Хората наоколо го зяпнаха. Не бяха свикнали да чуват такива слова в кръчмата.

— Какво е това, тате? — попита Маги.

— Единственото, което помня от «Изгубеният рай» — последните стихове, когато Адам и Ева напускат Райската градина. Мъчно ми беше за тях.

— Не чух нищо такова от мистър Блейк и жена му — рече Джем и отнесе здравия ритник на Маги под масата.

— Това беше, след като ти спря да гледаш — сряза го тя.

Джем понечи да й възрази, но се отказа. Явно, че семейство Батърфийлд обичаха разкрасените истории. Всъщност те искаха само украсата, която предадоха на другите, дори още по-пищна, докато накрая цялата кръчма се зае да обсъжда как семейство Блейк са си играли на Адам и Ева, въпреки че това нямаше нищо общо с видяното от Джем. Но кой беше той, та да разваля веселбата, макар че, като си спомни будния поглед на мистър Блейк, сериозния му поздрав и решителната му походка, съжали, че разпространяват такива измислици за него. Той предпочиташе да говори истината.

— С какво се занимава мистър Блейк? — попита той в старанието си да отклони разговора в друга посока.

— Освен да се чифтосва с жена си в градината ли? — изхили се Дик Батърфийлд. — Печатар и гравьор е. Не си ли видял печатарската преса зад предния му прозорец?

— Машината с дръжка като звезда? — Джем наистина беше зърнал нещо като дървен сандък, който беше дори по-голям и от струга на баща му, и се беше зачудил какво е това.

— Точно така. Ще ги видиш да я използват от време на време, той и жена му. На нея печата книги и разни други неща. Памфлети, картини, такива работи. Не знам обаче дали от това си изкарва хляба. Видях няколко, като ходих да му продавам мед за плочите му, когато се нанесе тук, преди една-две години. — Дик Батърфийлд поклати глава. — Странни бяха. Много огън и голи крещящи хора с опулени очи.

— Искаш да кажеш като в Ада, а, тате? — подсказа му Маги.

— Може би. Но не ми допадат. Аз обичам веселите картини. Не виждам кой ще ги купи от него. Сигурно печели повече, като прави гравюри за други хора.

— Купи ли твоята мед?

— Не. Веднага щом го заговорих, разбрах, че няма да купи ей тъй, само защото някой му предлага на вратата. Винаги сам решава. Отива и много внимателно си подбира медта и хартията. — Дик Батърфийлд каза това без злоба. Всъщност той уважаваше тези, които не се хващаха на неговите хитрости.

— Видяхме го с bonnet rouge миналата седмица, нали, Джем? — каза Маги. — Беше много смешен с тая шапка.

— Той е доста по-смел от мнозина — заяви Дик Батърфийлд. — Малко хора в Лондон показват такава открита подкрепа за французите, макар че в кръчмата се репчат. Премиерът не гледа с добро око на това, нито пък кралят.

— Кой е премиерът? — попита Джем. Чарли Батърфийлд изсумтя:

— Премиер-министърът, момче. Мистър Пит — добави натъртено Дик Батърфийлд, в случай че момчето от Дорсет не знаеше дори това.

Джем сведе глава и се вторачи в бирата си. Седнала насреща му, Маги го наблюдаваше как се черви и съжаляваше, че го е довела да се срещне с баща й. Той не разбираше какво очаква от хората Дик Батърфийлд. Искаше се да си остроумен и съобразителен, за да бъдеш допуснат до него на масата, за която сякаш беше вързан с верига. Дик Батърфийлд искаше хем да го информират, хем да го забавляват. Винаги търсеше нови начини да припечели пари — преживяваше от хитри планове, които му щукваха от кръчмарските разговори, и в същото време държеше да се весели. Животът беше тежък и нищо не можеше да го направи по-приятен от малко смях и някоя сделчица, която да му изсипе парици в джоба.

Дик Батьрфийлд усещаше кога един човек губи кураж. Той не винеше Джем. Смущението и плахостта на момчето го умиляваха, докато собствените му нахакани деца го дразнеха. Той избута от скута си Маги, която падна на земята и го погледна обидено.

— Божичко, момиче, станала си тежка — каза Дик, разтривайки коляното си. — Кракът ми изтръпна. Ще трябва да си вземеш стол, щом си наедряла колкото жена.

— Ама никой няма да й даде стол. И не само стол — подигра й се презрително Чарли. — Малка крава без виме.

— Не се заяждай с нея! — кресна Джем.

И тримата го зяпнаха. Дик и Чарли, облегнали лакти на масата, а Маги все още на пода между тях. После Чарли замахна да удари Джем, но Дик Батърфийлд се пресегна и хвана ръката му.

— Дай на Маги твоя стол и си намери друг — нареди той.

Чарли изгледа злобно Джем, но се надигна, събори с ритник стола си и се отдалечи наперено. Джем не смееше да се обърне след него и заби очи в масата. После отпи глътка бира. Защити Маги инстинктивно, както би защитил и сестра си.

Тя стана, изправи стола на Чарли и седна на него с мрачно лице.

— Благодаря — промълви на Джем, макар че в гласа й нямаше много признателност.

— Значи баща ти обикаля градовете и кове столове, така ли, Джем? — каза Дик Батърфийлд като начало на деловата част от разговора, след като стана ясно, че Джем няма с какво повече да ги забавлява.

— Не ги кове, господине — отвърна Джем. — Не обикаля от град на град, а прави хубави столове, не като паянтовата стока на пътуващите дърводелци.

— Разбира се, момчето ми, разбира се. Откъде си набавя материала?

— От един склад до Уестминстърския мост.

— Чий склад? Обзалагам се, че мога да му го доставя по-евтино.

— Складът на мистър Харис. Мистър Астли запозна тате с него.

Дик Батърфийлд се намръщи при споменаването на Филип Астли. В повечето случаи бащата на Маги успяваше да урежда сделки, но не и когато Астли го изпревареше. Той и хазяинът му гледаха да се избягват, но макар и неохотно, се държаха почтително един към друг. Ако Дик Батърфийлд беше заможен собственик на цирк или Филип Астли — дребен мошеник, щяха да си приличат удивително.

— Е, ако чуя за по-евтин дървен материал, ще ти кажа. Остави това на мен, момче — добави той, като че ли Джем го молеше за услуга. — Ще видя какво мога да направя. Ще намина някой ден, нали така, ще си поговорим с баща ти. С удоволствие помагам на новите съседи. Но сигурно вече те чакат вкъщи. Ще се чудят къде се бавиш.

Джем кимна и стана.

— Благодаря за бирата, господине.

— Моля, моля. — Дик Батърфийлд засука крак около столчето на Джем и го придърпа под масата. Маги грабна едва наченатата бира на Джем и отпи голяма глътка.

— Довиждане — каза тя.

— Сбогом — смънка той.

На излизане мина покрай Чарли, който стоеше с група младежи. Чарли го изгледа и ръгна един от приятелите си така, че той залитна и бутна Джем. Младежите се изсмяха и Джем побърза да излезе, доволен, че се разделя със семейство Батърфийлд. Той обаче подозираше, че пак ще срещне Маги, макар този път да не каза «До скоро виждане». Колкото и да не хареса баща й и брат й, искаше да я види пак.

Напомняше му за септемврийските къпини, които изглеждат узрели, но са тръпчиви — хем кисели, хем сладки. Джем не можеше да устои на такова изкушение.

II

Април 1792

1

Понякога Ан Келауей се чувстваше тъй, че сякаш е вързана с ластик за прозореца в предната стая. Както си белеше картофи, переше или чистеше пепелта от огнището, изведнъж се залепяше за прозореца в най-неподходящия момент — с изцапани ръце, неизстискани чаршафи или ръжен, от който се сипе пепел. Често нямаше какво толкова да види, но понякога биваше възнаградена с интересна гледка: жена с шапка, от която се полюшваха дълги паунови пера; мъж, гушнал ананас, сякаш е бебенце; момче, носещо изкоренено лаврово дръвче, подрязано във формата на гълъб. Мейси или Джем биха извикали другите да видят такива необичайни гледки, но Ан Келауей предпочиташе да запази тези кратки моменти на удоволствие за себе си.

Днес нямаше нито картофи, нито пепел, нито пране, които да я отделят от прозореца: беше понеделник след Великден, когато хората си почиваха. Мейси и Джем се заеха да раздигат масата, след като се наобядваха, и оставиха Ан Келауей да зяпа тълпите, движещи се покрай комплекса „Херкулес“. Повечето жени се бяха издокарали с нови премени. Никога не беше виждала толкова пъстри цветове, такива ярки платове, такива предизвикателни кройки и разкошни украси по шапките. Освен обичайните нарциси и иглики, които можеше да видиш по шапките пред църквата в Пидълтрентайд, имаше и екзотични пера, панделки от разноцветни лентички, дори плодове. Тя самата никога не би си сложила лимон на шапката, но се възхищаваше от минаващата жена, която го беше направила. Предпочиташе нещо по-скромно и по-традиционно: венче от маргаритки или китка теменужки, или някоя панделка като небесносинята, която току-що видя да се развява на гърба на едно момиче — стигаше почти до коленете му. Ан Келауей с удоволствие би носила такава панделка, макар и не толкова дълга. Лондонските жени, изглежда, обичаха да носят по-дълги панделки и да накривяват шапките си малко повечко, отколкото би се осмелила тя.

Сред тълпата вървеше мъж с табла малки козунаци на главата и викаше: „Топли козунаци! Четири за едно пени, евтини великденски козунаци! Още парят! Купете си за последно през тази година!“ Той спря пред къщата, точно под Ан Келауей, намерил клиент. От другата посока се зададе мис Пелам, с шапка, покрита с тънки жълти ширитчета. Ан Келауей изсумтя, стараейки се да потисне смеха, който я напуши.

— Какво става, мамо? — попита Мейси, като вдигна глава от масата, която бършеше.

— Нищо. Просто мис Пелам с една смешна шапка.

— Чакай да видя. — Мейси се приближи до прозореца, надникна и се закикоти. — Сякаш са й стоварили купчина слама на главата.

— Тихо, Мейси, ще те чуе — рече Ан Келауей не особено строго. Докато наблюдаваше, по улицата се зададе сив кон, впрегнат в чудата карета на две колела, и разпръсна настрани парада на шапките и потенциалните купувачи на великденски козунаци. Каретата беше къса и тясна, покривът й беше висок, а отстрани имаше дълъг афиш, който обявяваше с черни букви „КРАЛСКИЯТ САЛОН НА АСТЛИ И АМФИТЕАТЪРЪТ с гордост откриват довечера НОВИЯ СИ СЕЗОН! Смайващи изпълнения, които ще ви развълнуват! Вратите се отварят в 17:30 ч., начало точно в 18:30 ч.“

Ан и Мейси зяпнаха от почуда, когато каретата спря пред тяхната къща, едно момче скочи от нея и каза нещо на мис Пелам, която се намръщи и посочи към прозореца им. Ан Келауей отстъпи назад, но не свари да дръпне навреме и Мейси.

— Мамо, чакай, тя маха на нас! Виж!

Мис Пелам беше все още намръщена, както винаги щом нещо, свързано с Келауей, я безпокоеше, но наистина размахваше ръце към тях.

— Ще сляза долу — заяви Мейси и тръгна към вратата.

— Няма да слизаш! — възпротиви се строго Ан Келауей и я хвана за рамото. — Джем, иди и виж какво искат.

Джем остави тенджерата, която търкаше, и хукна по стълбите. Мейси и Ан видяха как той размени няколко думи с момчето, което му подаде някакви бели листчета. Той се вторачи в тях, а момчето скочи обратно в каретата, кочияшът перна с камшика врата на коня и потегли покрай комплекса „Херкулес“ към Уестминстър Бридж Роуд.

След минута Джем се върна с озадачено изражение.

— Какво става, Джем? — попита Мейси. — Какво държиш?

Джем погледна листчетата в ръката си.

— Четири билета за представлението на мистър Астли довечера. Праща ни своите почитания.

Томас Келауей вдигна очи от буковата дъсчица, която дялкаше.

— Няма да отидем — заяви Ан Келауей. — Не можем да си го позволим.

— Не, не. Не трябва да плащаме. Той ни ги подарява.

— Нямаме нужда от подаяния. Можем сами да си купим билети, ако искаме.

— Но ти току-що каза… — започна Мейси.

— Няма да отидем. — Ан Келауей се чувстваше като мишка, преследвана от котка от единия край на стаята до другия.

Джем и Мейси погледнаха към баща си. Томас Келауей се беше облещил срещу всички, но не продумваше дума. Обичаше жена си и искаше и тя да го обича. Нямаше да застане срещу нея.

— Свърши ли с тази тенджера, Джем? — попита Ан Келауей. — Щом я измиеш, можем да излезем на разходка. — Тя се обърна към прозореца с разтреперани ръце.

Мейси и Джем се спогледаха. Джем продължи да търка тенджерата.

2

През двете седмици след пристигането си семейство Келауей не бяха се отдалечавали от улиците около къщата им. Нямаше за какво — всички магазини и сергии, от които имаха нужда, бяха на Ламбет Терас до Ламбет Грийн, на Уестминстър Бридж Роуд или на Лоуър Марш. Джем беше ходил с баща си до складовете за дървен материал край реката, недалеч от Уестминстърския мост. Мейси беше ходила с майка си до близките поляни, за да видят дали могат да простират там прането си. Когато в понеделника след Великден Джем предложи да се разходят по Уестминстърския мост и да разгледат Абатството, всички се съгласиха охотно. У дома бяха свикнали да изминават големи разстояния и сегашната неподвижност им беше непривична.