.

— Разбира се, че е наша работа. Твоя работа е. Ти я харесваш. Знаеш, че е така.

Лицето на Чарли стана сериозно. Не искаше хората, най-малко пък сестра му, да мислят, че има чувства към Мейси.

— Чарли, моля ти се. — Маги пусна ръката му. — Тогава защо тръгна след мене? Не ми казвай, че не си ме проследил, никой няма да дойде тук просто на разходка.

— Реших да видя за какво толкова се тревожиш.

— Е, сега знаеш. И ако не искаш да ми помогнеш, махай се. — За да покаже, че ще действа сама, ако се наложи, Маги тръгна в тъмнината, макар че на горната устна и челото й се появиха още капчици пот.

— Спри за малко — каза Чарли. — Ще дойда с теб, ако първо ми кажеш нещо.

Маги се върна.

— Какво? — Стомахът й се сви, защото знаеше, че има само едно нещо, свързано с нея, което интересуваше брат й.

— Какво почувства?

— Не разбирам какво ме питаш — каза тя, като поде неговата игра на протакане и му даде възможността, за която бленуваше — да произнесе думите, човъркащи ума му от толкова време:

— Какво почувства, като уби оня човек?

Маги не беше чувала никой да изрича на глас тези думи и стомахът й стана на топка, а дъхът й спря, сякаш Чарли я беше фраснал с юмрук.

Настъпи мълчание, докато успее да си възвърне гласа. Трябваше й време да измисли нещо, което щеше да го задоволи, за да могат да продължат.

— Сила — изрече тя това, което според нея той искаше да чуе, въпреки че беше пълна лъжа. — Сякаш бях способна на всичко.

Това, което наистина почувства онази нощ преди година, беше усещането, че е убила част от себе си, а не друг човек. Понякога й се струваше, че тя самата е мъртва. Знаеше обаче, че Чарли никога няма да разбере това. И тя не го разбираше. Мистър Блейк би го разбрал обаче, помисли си тя, защото то беше част от неговия свят на противоположности. Някой ден може би щеше да го помоли да й го обясни, за да знае къде се намира.

— След това нищо не е същото — добави тя замислено. — Не знам и дали някога ще бъде.

Чарли кимна. Усмивката му накара Маги да потрепери.

— Добре — рече той. — Накъде отиваме?

7

Мейси се посъвзе, след като повърна, защото се прочисти от рома. Когато конюшнята изникна от мъглата, тя беше достатъчно трезва, за да попита Джон Астли:

— Да видя коня ти ли ме водиш?

— Да.

Той наистина я заведе до обора, където стоеше дорестата му кобила, като първо запали свещ. След репетицията в амфитеатъра бяха довели тук кобилата, за да я почистят, напоят и нахранят. Сега тя стоеше достолепно, преживяше и чакаше някое момче от цирка да я отведе за вечерното представление. Когато видя Джон Астли, тя изпръхтя. Той се протегна и я потупа по шията.

— Здравей, миличката ми — промърмори с много повече чувство, отколкото когато говореше на хора.

Мейси също протегна предпазливо ръка да погали муцуната й.

— О, колко е хубава!

— Наистина. — Джон Астли си отдъхна, че Мейси не е вече толкова пияна. — Ето — рече той, като се наведе да напълни един черпак от ведрото с вода. — Искаш ли да пийнеш.

— Благодаря ти. — Мейси пое черпака, отпи и избърса устните си.

— Ела с мен. — Джон Астли я поведе покрай другите коне, сред които беше и жребецът на мис Хана Смит, към една ясла в дъното на конюшнята.

— Кой кон… — Мейси надникна и не видя нищо друго освен купчина слама. Джон Астли остави свещта върху една обърната наопаки кофа, придърпа някакво одеяло от ъгъла и го постла върху сламата. — Ела и седни с мен за минутка. — Миризмата на конете го беше възбудила и издутината в панталоните му си личеше ясно.

Мейси се поколеба, приковала очи в издутината. Знаеше, че този момент ще настъпи, макар че не си позволяваше да мисли за него. Кое момиче, на което предстои да стане жена, не го знаеше? Сякаш целият свят чакаше преминаването на девойката от единия бряг на реката на другия. На Мейси й беше странно, че то ще бъде просто едно одеяло и воня на коне върху постеля от слама в мъгляво петно светлина, заобиколено от мъглата, мрака и Лондон. Не си го беше представяла по този начин. Но тук беше Джон Астли с протегната ръка и тя се пресегна да я хване.

Когато Маги и Чарли стигнаха до яслата, Джон Астли беше свалил блузата й, а корсетът й беше смъкнат, така че бледите й гърди бяха изскочили навън. Беше захапал едно от зърната й и пъхнал ръка под полата й, а с другата притискаше дланта й към слабините си и я учеше как да го гали. Братът и сестрата зяпнаха от изумление. Маги се затерза от въпроса колко време ще им трябва на двамата да усетят, че ги наблюдават, и да прекратят това, което правеха. Помисли си, че е неудобно и нередно да наблюдаваш двама любовници, без те да подозират. Не почувства същото преди седем месеца, когато с Джем наблюдаваха съпрузите Блейк в лятната им къща, но тогава беше някак различно. Първо, те бяха доста далеч, а не под носа й. И, второ, тъй като Маги не ги познаваше добре, можеше да гледа на тях по-безпристрастно. А стенанията на Мейси я накараха да потръпне от срам.

— Остави я на мира! — изкрещя тя.

С едно рязко движение Джон Астли отскочи настрани и стъпи на крака, а Мейси се надигна и седна, замаяна от удоволствие и объркване. Беше толкова зашеметена, че не се сети да покрие гърдите си, макар че Маги й правеше отчаяни знаци. Чарли Батърфийлд гледаше ту Джон Астли, ту голите гърди на Мейси, докато най-накрая тя издърпа нагоре корсета си.

За изненада на Маги никой не реагира така, както беше очаквала. Джон Астли не показа угризение или срам и не хукна навън. Мейси не се разплака и не скри лицето си, не избяга от прелъстителя си да се скрие при Маги. Чарли не се нахвърли на Джон Астли, а остана зяпнал, с отпуснати ръце. И тя стоеше прикована на мястото си.

Джон Астли не знаеше коя е Маги. Нямаше навик да забелязва децата на съседите. Но разпозна Чарли, който се блъсна в него в кръчмата "Херкулес", и се запита дали е достатъчно пиян или ядосан да налети на бой.

Ездачът трябваше да направи нещо, за да ги разкара. Не си беше представял, че ще е толкова трудно да легне с това момиче, но след като веднъж я беше повалил на сламата, беше решен да продължи. Ала нямаше много време. Скоро момчето от цирка щеше да дойде да отведе конете за вечерното представление.

— Какво, по дяволите, търсите тук? Изчезвайте от конюшнята ми!

Най-после Маги успя да проговори, макар и с изтънял глас:

— Какво правиш с нея?

Джон Астли изсумтя и повтори:

— Изчезвайте от конюшнята ми! Или ще наредя да ви изпратят в "Нюгейт", преди да сте се опомнили!

При споменаването на "Нюгейт" Чарли запристъпя от крак на крак. Дик Батърфийлд беше лежал в този затвор и бе посъветвал сина си да внимава да не попадне там. Освен това се чувстваше застрашен в тези ясли с толкова коне наоколо, готови да го изритат.

Сега Мейси се разплака. Не издържа на люшкането между противоположните силни емоции.

— Защо не си тръгнеш! — изстена тя.

На Маги й трябваше минута да разбере, че думите са отправени към нея. Постепенно започна да осъзнава, че може би никой друг не смята за нередно това, което се случваше. За Джон Астли, разбира се, не означаваше нищо да прелъсти едно момиче. Беше го правил десетки пъти. За Чарли мъжът просто си вземаше каквото иска, след като му го даваха. Дори май се чувстваше гузен, че ги е прекъснал. Самата Мейси не протестираше, призна си Маги, и, изглежда, това й харесваше. Единствено тя свърза тази сцена с мъжа в мъглата на Улицата на влюбените. Сега Маги, а не мъжът се превръщаше в престъпник. Цялото й възмущение внезапно се изпари и вече нямаше енергия да се бори.

Не можеше да разчита на Чарли да я подкрепи. Колкото и да мразеше Джон Астли, той се стресна от заплахата му и изгуби всякаква самоувереност, заобиколен от омразните коне и без приятели да го окуражават. Ех, ако Джем беше тук, помисли си Маги. Той щеше да знае какво да направи.

— Хайде, Маги — каза Чарли и я дръпна.

— Чакай. — Маги закова поглед в Мейси. — Ела с нас! Стани и ще идем да намерим Джем, нали така?

— Остави я на мира — изкомандва Джон Астли. — Свободна е да прави каквото й харесва, нали така, миличка?

— Това значи, че е свободна да дойде с нас, ако иска. Хайде, Мейси, идваш ли, или оставаш тук?

Мейси премести поглед от Джон Астли към Маги и пак към него. Стисна клепачи, за да може да изрече думите по-лесно, макар че със затворени очи изпита чувството, че пропада в бездна.

— Искам да остана.

Дори и сега Маги не искаше да си тръгне, защото те нямаше да продължат в нейно присъствие. Но Джон Астли измъкна камшик от сламата и кресна:

— Измитайте се!

Това реши нещата. Маги и Чарли се дръпнаха назад — Маги с нежелание, а Чарли с облекчение. Повлече я за ръка и докато минаваха покрай яслите, конете зацвилиха, сякаш недоволни от липсата на смелост у брата и сестрата.

8

Когато излязоха на двора, Чарли се запъти към прохода, през който бяха дошли.

— Къде отиваш? — попита Маги.

— Обратно в кръчмата, разбира се. Загубих толкова време тук. Ами ти?

— Отивам да намеря човек с повече кураж от теб!

Преди да успее да я сграбчи, Маги хукна към комплекса "Херкулес". Мъглата вече не я плашеше — беше твърде ядосана, за да се страхува. Когато стигна улицата, се огледа в двете посоки. Хора, загърнати в наметала, бързаха покрай нея. Мъглата и тъмнината ги пришпорваха. Тя затича след един мъж и викна:

— Моля ви, помогнете ми! Едно момиче е в беда!

Беше старец, който само избоботи:

— Така й се пада, няма работа навън в това време.

Наблизо изникна дребна жена с жълта шапка и шал. Когато Маги зърна любопитната й физиономия, кресна:

— Какво зяпаш, стара клюкарке! — И мис Пелам забърза към своята порта.

— О, моля ви! — извика Маги към друг мъж, тръгнал в обратната посока. — Имам нужда от помощта ви!

— Махай се, малка уличнице! — рече презрително мъжът.

Маги стоеше безпомощна сред мрака и й идеше да се разплаче. Всичко, което искаше, беше някой да се опълчи на Джон Астли. Къде беше този човек?

Той дойде откъм реката — изникна изведнъж от мъглата, крачейки със замислен вид с ръце зад гърба си, нахлупил ниско широкополата си шапка. Той се беше противопоставил на Филип Астли, когато сметна, че се отнася несправедливо с едно дете. Щеше да се справи и със сина му.

— Мистър Блейк! — извика Маги. — Моля ви, помогнете ми!

Отнесеното му изражение мигом се смени и той впери очи в Маги.

— Какво има, момичето ми? Какво трябва да направя?

— Мейси е в беда!

— Води ме при нея — рече той без колебание.

Маги се затича обратно по улицата, а мистър Блейк я последва.

— Мисля, че не съзнава какво прави — обясняваше тя задъхана. — Като че ли я е омагьосал.

Стигнаха до дъното на конюшнята и Джон Астли вдигна поглед, както беше надвесен над разплаканата Мейси. Когато видя мистър Блейк, тя зарови лице в ръцете си.

— Веднага станете, господине!

Джон Астли се изправи бързо и по лицето му премина сянка на страх. Двамата мъже бяха еднакво високи, но мистър Блейк беше по-набит и гледаше заплашително. Погледът му прикова Джон Астли, който запристъпва неловко, загубил присъствие на духа. Случи се това, което Маги си представяше, че с Чарли ще постигнат с общи усилия. Но те нямаха твърдостта и опита на мистър Блейк. Сега, в негово присъствие, Джон Астли се втренчи в купчинката слама в ъгъла.

— Маги, заведи Мейси при жена ми, тя ще се погрижи за нея. — Тонът на мистър Блейк беше благ, но настойчив.

Мейси избърса с длан сълзите си и стана. Изтупа сламките от полата си, като старателно избягваше погледа на Джон Астли. Нямаше за какво да се притеснява — той гледаше втренчено в земята.

Маги наметна Мейси с шала и, прегърна я през рамо и я изведе от яслата. Когато излизаха, чуха мистър Блейк да казва: