Приземихме се във Франкфурт под светлината на нещо, което би трябвало да минава за слънце. Смъкнах се от самолета по джапанки, замаяна от безсъние и с парче ябълков щрудел, заседнало в гърлото. Полетът ми до Флоренция бе след три часа и веднага щом влязох в чакалнята, се проснах на три стола, положих глава върху чантата си и затворих очи. Бях прекалено изморена, за да се тревожа дали някой щеше да отмъкне остатъка от багажа ми.

Унесох се и потънах в съня, който ме съпровождаше от детските ми години, но не го бях сънувала от няколко месеца. Вървях из великолепен замък с изкусни мозайки по пода и високи сводести тавани, поддържани от масивни мраморни колони. Отварях една след друга позлатени врати и се чудех защо няма никой. Единствената светлина идваше от тесните прозорци с витражи високо над главата ми. Докато се движех из огромните помещения, се чувствах като дете, изгубило се в гората. Ядосвах се, че усещам присъствието на други хора, но те не се показват. Когато заставах на място, ги чувах да шепнат и да се движат тихо като призраци. Но пък ако наистина бяха същества от отвъдното, те също бяха хванати в капан като мен и търсеха изход.

Едва когато прочетох „Ромео и Жулиета“ в гимназията, открих, че невидимите демони ми шепнеха откъси от шекспировата пиеса, но не по начина, по който актьорите рецитират на сцената, а мърморейки напрегнато, като при заклинание. Или проклятие.

Внезапно, в това полусънно състояние, усетих ръка на рамото си.

— Ahi, ahi — каза глас, който представляваше смесица от кафе и цигари. — Mi scusi!

Отворих очи и видях жена, която седеше до мен, и изтърсваше нервно трохи от кроасан от ръкава ми. Докато съм спала чакалнята се бе напълнила и хората ме гледаха учудено, сякаш виждаха странно животно в зоологическата градина.

— Не се тревожете — успокоих я и се надигнах. — Бездруго не приличам на човек.

— Ето — протегна ми тя половината кроасан като обезщетение. — Сигурно сте гладна.

Изгледах я изненадано.

— Благодаря.

Да нарека жената привлекателна щеше да е страхотно омаловажаване на истината. Беше толкова съвършена, колкото човек можеше да се надява да бъде и тя вероятно го знаеше. Определено не беше млада, никак даже, но всичко у нея бе младежко, а в очите й проблясваше предизвикателство, което ме уверяваше, че колкото и да се мъчех, нямаше да отгатна истинската й възраст.

— За Флоренция ли пътувате? — усмихнато попита тя.

Имаше силен акцент, който бе невероятно чаровен.

— За да видите така наречените произведения на изкуството?

— Всъщност, пътувам за Сиена — отговорих с пълна уста. — Родена съм там. Но оттогава не съм се връщала.

— Чудесно! — възкликна тя. — Но странно. Защо?

— Дълга история.

— Разкажете ми. Трябва да ми разкажете всичко.

Тя забеляза, че се поколебах и протегна ръка.

— Съжалявам. Ужасно съм любопитна. Аз съм Ева Мария Салимбени.

— Джули… Жулиета Толомей.

Тя едва не падна от стола си.

— Толомей? Името ви е Толомей? Не, не вярвам! Невъзможно е! Чакайте. На кое място сте? Да, в самолета. Дайте да видя.

Тя хвърли бърз поглед на бордната ми карта, после я измъкна от ръката ми.

— Една секунда! Останете тук!

Загледах я как вървеше към гишето и се зачудих дали това бе обикновен ден в живота на Ева Мария Салимбени. Реших, че се опитва да смени мястото, за да седим заедно по време на полета и, съдейки по усмивката й, когато се върна, очевидно бе успяла.

— Заповядайте! — весело каза тя и ми подаде нова бордна карта.

Едва потиснах радостния си кикот. Разбира се, за да продължим разговора си, се бе наложило да ме преместят в първа класа.

След като излетяхме, на Ева Мария не й бе нужно много време да измъкне историята ми. Единственото, което пропуснах, бяха двойната ми самоличност и подозрителното съкровище на майка ми. Реших, че мога да споделя всичко друго.

— Значи — каза тя накрая, като наклони глава, — отивате в Сиена, за да видите „Палио“?

— Да видя какво?

Въпросът ми я накара да ахне.

— „Палио“! Конно състезание. Сиена е прочута с надбягването „Палио“. Икономът на леля ви, този Алберто, никога ли не ви е разказвал за него?

— Умберто — поправих я. — Да, струва ми се, че ми е разказвал. Но не знаех, че все още се провежда. Когато ми говореше за него, звучеше като нещо средновековно, с рицари в блестящи брони и всичко друго такова.

— Историята на „Палио“ — кимна Ева Мария — датира от мрачното Средновековие. В наши дни състезанието се провежда на „Пиаца дел Кампо“, пред общината, а ездачите са професионални жокеи. Но в началото, ездачите били благородници с бойните си коне. Яздели по целия път от Фонтебечи към града, за да се озоват на площада пред катедралата в Сиена.

— Звучи драматично — казах, за да проявя учтивост.

— Ох! — завъртя очи Ева Мария. — Най-вълнуващата драма в живота ни. В продължение на месеци хората в Сиена говорят само за коне, състезания и сделки с този и онзи жокей. — Тя се усмихна и поклати глава обичливо. — Наричаме това dolce pazzia… сладка лудост. След като веднъж я усетите, никога няма да искате да си тръгнете.

— Умберто винаги е твърдял, че Сиена не може да бъде обяснена — казах и внезапно ми се прииска и той да можеше да послуша тази интересна жена. — Човек трябвало да е там и да чуе барабаните, за да разбере.

Ева Мария се усмихна благо като кралица, получила комплимент.

— Прав е — съгласи се тя. — Трябва да го почувстваш… — Тя протегна ръка и докосна гърдите ми. — Тук.

Ако жестът принадлежеше на някой друг, щеше да ми се стори ужасно неприлично, но по някаква причина, от страна на Ева Мария изглеждаше напълно нормално.

Докато стюардесата доливаше чашите ни с шампанско, новата ми приятелка ми разказа повече за Сиена.

— Трябва да знаеш, за да не се набуташ в неприятности — намигна ми тя. — Туристите вечно се накисват в някоя каша. Не осъзнават, че Сиена не е само Сиена, а седемнайсет различни квартала, или contrade, които си имат собствена територия, магистрати и гербове. Твоето семейство, Толомей, принадлежи на Квартала на Бухала и съюзниците ти са Орел, Таралеж и… забравих останалите. За хората в Сиена, тези квартали винаги са означавали техните приятели, общество, съюзници и съперници.

— Значи моят квартал е Бухал — усмихнах се развеселено, тъй като Умберто често ме наричаше „намръщен бухал“, когато бях в лошо настроение. — А твоят кой е?

За първи път откак започнахме дългия си разговор, Ева Мария отмести очи настрани, притеснена от въпроса ми.

— Нямам квартал — отговори тя лаконично. — Семейството ми бе пропъдено от Сиена преди много време.



Дълго преди да кацнем във Флоренция, Ева Мария започна да настоява да ме закара до Сиена. Нямах нищо против да взема автобуса и й го казах, но тя очевидно не вярваше в обществения транспорт.

— Мили боже! — възкликна тя, когато продължих да отхвърлям любезната й покана. — Защо искаш да чакаш някой гнусен автобус, който може и да не се появи, когато можеш да дойдеш с мен и да се повозиш удобно в колата на кръщелника ми?

Тя забеляза, че бях готова да се предам, усмихна се чаровно и нанесе решителния удар.

— Жулиета, ужасно ще се разочаровам, ако не можем да си продължим приятния разговор.

И така, минахме през имиграционната служба хванати подръка. Служителят едва погледна паспорта ми, тъй като не можа да отмести очи от деколтето на Ева Мария. По-късно, когато попълвах купчина документи, за да съобщя за липсата на багажа си, Ева Мария стоеше до мен и потропваше нетърпеливо по пода с елегантната си обувка от „Гучи“. Накрая, чиновникът, който отговаряше за багажа, се закле, че лично ще намери двата ми куфара, където и да се намираха по света, и лично ще ги закара до хотел „Чизарели“.

— Нали разбираш, Жулиета — обясни ми тя, докато излизахме от летището без друг багаж, освен миниатюрното й куфарче на колела, — петдесет процента е какво ще им направиш и петдесет процента е какво те си мислят, че ще им направиш. А, ето го! — извика тя, замаха енергично към черната кола до бордюра. — Страшно ми се иска да покарам колата, но той не ми разрешава.

Погледнах колата.

— Защо не?

Джанис сигурно щеше да ми каже точния модел и марка на колата и да добави, че има намерение да прави любов със собственика на возилото, когато то е паркирано на красиво местенце по крайбрежието. Разбира се, моят списък с намерения и цели бе напълно различен от нейния.

Ева Мария ме придърпа към себе си и прошепна високо в ухото ми:

— Защото съм дива! О, виж… не е ли красив? — забута ме тя към мъжа, който излизаше от колата. — Иска ми се да бях десет години по-млада. Чао, Сандро!

Мъжът заобиколи колата и се приближи към нас.

— Чао, мадрина! — извика той и целуна кръстницата си по двете бузи, без да има нещо против, че тя прокарваше ръка през косата му. — Добре дошла.

Ева Мария беше права. Любимият й кръщелник беше не само красив, но и страхотно издокаран, а според категоричния морален кодекс на Умберто, това го правеше един от най-добродетелните мъже, които някога бях виждала.

— Алесандро, искам да се запознаеш с един човек — развълнувано каза Ева Мария. — Това е новата ми приятелка. Запознахме се в самолета. Казва се Жулиета Толомей. Можеш ли да повярваш?

Алесандро се обърна и ме погледна с очи с цвета на изсушен розмарин, очи, които биха накарали Джанис да затанцува из къщата по бельо, хванала четката за коса вместо микрофон. Не беше възрастен, ни най-малко, но очевидно бе видял доста неща.

— Не — лаконично отговори той.

— Здравейте — казах любезно. — Имате ли място за още един човек?

Той огледа плитките, торбестите ми шорти и джапанките и накрая пое протегнатата ми ръка.

— Нямате ли багаж?

— Тонове. Но очевидно всичко е заминало за Верона.

След минута седях до Ева Мария на задната седалка на колата на Алесандро и фучах с висока скорост през красивата Флоренция. Джанис, леля Роза и семейният адвокат бяха само смътен спомен далеч в миналото ми. Намирах се пак в страната, която ме бе прогонила два пъти и успешно се бях промъкнала във висшата класа. Нямах търпение да звънна на Умберто и да му разкажа всичко.

— Е, Жулиета — каза Ева Мария, като се облегна удобно назад, — трябва да внимаваш и да не споделяш с много хора коя си.

— Аз ли? — Едва не се изсмях. — Но аз съм никой.

— Никой? Ти си Толомей!

— Ти самата ми каза, че Толомей са живели много отдавна.

Ева Мария ме докосна с пръст по носа.

— Не подценявай влиянието на събития, случили се отдавна. Това е трагедията на съвременниците ни. Съветвам те, тъй като си човек от Новия свят. Слушай повече и говори по-малко. Тук е родена душата ти. Повярвай ми, Жулиета, определено ще срещнеш хора, за които ще си важна личност.

Хвърлих поглед в огледалото за обратно виждане и забелязах, че Алесандро ме наблюдаваше с присвити очи. Очевидно не споделяше възхитата на кръстницата си от мен, но беше прекалено учтив, за да изкаже онова, което мисли и щеше да изтърпи присъствието ми в колата стига да не прекрачех границите на скромността и благодарността.

— Семейство Толомей — продължи Ева Мария, очевидно без да забележи напрежението — било едно от най-богатите и могъщи семейства в историята на Сиена. Частни банкери, нали разбираш. Вечно воювали с моето семейство, Салимбени, за да докажат кой е по-влиятелен в града. Враждата била толкова силна, че изгорили къщите си и убили децата си. През Средновековието, разбира се.

— Били са врагове? — попитах тъпо.

— О, да! От най-страшните. Вярваш ли в съдбата? — Стисна ме тя за ръката. — Аз вярвам. Нашите две семейства, Толомей и Салимбени, имали кръвна вражда. Ако живеехме в Средновековието, двете с теб щяхме да се хванем за косите. Също като Монтеки и Капулети в „Ромео и Жулиета“ — усмихна се тя и се наведе към мен с конспираторски вид. — „Два рода равно знатни от Верона, чиято красота е тук пред вас, отново нарушавайки закона, проливат ближна кръв със вражи бяс“ — изрецитира Ева Мария. — Знаеш историята, нали?