Той кимна и попита:

— А кога ще се върнеш?

3

Следващото нещо беше да ангажира две места за дилижанса от Лондон до Уеймът, който тръгваше след два дни и половина, и се надяваше, че дотогава Чарли ще намери пари. После отиде у семейство Блейк да им каже, че заминават, защото не искаше Мейси да се измъкне след всичко, което бяха направили за нея. Мисис Блейк, изглежда, знаеше, че разговорът ще е сериозен, защото я въведе в гостната на първия етаж, където Маги никога не беше влизала. Когато мисис Блейк отиде да доведе съпруга си и да донесе чай, Маги огледа стените, покрити с картини и гравюри, повечето на мистър Блейк. Досега беше виждала само рисунките в бележника му или в някоя и друга книга.

На картините бяха изобразени хора, някои голи, други с прилепнали към тялото роби, така че изглеждаха голи. Те вървяха или лежаха на земята, или се гледаха един друг, и само малцина изглеждаха щастливи или доволни, подобно на фигурите, които Маги беше видяла в "Песни за невинността". Повечето бяха разтревожени, ужасени и гневни. Маги почувства, че и в нейното гърло се надига някакво безпокойство, но не можеше да не ги гледа, защото й напомняха за нейни чувства и сънища, като че ли умът й беше някакво скришно място, в което мистър Блейк беше пропълзял и беше претърсил, преди да извади съдържанието му на показ.

Когато той и жена му влязоха, Мейси беше с тях, макар че мисис Блейк носеше подноса с чайник и чаша на него. Тя го остави на масичката до едно кресло, на което мистър Блейк покани Мейси да седне с кимане. Маги не беше сигурна дали трябва да си налее чая сама и не го докосна, докато мисис Блейк не се съжали над нея и не й наля една чаша.

— Няма ли да пиете и вие, госпожо? — попита Маги.

— О, не. Мистър Блейк и аз не пием чай — само за гости е.

Маги се загледа в кафявата течност, но от смущение не посмя да отпие.

Мистър Блейк я спаси от неудобния момент, като се наведе напред от креслото насреща и забоде в нея големите си ясни очи, същите, които Маги бе видяла на много от лицата по стените. Струваше й се, че цяла дузина негови очи я наблюдават в момента.

— Е, Маги — рече той, — Кейт ми каза, че ще ни съобщиш нещо.

— Да, господине. — Маги погледна към Мейси, която стоеше облегната на вратата, вече просълзена, преди още да са започнали да я обсъждат. Тогава Маги изложи плана си пред семейство Блейк. Те слушаха любезно и очите на мистър Блейк бяха вторачени в нея, докато мисис Блейк гледаше в празната камина, ненужна сега, през лятото.

Не й трябваше много време да им каже, че ще придружи Мейси с дилижанса до Дорсетшър и че заминават след два дни. Когато свърши, мистър Блейк кимна.

— Е, Мейси, двамата с Кейт знаехме, че накрая ще ни напуснеш, нали така, Кейт? Ще ви трябват пари за пътя, нали?

Мисис Блейк запристъпва от крак на крак и ръцете й в гънките на престилката се размърдаха, но не каза нищо.

— Не, господине — заяви Маги с гордост. — Погрижила съм се за парите. — Досега никога не беше имала възможност да каже нещо толкова важно като това, че разполага с две лири за две места в дилижанса. Маги рядко беше притежавала повече от шест пенса. Всичките й пари от горчицата и оцета отиваха при родителите й, с изключение на едно-две пенита. Луксът да може да откаже помощта на мистър Блейк беше чувство, на което дълго щеше да се наслаждава.

— Е, тогава, момичето ми, ако почакаш за момент, ще донеса нещо от долу. Няма да се бавя, Кейт. — Мистър Блейк скочи и излезе, а двете момичета останаха с мисис Блейк.

— Ще ти изстине чаят, дете — каза тя тихо и Маги го изпи спокойно, след като го нямаше настоятелния поглед на мистър Блейк.

— О, Маги, наистина ли можеш да платиш за дилижанса? — коленичи Мейси до нея.

— Разбира се. Нали казах, че мога. — Не уточни, че все още чака Чарли да й даде парите.

Мисис Блейк обикаляше покрай стените, като оправяше картините и рисунките.

— Да внимавате, момичета. Ако ти стане лошо, Мейси, или имаш болки, накарай кочияша да спре.

— Да, госпожо.

— Много пъти ли сте пътували с дилижанса, госпожо? — попита Маги.

Мисис Блейк се засмя и каза:

— Никога не сме излизали от Лондон, миличка.

— О! — На Маги не й беше хрумвало, че ще преживее нещо, което семейство Блейк не бяха правили.

— Разхождали сме се извън града, разбира се — продължи мисис Блейк, докато четкаше облегалката на креслото на мистър Блейк. — Понякога по-надалеч. Но пеша, за не по-дълго от половин ден. Не мога да си представя какво е да се отдалечиш толкова от нещата, които познаваш. Мистър Блейк, разбира се, знае, защото той пътува надлъж и нашир в съзнанието си. Всъщност той винаги е някъде другаде. Понякога го виждам малко. — Тя положи длан на ръба на облегалката.

— Трудно е да си на едно място — промълви Мейси — и постоянно да мислиш за друго. — По лицето й се стичаха сълзи. — Толкова ще се радвам да се върна в долината на Пидъл, все едно какво ще си помислят за мен, като ме видят.

Когато чуха стъпките на мистър Блейк по стълбите, тя бързо изтри очи с крайчеца на престилката си.

Той влезе с два еднакви тънки пакета, увити в кафява хартия и завързани с канап.

— Това е за теб и за Джем, когато го видиш — каза той. — Защото ми помогнахте, когато най-много имах нужда. — Докато подаваше пакетите на Маги, тя чу как мисис Блейк ахна.

— О, благодаря ви, мистър Блейк! — прошепна Маги объркана, с по един пакет във всяка ръка. Не получаваше много подаръци, най-малко от хора като мистър Блейк. Не знаеше дали се очаква да ги отвори сега.

— Пази ги добре, милинка — каза мисис Блейк с напрегнат глас. — Те са много ценни.

Маги реши, че няма да ги отваря веднага. Слагайки ги един върху друг, тя ги мушна в джоба на престилката си.

— Благодаря ви — повтори тя и й идеше да заплаче, без да знае защо.

4

На улицата я чакаше друга изненада. Сега, когато Келауей вече не живееха на № 12, тя дори не поглеждаше към къщата, когато минаваше край нея. Този път обаче чу пискливия глас на мис Пелам и погледна да види на кого крещи. Беше момиче на възрастта на Мейси, облечено неугледно в прокъсана памучна пола, която беше опъната на издутия й корем, почти колкото корема на Мейси.

— Махай се! — крещеше мис Пелам. — Изчезвай от градината ми! Това семейство носеше само беди, докато живееха тук, и ето, дори сега опетняват доброто ми име. Кой ти каза да дойдеш тук?

Маги не чу отговора на момичето, но крещящата мис Пелам скоро изясни нещата.

— Ще си поговоря с мистър Астли. Как се осмелява да ми изпраща уличница като теб! Баща му нямаше да се осмели да направи такова нещо. Сега изчезвай! Вън!

— Но къде да отида? — умоляваше момичето. — Никой няма да ме приеме в това състояние!

Когато се отдръпна от входната врата на мис Пелам, Маги успя да надникне в двора и макар да я беше виждала само веднъж, разпозна сламената шапка, бледото лице и отчаяното изражение на Роузи Уитман, приятелката на Мейси и Джем от Дорсетшър.

— Роузи! — прошепна Маги, когато момичето стигна до портата. Роузи я изгледа, неспособна да я познае сред дългата поредица от хора, с които се бе сблъсквала през последните няколко месеца.

— Роузи, Мейси Келауей ли търсиш? — попита Маги.

Лицето на Роузи се проясни.

— О, да! — извика тя. — Каза ми да дойда при цирка. Така и направих, но тук вече няма никой от тях. И сега не знам какво да правя.

Мис Пелам беше забелязала Маги и кресна:

— Пак ти! Не съм изненадана, че се влачиш с евтина пачавра като нея. Тя е отличен пример за това, в което ще се превърнеш!

— Шшшт! — прошепна Маги. Минувачите бяха започнали да се обръщат, а Маги не искаше да привлича внимание към още едно бременно момиче.

Никой обаче не можеше да запуши устата на мис Пелам.

— Ти ли ми казваш да млъкна, ти, малка уличнице? — нареждаше тя с почти напевен глас. — Ще накарам да те отведат и да те бият, докато съжалиш, че си се родила! Ще накарам…

— Само казах шшшт, госпожо — прекъсна я Маги на висок глас, мъчейки се да измисли с какво да я стресне. — Не бива да привличате повече внимание върху себе си. Току-що чух един човек да казва на друг, че това момиче е ваша племенница. — Тя кимна към Роузи Уитман.

Един човек, понесъл кошница със скариди на главата си, забави ход при думите на Маги и се изхили към мис Пелам и Роузи.

— Много прилича на вас, госпожо! — каза той за удоволствие на Маги и за ужас на мис Пелам, която се озърна страхливо да види дали някой друг не е чул, после се втурна в къщата и затръшна вратата.

Доволна от своя успешен номер, Маги се обърна към последната си изненада и въздъхна:

— Господи, какво ще те правим сега, Роузи Уитман?

Роузи изглеждаше спокойна. Стигаше й, че се е добрала до тук, макар и десет месеца след като Джем и Мейси я очакваха. Както и с мъжете, в чиито ръце се оставяше, и сега беше готова да се подчини на хода на нещата.

— Имаш ли нещо за ядене? — прозя се тя. — Толкова съм гладна.

— О, Господи! — въздъхна Маги отново, преди да хване Роузи за ръката и да я поведе към къщата на № 13.

5

За семейство Батърфийлд беше рядкост да седнат да вечерят заедно. За Маги беше чудо, че се случва точно преди да тръгне за Уеймът. Тъкмо това би планирала, ако смяташе, че може да го постигне. Но иначе се надяваше просто да си легне рано и да се измъкне призори, за да вземе момичетата. Беше приготвила няколко лъжи в случай на нужда: защо не може да придружи майка си за нощното пране (едно момиче от фабриката я е помолило да я замести на следващия ден) или баща си до кръчмата (боли я коремът). В края на краищата не се наложи да лъже. Бет Батърфийлд нямаше поръчка за пране, а Дик Батърфийлд заяви, че си остава вкъщи и очаква за вечеря пай с плънка от говеждо месо и бъбреци.

Паят привлече Чарли, който го надуши отдалече, и събра цялото семейство около тавата, която Бет Батърфийлд постави в средата на масата. Известно време ядоха мълчаливо.

— Много е вкусно — рече Дик Батърфийлд след няколко хапки. — Пръстите да си оближеш, душице! Можеш да бъдеш готвачка на краля.

— Стига ми да можех да пера чаршафите му — отвърна Бет Батърфийлд. — Колко ли много печелят ония перачки в двореца, а, Дик?

— Какво ти е, Магс, не докосваш пая, за който майка ти се е трудила толкова! Така ли й се отблагодаряваш?

— Извинявай, мамо. Нещо ме боли коремът. — Все пак Маги използва една от лъжите си. Щеше да й е трудно да преглъща, стомахът й бе станал на топка при мисълта за следващия ден. Приказките на майка й за пари я накараха да се почувства дори по-зле. Продължаваше да стрелка с очи Чарли, който все още не й беше дал парите от лъжичката. Надяваше се, че ще може да го хване натясно по-късно. Засега той се забавляваше с това да се прави, че не я забелязва, и посегна за още пай.

— Е, колко жалко — каза Дик Батърфийлд. — Дано ти мине скоро.

— Дано. — Маги пак погледна Чарли. Той дъвчеше тлъсто парче говеждо месо и устните му лъщяха от маста. Искаше й се да го зашлеви.

Чарли й се ухили и попита:

— Какво има, Магс? Нали не ти се повдига от мен? Не се чувстваш мизерно, нали?

— Млъкни! — измърмори Маги, притеснена от подмятането на Чарли, което подсказваше, че не е склонен да спази обещанието си.

— Какво ви става? — попита Дик Батърфийлд. — Престанете, за да се храним спокойно.

Когато свършиха с вечерята, Дик Батърфийлд се облегна назад и избърса уста в ръкава си.

— Утре отивам до Смитфийлд — обяви той. — Да видя един човек, който е докарал агнета от… откъде бяха, Чарли?

— От Дор-сет-шър… — отвърна Чарли, като натърти на всяка сричка.

Маги онемя.

— Искаш ли да ме придружиш, Магс? — изгледа я Дик Батърфийлд. — По-лесно е да накараш Дорсетшър да дойде при теб, отколкото ти да биеш път до Дорсетшър, не е ли тъй?

— Чарли, копеле такова! — успя да изломоти Маги, като осъзна, че той никога не е имал намерение да й даде парите от лъжичката.

— Е, Маги — намеси се Дик Батърфийлд, — той не е виновен. Просто се грижи за теб. Да не мислиш, че ще те остави да се запилееш в провинцията, без да ми каже.

— Аз… моля те, татко, само се опитвам да й помогна.

— Ако искаш да помагаш, помогни на майка си за прането, а недей да кръстосваш селските пътища да търсиш онова момче, като се правиш, че помагаш на сестра му.