Трейси Шевалие - Жива жар

Дик Батърфийлд би могъл да е във всяка от кръчмите. Докато повечето хора предпочитаха една местна кръчма, той обичаше да ги обикаля и да се присъединява към всякакви клубове и общества. Единомишлениците се срещаха в определена кръчма да разискват въпроси от общ интерес. Тези вечери не се различаваха от другите, освен че бирата беше по-евтина и песните по-неприлични. Дик Батърфийлд непрекъснато влизаше в нови клубове и изоставяше старите, когато интересите му се променяха. В момента принадлежеше към някакъв клуб на лодкарите (сред многобройните си занимания навремето беше и лодкар по Темза, макар че отдавна беше загубил лодката си), клуб на ораторите, в който членовете се редуваха да застават начело на масата и да държат речи по политически въпроси, лотариен клуб, където се разиграваха малки суми, които рядко покриваха пиенето, и където Дик Батърфийлд непрекъснато насърчаваше членовете да увеличават залозите, и неговия любим клуб — на пунша, в който всяка седмица опитваха различни смески с ром.

Клубният живот на Дик Батърфийлд беше толкова сложен, че семейството му никога не знаеше къде е една или друга вечер. Обикновено пиеше в радиус от половин миля от вкъщи, но имаше и още десетки кръчми, сред които да избира. Маги и Джем вече бяха проверили в «Конят и конярят», «Короната», «Гербът на Кентърбъри» и «Червеният лъв», но го намериха сврян в ъгъла на «Артишок», най-шумната кръчма.

Джем влезе заедно с Маги в първите две кръчми, но след това я чакаше навън. Беше влизал в кръчма само веднъж в живота си — след като пристигнаха в Ламбет. Няколко дни след като се нанесоха, мистър Астли се отби да види как са и заведе Томас Келауей и Джем в «Ананасът». Там беше спокойно, помисли си Джем сега, сравнявайки я с тези, но тогава беше стъписан от оживлението на посетителите, много от тях от цирка, и от шумните разговори на мистър Астли.

Ламбет Марш беше търговска улица, пълна с магазини и сергии, каруци и хора, които сновяха между Ламбет и моста «Блекфрайърс». Вратите на «Артишок» бяха отворени, шумът се изливаше на улицата и Джем се поколеба, когато Маги се промуши между мъжете на входа, и се запита защо я следва.

Всъщност знаеше защо: Маги беше първият човек в Ламбет, който му обърна внимание, а той искаше да има приятели. Повечето момчета на неговата възраст чиракуваха или работеха. Беше срещал по-малки деца, но не беше приказвал с тях. Лондонският говор и многото други диалекти, които се смесваха в града, понякога бяха неразбираеми.

Децата от Ламбет бяха различни и в друго отношение — по-будни и по-подозрителни. Напомняха му на котки, които се промъкват до огъня, знаейки, че не са желани, щастливи, че са вътре, но с наострени уши и присвити очи, готови да избегнат ритника, който ще ги запрати навън. Те често се държаха грубо с възрастните, както Маги с мис Пелам, и оставаха ненаказани, което не можеше да се случи в родното му село. Подиграваха се на хората, които не харесваха, замеряха ги с камъни, крадяха храна от сергии и кошници, пееха неприлични песни. Крещяха, дразнеха минувачите, присмиваха им се. Само от време на време ги виждаше да вършат неща, в които би участвал: да гребат по реката, да пеят на излизане от училище, да гонят куче, грабнало нечия шапка.

Така че когато Маги му кимна от вратата на «Артишок», той я последва и смело се потопи в шума и дима от газените лампи. Искаше да бъде част от този нов живот в Ламбет, а не да го наблюдава от прозореца или през оградата на градината.

Макар да беше едва късен следобед, кръчмата бе претъпкана. Глъчката беше оглушителна, но след известно време Джем долови такта на песен — непозната мелодия, но със сигурност мелодия. Маги се запровира през тълпата към ъгъла, където седеше баща й.

Дик Батърфийлд беше дребен смугъл човек — и очите, и острата му коса, и кожата, и дрехите му бяха тъмни. Около очите му имаше бръчици, които се сливаха с дълбоките бразди по челото. Въпреки тях имаше енергичен младежки вид. Днес май бе дошъл просто да пие, а не на сбирка на някой от клубовете. Той придърпа дъщеря си да седне на скута му и продължи да пее с останалите в кръчмата, когато Джем най-после стигна до тях.

При последните думи се надигна оглушителен рев и Джем си запуши ушите. Маги се беше включила в пеенето и му се ухили насреща, а той се изчерви и заби поглед в краката си. В «Петте камбани» в Пидълтрентайд се пееха много песни, но никоя не беше такава.

След дружния рев кръчмата поутихна, както гръмотевиците прогонват най-ужасната буря.

— И какво прави досега, Магс? — попита дъщеря си Дик Батърфийлд по време на лекото затишие.

— Едно друго… Бях в къщата им — посочи тя Джем. — Това е Джем, татко. Гледах как баща му прави столове. Току-що са дошли от Дорсетшър и живеят при мис Пелам в комплекса «Херкулес», точно до мистър Блейк.

— Мис Пелам, а? — Дик Батърфийлд се изкикоти. — Радвам се, че си тук, Джем. Сядай и отпускай кокалите.

Той посочи другия край на масата. Там нямаше нито стол, нито пейка. Джем се огледа: всички столове, които виждаше, бяха заети. Дик и Маги Батърфийлд го зяпаха с еднакви изражения — чакаха да видят какво ще направи. Джем си помисли дали да не коленичи до масата, но знаеше, че това нямаше да се хареса на мистър Батърфийлд. Трябваше да обиколи кръчмата за празен стол. Това се очакваше от него при тази проверка на способностите му, първото истинско изпитание от новия му живот в Лондон.

Да си намериш стол в претъпкана кръчма не е лесна работа и Джем не успя. Когото и да попита, не му обърна внимание. Понечи да вземе столчето, на което един човек си подпираше краката, но го отпъдиха. Докато си пробиваше път през навалицата, Джем се чудеше как е възможно толкова много хора да пият по това време, вместо да работят. В техния край само неколцина безделници ходеха в «Петте камбани», «Короната» или в «Новият хан», преди да се стъмни.

Накрая се върна при масата с празни ръце. На мястото, посочено от Дик Батърфийлд, сега се мъдреше празно столче и двамата с Маги му се хилеха.

— Селянче — промърмори младежът, седнал до тях, който беше наблюдавал цялата сцена, включително и подигравките на кръчмарката.

— Затваряй си устата, Чарли — тросна се Маги. Джем веднага се досети, че това е брат й.

Чарли Батърфийлд приличаше на баща си, но без бръчките и чара. Изглеждаше по-добре, макар и грубоват, с мръсна руса коса и трапчинка на брадичката. Белегът, който преминаваше през едната му вежда, му придаваше суров вид. Беше жесток със сестра си, когато останеха насаме. Извиваше ръцете й до деня, в който тя порасна достатъчно, за да може да го срита там, където със сигурност болеше много. Той все още търсеше начини да се заяжда с нея — риташе краката на стола, на който седеше, изсипваше солницата в храната й, нощем й крадеше завивките. Джем не знаеше за всичко това, но усети нещо у Чарли, което го накара да отбягва погледа му, както се държи човек пред ръмжащ пес.

Дик Батърфийлд хвърли една монета на масата.

— Донеси една бира за Джем, Чарли — изкомандва той.

— Не мога — изсъска Чарли в момента, когато Джем казваше:

— Аз не…

И двамата млъкнаха под строгия поглед на Дик Батърфийлд. Така че Чарли донесе на Джем чаша бира, която той не искаше — нещо евтино и блудкаво, което мъжете в «Петте камбани» щяха да лиснат на пода, щом го близнат.

Дик Батърфийлд се облегна назад.

— Е, сега какво имаш да ми казваш, Магс? Каква е била кавгата днес в стария Ламбет?

— Видяхме нещо в градината на мистър Блейк, нали, Джем? В лятната им къща, където прозорците бяха отворени. — Маги дяволито погледна към Джем. Той отново пламна и сви рамене.

— Браво, момичето ми. Винаги души и слухти и открива туй-онуй.

Чарли се наведе и попита:

— И какво си видяла?

Маги също се наведе напред.

— Видях ги с жена му да го правят!

Чарли се изкиска, но Дик Батърфийлд остана равнодушен.

— Какво толкова, всички са разгонени. Не е нещо, дето не виждаш всеки ден по улиците. Излез и надникни зад ъгъла. Е, Джем? Надявам се, че и ти си виждал нещо подобно в Дорсетшър, а, момче?

Джем се беше вторачил в бирата си. Една муха се бореше да оцелее на повърхността.

— Аха, виждал съм — измънка той.

Разбира се, че беше виждал такива работи. Беше виждал да го правят не само животните, сред които живееше — кучета, котки, овце, коне, крави, кози, зайци, пилета, фазани, но и хора, скрити в гората, край плетове или насред ливадите, когато мислеха, че никой няма да мине оттам. Беше виждал съседите си да го правят в един хамбар и Сам и неговото момиче в лешниковата гора. Беше виждал достатъчно, за да не се изненадва, макар че все още се смущаваше. Не че имаше кой знае какво за гледане — в повечето случаи само забързано клатене на облечени хора, понякога блед мъжки задник, който се друса, или подскачащи женски гърди. Но тъй като зърваше всичко това крадешком, когато двама души са се усамотили, Джем се отдръпваше с пламнало лице. Почти същото чувство изпитваше и щом чуваше, макар и рядко, родителите му да се карат — когато майка му поиска баща му да отсече крушата, от която падна Томи, а Томас Келауей отказа. Тогава Ан Келауей взе една брадва и сама я отсече.

Джем потопи пръст в бирата и остави мухата да пролази по него и да се спаси. Чарли го наблюдаваше със смайване и погнуса. Дик Батърфийлд просто се усмихна и огледа посетителите, като че ли търсеше някого, с когото да се разговори.

— Не само че го правеха — продължаваше Маги, — ами бяха… бяха чисто голи, нали, Джем? Всичко им се виждаше, като на Адам и Ева.

Дик Батърфийлд измери дъщеря си със същия изпитателен поглед, с който проследи Джем, докато се опитваше да си намери стол. Макар и непринуден на вид — поклащаше се на стола си, черпеше хората, усмихваше се и кимаше, — Дик беше доста придирчив към околните.

— И знаеш ли какво друго правеха освен онова нещо?

— Какво, Магс?

Маги бързо измисли най-необичайното нещо, което двама души биха вършили в такъв момент.

— Четяха си един на друг.

Чарли се изкиска.

— Какво, вестник ли?

— Ама нямаше такова… — започна Джем.

— Книга — прекъсна го Маги и гласът й се извиси над глъчката. — Мисля, че беше поезия. — Малките детайли винаги правеха историите по-правдоподобни.

— Поезия, казваш? — почуди се Дик Батърфийлд и отпи голяма глътка бира. — Сигурно «Изгубеният рай», щом са си играли на Адам и Ева в Райската градина.

Навремето Дик Батърфийлд имаше екземпляр на поемата, попаднал в камарата книги, с които се беше сдобил незнайно как и се опитваше да продаде, та беше прочел нещичко оттук-оттам. Никой не очакваше, че Дик Батърфийлд чете добре, но баща му го беше научил, защото смяташе, че не бива да бъдеш по-невеж от тези, които се опитваш да измамиш.

— Да, вярно. «Загубеният пай» — съгласи се Маги. — Точно тия думи чух.

Джем зяпна, невярващ на ушите си.

— Пай ли каза?

Дик Батърфийлд я стрелна с поглед.

— «Изгубеният рай», Магс. Така се нарича. Я да видим… — Той притвори очи, замисли се за момент и зарецитира: