5

Ан Келауей настояваше да отидат рано, още в 5:30 ч. следобед, за да си намерят места, и трябваше да чакат цял час амфитеатърът да се напълни и представлението да започне. С билети за партера поне можеха да седнат на пейките, макар че някои предпочетоха да се скупчат близо до арената, където щяха да препускат конете, да танцуват танцьорите, да се бият бойците. Имаше какво да се види, докато чакаха. Джем и баща му оглеждаха дървената конструкция на ложите и галерията, украсени с корнизи и позлатени листенца. Кръглият триетажен полилей, който Томас Келауей видя първия ден, сега светеше със стотици свещи, наред с факлите покрай ложите и галерията. Високият покрив с отворени капаци пропускаше светлина до свечеряване. От едната страна на арената беше построена малка сцена, зад която имаше завеса, изрисувана с планини, камили, слонове и тигри — ориенталския декор за пантомимата, която Филип Астли нарече „Обсадата на Бангалор“.

Семейство Келауей оглеждаха и публиката. Около тях в партера имаше занаятчии и продавачи — свещари, шивачи, дърводелци, ковачи, печатари и месари. В ложите седяха по-заможните — търговци, банкери, адвокати, главно от Уестминстър отвъд реката. В галерията стоеше простолюдието: войниците и моряците, докерите и работниците от складовете по Темза, въглищарите, кочияшите, конярите, тухларите и зидарите, чистачите, градинарите, уличните продавачи, вехтошарите и други подобни. Имаше и доста слуги, чираци и деца.

По едно време Томас Келауей изчезна някъде, после се върна и със срамежлива усмивка им подаде по един портокал. Джем никога не беше ял портокали: те се намираха трудно дори в Лондон, а в Пидълтрентайд изобщо ги нямаше. Той се поколеба как се яде и после го захапа като ябълка, преди да усети, че кората горчи. Мейси му се изсмя, когато я изплю.

— Глупчо — промърмори тя. — Погледни хората. — Тя кимна към седящите наблизо, които сръчно белеха портокалите си и хвърляха обелките на пода. Докато тъпчеха оранжевите късчета, през цялата вечер те изпускаха остър тръпчив аромат, който се смесваше с миризмата на конски фъшкии, пот и пушек от факлите.

Когато музиката засвири и Филип Астли излезе на сцената да поздрави публиката, бързо огледа партера. Като откри Ан Келауей, той се усмихна, доволен, че с чара си е превърнал един враг в приятел.

— Добре дошли, добре дошли в Кралския салон и Новия амфитеатър! Откривам сезон хиляда седемстотин деветдесет и втора година на цирк „Астли“! Готови ли сте артистите да ви смаят и развеселят?

Публиката изрева.

— Да ви учудят и изумят?

Отново рев.

— Да ви изненадат и заслепят? Нека тогава представлението да започне!

Джем беше щастлив преди представлението, но когато то започна, взе да се върти неспокойно. За разлика от майка си не намираше цирка за приятно развлечение. За разлика от сестра си не беше зашеметен от който и да е от артистите. За разлика от баща си не беше доволен от това, че тези около него са щастливи. Джем знаеше, че се предполага новите номера да го зашеметят. Жонгльорите, които мятаха факли, без да се изгорят, дресираното прасе, което можеше да събира и изважда числа, конят, който можеше да сгрее чайник и да приготви чай, мис Лора Девайн с разветите фусти, двамата акробати, похапващи на една маса върху въже, опънато на десетина метра над земята, ездачът, който пиеше чаша вино, разкрачен върху два галопиращи коня: всички тези номера противоречаха на нещата от живота. Хората, качени на високо въже или на галопиращи коне, трябваше да падат; прасетата не можеха да смятат; нито конете да правят чай; на мис Девайн трябваше да й се завие свят от толкова въртене.

Джем знаеше това. И вместо да наблюдава тези подвизи със страхопочитание, с разширени очи и зяпнала уста и да вика от изумление като хората наоколо, като родителите и сестра си, на него му беше досадно тъкмо защото номерата не съответстваха на живота. Те бяха дотолкова различни от неговите преживявания, че не го вълнуваха. Може би ако ездачът седеше на седло и просто яздеше или ако жонгльорите хвърляха топки вместо горящи факли, и той щеше да зяпа и да крещи.

Не го интересуваха и драмите с ориенталски танци, батални сцени, къщи с духове и чуруликащи влюбени. Както и смените на пейзажа, когато завесите с планини и животни, развълнувани океани или бойни полета, пълни с войници и коне, внезапно изчезваха и на тяхно място се появяваше звездно небе, руини от замъци или самият Лондон. Джем не можеше да си обясни защо хората ще искат да гледат тук лондонския хоризонт, вместо да застанат на Уестминстърския мост и да видят истинските неща.

Джем се съживи едва когато, час след започване на представлението, забеляза Маги, която надничаше между двама войници горе в галерията. Ако го виждаше, то лицето й не го издаваше — беше погълната от представлението, смееше се на някакъв клоун, който яздеше гърбом, докато една маймунка, качена на друг кон, го преследваше. Обичаше да я наблюдава тайно, щастлива и увлечена, потиснала лукавата пакостливост, която я човъркаше отвътре, безхитростна и невинна, макар и само за момент.

— Отивам по нужда — прошушна Джем на Мейси. Тя кимна с очи, приковани в маймунката, която беше скочила от своя кон върху коня на клоуна. Когато Джем започна да си проправя път през тълпата, сестра му се смееше и ръкопляскаше.

Навън той намери входа за галерията зад ъгъла, който разделяше простолюдието от по-избраната публика в партера. Двама мъже стояха пред стълбището, което водеше нагоре.

— Шест пенса за остатъка от програмата — каза единият на Джем.

— Ама аз идвам от партера — обясни Джем. — Отивам горе да видя една приятелка.

— Ти в партера? — повтори мъжът. — Покажи си билета тогава.

— У майка ми е. — Ан Келауей беше скрила скъсаните билети в корсета си, за да ги запази и да им се радва.

— Тогава шест пенса за останалата част от представлението.

— Нямам пари.

— Изчезвай тогава. — Мъжът се обърна на другата страна.

— Но…

— Махай се или ще те ритаме чак до „Нюгейт“ — закани се другият мъж и двамата се изсмяха.

Джем се върна до главния вход, но и там не го пуснаха без билет. За момент остана неподвижен, заслушан в смеха отвътре. После се обърна и застана на стълбите между огромните колони, които ограждаха входа. На улицата пред амфитеатъра, близо до мястото, където мистър Смарт спря каруцата в деня на пристигането им в Лондон, имаше две дузини карети, чакащи да отведат хора от публиката у дома им или на юг, до Градините на удоволствията във Воксхол, за да продължат с вечерните си забавления. Кочияшите спяха на каприте или се бяха събрали на групички да пушат, да побъбрят или да флиртуват с жените, които ги бяха наобиколили.

Иначе беше тихо и само понякога избухваха аплодисменти и ревове. Макар че улицата пред амфитеатъра беше добре осветена, пътищата се губеха в тъмнина. Самият мост приличаше на мъглява гърбица, върху която се нижеха две редици фенери. Зад тях като тежък черен плащ висеше Лондон.

Краката му го понесоха към реката и моста. Тръгна по него, следвайки фенерите — кръгче след кръгче светлина. По средата му се спря и се надвеси над перилата. Беше много високо, за да може да види нещо долу, и толкова тъмно, че едва ли можеше да различи каквото и да било. Дори и така той усети, че Темза е по-различна. Сега беше пълноводна. Джем долавяше бученето, гъргоренето и плисъка в каменните подпори на моста. Тя му напомняше на стадо крави в тъмнината, дишащи тежко и пляскащи с копита в калта. Пое си дълбоко дъх — подобно на кравите, реката миришеше на свежа трева и изпражнения, на онова, което влизаше и излизаше от града.

Внезапно го лъхна друг мирис, като на портокаловите кори, но много по-силен и по-сладникав. Много сладникав. Гърлото на Джем се сви, когато една ръка сграбчи неговата, а друга се мушна в джоба му.

— Здравей, гълъбче. Късмета си ли търсиш там долу? Е, намери го.

Джем се опита да се отскубне от жената, но ръцете й бяха силни. Не беше по-висока от него, макар лицето й да беше старо под грима. Косата й беше яркожълта, грееше дори в сумрака, а роклята — мръсно синя и дълбоко изрязана. Тя притискаше гърди в рамото му.

— За теб само шилинг, миличък.

Джем надникна към разголените й набръчкани гърди. През тялото му преминаха тръпки на желание и отвращение.

— Остави го на мира! — чу се глас от тъмнината. Маги се втурна към тях и рязко издърпа ръката, вкопчена в неговата. — Той не те иска. Много си стара и смрадлива и ще му лепнеш сифилис. А пък и вземаш много скъпо!

— Малка кучка! — изкряска проститутката и замахна към Маги, която лесно избегна удара и я накара да залитне. Джем долови миризмата на джин и изгнил портокал. Протегна ръка да я задържи да не падне, но Маги извика:

— Недей, пак ще се залепи за теб! И ще те обере до шушка, ако вече не го е сторила. Имаш ли нещо в джобовете си?

Джем поклати глава.

— Толкова по-добре, нямаше да можеш да го изкопчиш от нея. Щеше да го свие на мига. — Маги се огледа. — Щом циркът свърши, ще се появят много такива. Това е най-удобното време за кражба — когато всички са щастливи от представлението.

Джем сподири с поглед жената, която се заклатушка към следващия кръг светлина. Там тя се вкопчи в друг мъж, но той я отблъсна, без да я погледне. Джем потрепери и отново се взря в реката.

— Ето това ме отвращава в Лондон — леките жени.

Маги се облегна на парапета.

— В Пидъл-дрън-дий няма ли леки жени?

— В Дорчестър има, но не са толкова гнусни.

Умълчаха се, загледани в реката.

— Защо напусна представлението? — попита след малко Маги.

Джем се поколеба.

— Прилоша ми и излязох на чист въздух. Вътре беше много задушно.

Изражението й говореше, че не му вярва. Тя обаче не каза нищо, само взе камъче от земята и го метна през парапета. И двамата се заслушаха да чуят как ще цопне във водата, но една минаваща карета заглуши звука.

— А ти защо излезе? — попита Джем, когато каретата се отдалечи.

Маги направи гримаса и каза:

— Оставаше само „Шивачът от Брентфорд“ и след това финалът. Гледала съм „Шивачът“ много пъти. За финала по-добре да си отвън, поне заради фойерверките над реката.

От амфитеатъра се надигна вълна от смях.

— Ето, смеят се на „Шивачът“ — рече тя.

Когато смехът заглъхна, настъпи тишина. Нямаше карета. Джем се чувстваше неловко до Маги. Макар че явно се беше обидила в Абатството, сега не го показваше. Той се изкушаваше да каже нещо, но не искаше да развали крехкото примирие, установило се между тях.

— Мога да ти покажа една магия — рече внезапно Маги.

— Каква?

— Влез там. — Тя посочи една от каменните ниши над подпорите на моста. Представляваше объл заслон, висок около два метра, където минувачите да се приютят, ако завали. Отгоре имаше лампа, която осветяваше мястото наоколо, но самата ниша оставаше тъмна. За да направи удоволствие на Маги, Джем влезе в нея с лице към Маги.

— Не, обърни се обратно — заповяда Маги.

Джем се подчини, чувствайки се глупав и уязвим с гръб към света и с нос залепен за студения камък. Вътре беше влажно и миришеше на урина и секс.

Чудеше се дали Маги не му крои някакъв номер. Може би беше отишла да доведе някоя от проститутките да я натика при него в нишата, където той нямаше да може да избяга. Тъкмо се канеше да се обърне и да я обвини, когато чу съблазняващия й глас в ухото си:

— Познай откъде говоря.

Джем се обърна рязко. Маги я нямаше. Той прекрачи навън и се огледа, чудейки се дали не му се е сторило, че чува гласа й. Тогава тя излезе от тъмнината на нишата срещу него, от другата стана на моста.

— Влез пак вътре! — извика тя.

Джем отново се напъха в нишата с лице към стената, напълно объркан. Как можеше да шепне в ухото му и след това да изтича през пътя толкова бързо? Чакаше да го направи пак, като си мислеше, че този път ще я хване. Премина карета. Когато стана тихо, той отново чу отблизо гласа й:

— Здрасти, Джем. Кажи ми нещо хубаво.

Джем надникна навън, но нея я нямаше. Поколеба се и пак се обърна към стената.

— Хайде, Джем, няма ли да кажеш нещо? — шептеше гласът й зад камъка.

— Ти чуваш ли ме? — попита Джем.

— Да! Не е ли невероятно! И аз те чувам, и ти ме чуваш!

Джем се обърна и погледна към другата ниша. Маги се размърда леко и той долови проблясък по белия шал около раменете й.

— Как го направи? — каза той, но отговор не последва. — Маги? — Когато и този път не отговори, Джем се обърна с лице към стената. — Чуваш ли ме?