Независимо от жеста на Томас Келауей Ан Келауей знаеше, че съседите ще наблюдават какво ще направи тя и реакцията им ще зависи от нея. Оглеждайки се наоколо, тя видя снаха си Лизи да изучава Мейси с едва прикрито отвращение. Ан Келауей притвори очи и образът на мис Лора Девайн, въртяща се свободно на въжето, се появи в съзнанието й. Тя се стегна, отвори очи, отиде при съпруга си и обгърна Мейси с ръце, докато Томас Келауей я придържаше от другата страна.

— Спокойно, Мейси — промълви тя. — Вече си у дома.

Докато я водеха към къщата, Мейси извика през рамо:

— Джем, трябва да намериш Маги. Не знам къде изчезна!

Джем се сепна и облещи очи.

— Маги е тук?

— О, да, нямаше да можем да дойдем без нея. Беше толкова добра с Роузи и мен — уреди всичко и се погрижи за нас. Но после изчезна!

— Къде я видя за последно?

— До "Короната". Качихме се на каруцата и аз се обърнах, но тя беше изчезнала. Моля ти се, намери я, Джем! Тя няма никакви пари и е уплашена. — Въведоха я вътре, преди да види колко бързо се затича брат й.

10

Пидълтрентайд беше дълго тясно село с не повече от трийсетина къщи, наредени покрай река Пидъл на повече от миля разстояние. "Короната" беше накрая, точно преди селото да се слее с Пидълхинтън. Джем беше останал без дъх, когато стигна кръчмата. Щом се посъвзе, разпита наоколо, но никой не беше виждал Маги. Знаеше обаче, че един непознат не може да стигне далеч в долината, без да го забележат.

В "Новият хан" Джем заговори някакви деца, които се навъртаха наоколо, и те казаха, че Маги е минала покрай тях преди половин час. По-нататък един старец потвърди, че я е видял до църквата. Джем се затича в падащия здрач.

При църквата той съзря бяло петно зад стената, която я отделяше от пътя, и пулсът му се ускори. Когато надникна обаче, видя едно момиче от Пидъл, опряно на стената в последното слънчево петно. Джем разпозна в нея далечна братовчедка на снаха си. Тя държеше нещо в скута си и веднага го покри с престилката, щом Джем приближи.

— Добър вечер — рече Джем и клекна до нея. — Кажи ми, виждала ли си едно момиче да минава оттук? Непозната, по-голяма от теб. От Лондон. — Момичето го зяпна с тъмни очи, чийто блясък издаваше, че знае нещо. — Ти трябва да си една от дъщерите на Милър — продължаваше Джем. — На Плаш Милър.

След миг момичето кимна.

— Братовчедка ти Лизи живее с нас, нали знаеш. Омъжена е за брат ми Сам.

Момичето прецени думите му.

— Тя ми каза да намеря Джем — рече най-после тя.

— Кой, Лизи ли? Току-що бях с нея у дома.

— Момичето от Лондон.

— Видяла си я? Какво ти каза? Къде е?

— Каза ми… — Момичето погледна към скута си, явно раздвоена между тайната и откровението. — Каза ми… да ти дам това.

Извади изпод престилката си тънка жълтеникава книга и намачкана кафява хартия.

— Не исках да я разопаковам, но връзката падна, видях картините и не можах да се стърпя, исках да я погледна. Никога не съм виждала такива неща.

Докато посягаше към книгата, Джем реши, че знае коя е. Но когато я отвори на заглавната страница, откри, че е различна от книгата, която беше виждал. Вместо деца, скупчени до коляното на майка си, цветната рисунка показваше младеж и девойка, надвесени над телата на мъж и жена, положени върху ковчег, напомнящи на каменните статуи върху гробниците в Уестминстърското абатство. Над рисунката имаше букви, украсени с летящи фигури и лозови клонки. Започна да разлиства книгата — гледаше я разсеяно, страница след страница от думи и рисунки, преплетени и боядисани в синьо и жълто, червено и зелено. Имаше и голи, и облечени хора, дървета, гроздове, тъмни небеса и животни, овце, крави, жаби, патици и един лъв. Докато Джем разгръщаше страниците, момичето се доближи да надникне през рамото му.

— Това какво е? — спря тя ръката му.

— Мисля, че е тигър. Да, така пише. — Той обърна страницата и попадна на заглавие "Лондон" под една рисунка на дете, водещо старец през улиците, и думи, които знаеше добре и понякога рецитираше тихо:

Вървя в свободен с харта град,

де Темза с харта е свободна.

Джем затвори книгата.

— Къде отиде тя?

Момичето преглътна и попита:

— Може ли да я доразгледам?

— След като намеря Маги. Накъде тръгна?

— Към Пидълтаун, така каза.

Джем стана.

— Е, ела да видиш братовчедка си някой ден и можеш да разгледаш книгата. Става ли?

Момичето кимна.

— Отивай си вкъщи. Късно е вече. — Той не изчака да види дали ще изпълни заръката му и забърза нагоре по хълма след Пидълхинтън.

11

Маги седеше върху една ограда и гледаше първата падина, през която минаваше селският път. Като я видя качена там, Джем така се окуражи, че без малко да се разсмее. Но се сдържа и тихо изрече името й, за да не я стресне. Маги завъртя глава.

— Джем — каза тя задавено, — кой да си представи, че ще се срещнем на такова място?

Джем пристъпи към оградата и се облегна на нея.

— Не е за вярване — съгласи се той, като погледна към долината, потънала в морави сенки след залеза на слънцето.

— Стигнах до тук и не можах да продължа. Седя от доста време и се опитвам да събера кураж да сляза там долу, но не мога. Виж, наоколо няма жива душа. Много е странно. — Тя потрепери.

— Ще свикнеш. Никога не ми е правило впечатление колко е безлюдно тук, освен когато се преместихме в Лондон. Там никога не можех да остана насаме, вечно имаше хора.

— Но хората са важни. Какво друго остава?

Джем се засмя.

— Всичко. Поля и дървета, и небе. Мога да съм сред тях и да съм щастлив.

— Но нищо от това няма да има значение, ако около теб няма хора, с които да си заедно.

— Сигурно. — Те продължиха да гледат към долината, а не един към друг. — Защо не дойде у нас? — каза Джем накрая. — Изминаваш целия път и накрая се връщаш преди последните метри.

Маги отговори със свой въпрос:

— Момичетата добре ли са?

— Да.

— И Мейси не роди на пътя?

— Не, внесоха я у дома.

— Добре — кимна Маги.

— Къде намери Роузи?

— Тя ни намери, или ние нея у старата сврака. Няма значение. — Разказа на Джем как намериха Роузи у мис Пелам.

Джем избоботи:

— Точно тя не ми липсва.

Натъртването на думата подсказа на Маги, че има други, които му липсват. Почувства напрежение в гърдите си.

— Благодаря ти, че ги върна у дома — добави той.

Маги сви рамене.

— Исках да видя това прочуто Пидъл-дрън-дий. А и те имаха нужда някой да ги доведе в това състояние.

— Аз… аз не знаех за Мейси.

— И аз. Направо щях да падна, когато я видях, толкова бях учудена. — Тя замълча. — Трябва да ти кажа нещо, Джем. Мейси е вече Мейси Батърфийлд.

Той я зяпна с такъв ужас, че Маги се изкикоти.

— Знам, че Чарли е лош — каза тя, — но името му свърши работа.

Тя обясни за лъжата, която беше сътворила, и добави:

— А Роузи е омъжена за мистър Блейк.

Джем се изкиска и Маги се присъедини с онзи отривист смях, който липсваше на Джем, откакто бяха разделени.

— Как е мистър Блейк? — попита той, когато престанаха да се смеят. — А мисис Блейк?

— Ония от Сдружението още го тормозят. Никой не може да каже дума за краля или за Франция, или нещо необичайно, без те да скочат. А знаеш, че мистър Блейк не казва обичайни неща. Не му е леко. Мейси може да ти разкаже, тя беше при тях през повечето време.

— Той ли ми прати това? — Джем извади книгата от джоба си.

— Той. Е, в известен смисъл. — Като видя въпросителния поглед на Джем, тя добави. — Не, не съм я откраднала! Как можа да си го помислиш? Никога не бих взела нещо от мистър Блейк! Не, просто… той ми даде две, увити в кафява хартия, еднакво големи. И… е, аз ги пъхнах в джоба си и не знам коя е за теб и коя за мен.

— Не са ли еднакви?

— Не. — Маги скочи от оградата. Сега тя беше от едната страна, а Джем от другата. Вдигна вързопа си и измъкна другата книга. — Виждаш ли? — Тя я отвори на заглавната страница, където двете деца четяха книга на коляното на една жена. — "Песни за невинността" — каза тя. — Помня я от преди. Не знам как се казва другата и затова избрах тази. Как се казва?

— "Песни за опита". — Джем разгърна своята книга и й показа заглавието.

— Ха! Значи са противоположни. — Те се усмихнаха един на друг. — Но коя е твоя и коя е моя? Коя за кого според теб е нарекъл мистър Блейк? Много държеше едната да е за теб, а другата за мен.

Джем поклати глава.

— Можеш да го попиташ.

— О, не мога. Ще е разочарован, че съм ги объркала. Ние трябва да решим помежду си.

Те разглеждаха книгите мълчаливо. В един момент Маги проговори отново:

— Джем, защо си тръгна от Ламбет, без да се сбогуваш с мен?

Джем сви рамене.

— Трябваше да се махнем бързо заради мис Пелам.

Маги изучаваше профила му.

— Можеше да ме намериш, за да ми кажеш довиждане. Не беше ли, защото не можеше… не можеш… да ми простиш, че съм извършила онова нещо? Защото, когато то ми се случи, за известно време мислех, че светът никога няма да се оправи. Щом човек извърши нещо такова, не може да се върне към света, в който е живял преди. Губи го и е трудно да си го върне. Но тогава се появихте ти и Мейси, и мистър Блейк. И се почувствах по-добре, най-накрая. Освен че… казах ти, освен че се страхувам от тъмното и да съм сама.

Те се загледаха в книгите си сред падащия мрак. Тогава Маги се надвеси над една страница в неговата книга.

— Това тигър ли е?

Джем кимна и зачете:

— Тигре, Тигре… жива жар…

За негова изненада Маги се присъедини:

Лумнал полунощен звяр,

кой ум вечен разчерта

твойта стръвна красота?

— Мейси ме научи — добави тя. — Но все още не мога да чета много добре.

— Мейси те е научила? — Той се замисли над думите й, чудейки се колко много се е променила сестра му от престоя си в Лондон. — Какво е "стръвна красота"?

— Не знам, питай нея.

Джем затвори книгата и се изкашля.

— Сега къде отиваш, в тъмното… съвсем сама?

Маги потупа с дланта си книгата.

— Мислех да настигна мъжа с копчетата в Пидълтаун и да му предложа да работя за него, докато събера пари за дилижанса до Лондон.

Джем сбърчи чело и попита:

— Колко струва?

— Една лира, но ако съм на капрата, а ако хвана някоя каруца, по-малко.

— Маги, ще трябва да направиш поне хиляда копчета да си платиш пътя! — засмя се той.

— Така ли? Мили боже! — Маги също прихна. Скоро и двамата се превиваха от смях.

Когато смехът им най-сетне утихна, Джем каза:

— И какво смяташе да правиш, качена на тази ограда. Да останеш тук цяла нощ?

Маги погали обвивката на книгата.

— Знаех, че ще дойдеш.

— Така ли!

— Щом съм от тая страна на оградата, а ти си от другата, какво има в средата?

Джем сложи ръка върху пречката.

— Ние двамата.

След малко Маги сложи ръка върху неговата и пръстите им се преплетоха. Останаха така известно време, като всеки топлеше другия.

Сега долината пред тях потъмняваше, реката и дърветата долу вече не се виждаха.

— Въпреки всичко не мога да остана тук, Джем — каза Маги тихо. — Не мога. — Пророни сълзи, но веднага ги избърса.

— Ще вървя с теб до Пидълтаун, ако искаш — каза Джем след малко.

— Как? Погледни колко е тъмно!

— Луната ще изгрее скоро, ще ни осветява пътя.

— Така ли? Откъде знаеш?

Джем се усмихна.

— Това са работи, които ние тук знаем. Нямаме хора, дето ходят по улиците и палят фенерите.

Той й подаде книгата си, докато прекрачваше оградата. Когато Маги му върна "Песни за опита", Джем поклати глава.

— Запази я заедно с другата. Виж как добре стоят една до друга в ръката ти. Същият размер са.

— О, не, не мога! Ти ги задръж. Иначе никога вече няма да ги видиш.

— Мога да дойда в Лондон да ги видя.

— Не, това не е честно. Не, вземи ги и аз ще ти дойда в Пидъл-дрън-дий на гости.

Джем се засмя и я хвана за ръка.

— Тогава ще трябва да се научиш да пресичаш полето сама.