Ан Фортие - Жулиета

Пътувахме цяла вечност по тъмни селски шосета, нагоре-надолу по хълмове, през долини и заспали села. Джанис не ми обясни накъде отивахме, а и на мен не ми пукаше. Достатъчно ми бе, че се движехме и не се налагаше да взимам решения.

Бях полузаспала, когато най-после отбихме по частен път в малко градче и спряхме пред тъмна къща. Джанис свали каската си, разтърси косата си и ме изгледа през рамо.

— Това е къщата на мама. Всъщност, сега е наша — каза тя, като извади малко фенерче от джоба си. — Няма ток, затова взех фенера.

Тя тръгна пред мен към страничната врата, отключи я и я задържа отворена, за да ми направи път.

— Добре дошла у дома.

Тесен коридор ни отведе в кухнята. Дори в тъмното, мръсотията и прахта се усещаха, а въздухът бе наситен с мирис на загнило.

— Предлагам да останем тук тази нощ — каза Джанис, като запали няколко свещи. — Няма вода и всичко е мръсно, но горе е още по-зле. А предната врата не се отваря.

— Как, по дяволите, намери това място? — попитах, като се огледах наоколо учудено.

— Не беше лесно — отговори Джанис, като взе сака от ръцете ми и го метна на пода. — След като ти и любимият ти потеглихте, отидох и купих карта.

Не реагирах и тя насочи лъча на фенера към лицето ми и поклати глава.

— Погледни се, изглеждаш кошмарно. Знаех си, че ще стане така! И ти го казах! Но не поиска да ме послушаш. Винаги си така…

— Извинявай — прекъснах я раздразнено. — Какво точно знаеше? Да нямаш кристална топка? Знаеше, че някакъв езотеричен култ ще ме упои и…

Вместо да ми се разкрещи, както несъмнено си умираше да направи, Джанис ме погали по бузата и каза сериозно:

— Знаех, че италианският жребец е опасен. И ти го казах, Джулс…

Отблъснах ръката й и се хванах за главата.

— Моля те! Не искам да говоря за това сега.

Джанис ме изгледа стреснато. После ококори очи, а ченето й увисна.

— Не! Спа с него, нали?

Не възразих, а се разревах като бебе. Тя въздъхна и ме прегърна.

— Е, каза, че предпочиташ той да те прекара, а не аз — усмихна се тя и ме целуна по косата. — Надявам се, че си е струвало.

Настанихме се върху проядени от молци палта и пуловери на пода и в продължение на часове обсъждахме приключенията ми в замъка на Салимбени. Макар забележките на Джанис често да ми напомняха, че ме бе предупредила, все пак постигнахме съгласие по доста въпроси, с изключение на това дали трябваше да правя секс с „орлето“, както се изрази сестра ми.

— Е, това си е твоето мнение — казах най-после и й обърнах гръб, за да приключа темата. — Но дори да знаех всичко, което знам сега, пак щях да го направя.

— Алилуя! — промърмори Джанис. — Радвам се, че получи нещо за парите ни.

Малко по-късно все още лежахме с гръб една към друга и мълчахме упорито. Внезапно Джанис въздъхна:

— Леля Роза ми липсва.

Не бях сигурна какво точно имаше предвид — подобни изблици бяха нетипични за нея — и едва не отвърнах заядливо, че леля й липсва, защото щеше да се съгласи с нея, а не с мен. Но вместо това казах просто:

— На мен също.

И това беше. След минути, дишането й се уравновеси и тя заспа. Аз пък останах най-после насаме с мислите си, макар ужасно да ми се искаше да изключа като нея и да потъна в дълбок сън, забравяйки за сърдечните си проблеми.

На следващата сутрин, или по-скоро следобед, си поделихме шише вода и вафла навън под слънчевите лъчи. Седяхме на стъпалата пред къщата и от време на време се пощипвахме, за да се уверим, че не сънуваме. Джанис бе открила къщата трудно и, ако не били любезните местни жители, насочили я към правилното място, можело никога да не забележи спящата красива сграда, сгушена в гъстите бурени, които навремето били частен път и преден двор.

— Едвам отворих портата — каза Джанис. — Беше ръждясала солидно. Да не говорим за вратата. Не мога да повярвам, че подобна къща може да си стои празна цели двайсет години и никой да не се нанесе вътре или да превземе имота.

— В Италия сме — отвърнах, като свих рамене. — Двайсет години са нищо. Тук възрастта не е проблем. И как да е, когато си заобиколен от безсмъртни духове? Имаме късмет, че ни оставиха да се мотаем наоколо известно време и да се преструваме, че мястото ни е тук.

— Обзалагам се, че безсмъртието е тъпа работа. И то е причината духовете да обичат да си играят със съблазнителни смъртни… — Джанис се ухили и прокара език по долната си устна. — … като теб.

Все още не можех да се усмихна. Джанис го забеляза и ме погледна нежно.

— Бъди доволна, че си жива! Представи си какво щеше да стане, ако те бяха хванали. Щяха… не знам…

Дори тя не можеше да си представи ужасите, на които щях да бъда подложена, ако бягството ми се бе провалило.

— Просто се радвай, че дъртата ти сестра те намери на време — добави тя.

Видях обнадежденото й изражение — крайно необичайно за нея — обвих я с ръце и я стиснах здраво.

— Радвам се! Повярвай ми! Просто не разбирам… защо дойде? Пътят оттук до замъка на Салимбени е адски дълъг. Защо просто не ме остави…

Джанис ме изгледа с повдигнати вежди.

— Шегуваш ли се? Ония шибаняци ни откраднаха книгата! Време е за разплата! Ако не беше се появила в галоп към портата, щях да проникна вътре и да претърся целия проклет замък!

— Е, извади късмет!

Надигнах се, влязох в кухнята и грабнах сака си.

— Ето! — Метнах го в краката на Джанис. — Не казвай, че не работя за екипа.

— Майтапиш се!

Тя дръпна ципа предпазливо и зарови из сака. След секунда се дръпна назад отвратено.

— Пфу! Какво, по дяволите, е това?

И двете се вторачихме в ръцете й. Бяха омазани с кръв или нещо подобно.

— Господи, Джулс! — ахна Джанис. — Да не си убила някого? Пфу! Какво е това?

Тя подуши ръцете си погнусено.

— Да, кръв е. Моля те, не ми казвай, че е твоя, защото, ако е така, ще се върна там още сега и ще превърна оня тип в абстрактна картина!

По някаква причина, войнстващата й гримаса ме накара да се разсмея. Може би защото не бях свикнала Джанис да се застъпва за мен.

— А, чудесно! — зарадва се тя и забрави за гнева си, когато видя усмивката ми. — Уплаши ме за известно време. Никога вече не го прави.

Хванахме заедно сака и го обърнахме. Отвътре се изсипаха дрехите ми, както и екземплярът на „Ромео и Жулиета“, който, за щастие, не бе пострадал много. Мистериозното зелено шише обаче бе разбито, вероятно когато метнах сака си през портата по време на бягството си.

— Какво е това? — попита Джанис, като взе парче стъкло и го заразглежда.

— Това е шишето, за което ти разказах — отговорих. — Онова, което Умберто даде на Алесандро. И което го вбеси.

— Хм — изсумтя Джанис, като избърса ръце в тревата. — Е, сега поне знаем какво е имало в него. Кръв. Иди, че разбери. Може и да си права и всички те да са вампири. А това е сутрешната им закуска…

Поседяхме мълчаливо за момент и се замислихме върху възможностите. След малко взех знамето и го погледнах със съжаление.

— Ама че срам. Как се чисти кръв от шестстотингодишна коприна?

Джанис хвана другия край на знамето и го задържахме между нас, оглеждайки щетите. Осъзнах, че шишето не бе единственият виновник, но реших да не го признавам.

— Мили боже! — внезапно възкликна Джанис. — Точно в това е работата! Не чистиш кръвта. Те са искали знамето да изглежда точно така. Не разбираш ли?

Тя ме изгледа нетърпеливо, но очевидно се раздразни от тъпия ми поглед.

— Също както едно време — обясни ми тя, — когато жените са проверявали брачния чаршаф на сутринта след сватбата! И ако не греша… — Тя взе няколко парчета от разбитото стъкло, включително тапата. — Това е каквото ние, сватовниците, наричаме „бърза девственост“. Не е само кръв, прекалено мазно е. Това е кръв, смесена с нещо друго. Цяла наука е, повярвай ми.

Джанис забеляза изражението ми и избухна в смях.

— О, да, все още се прави. Не ми ли вярваш? Мислиш, че хората са разглеждали чаршафите само в Средновековието? Грешиш! А и да не забравяме, че някои култури все още живеят в Средновековието. Помисли си само. Ще се омъжваш за някой братовчед, който е див овчар някъде в Никъдестан, но си изчукала най-готиния тип в училище на абитуриентския си бал. И какво правиш? Свекърите ти няма да се зарадват, че друг плъх е изял сиренцето, а синчето им е попаднало в капан. Затова отиваш да те оправят в частна клиника. Там ти възстановяват всичко и минаваш през цялата работа отново, за да доставиш удоволствие на публиката. Или просто си взимаш малко шишенце с тая смес. Много по-евтино.

— Това — запротестирах — е толкова откачено…

— Знаеш ли какво мисля? — продължи Джанис с блеснали очи. — Мисля, че точно така са те нагласили. Вярвам, че са те упоили, или поне са се опитали, и са се надявали да си в безсъзнание след смахнатата церемония с монасите, за да могат да извадят знамето и да го омажат с кръв. И тогава е щяло да изглежда така, сякаш добрият стар Ромео е вкарал любовният автобус в девствения град.

Намръщих се, но сестра ми не забеляза.

— Ироничното е — продължи тя, прекалено погълната от логиката си, за да обърне внимание на неудобството ми или на избора си на изрази, — че можеха да си спестят труда. Защото вие двамата се вмъкнахте в спалнята и изпълнихте задачата.

Тя ме изгледа ентусиазирано, като очевидно се надяваше да я похваля за острия й ум.

— Възможно ли е — попитах сухо, — човек да е по-груб от теб?

За момент Джанис доби наранен вид. После се отърси и се ухили.

— Вероятно не. Ако искаш поезия, върни се при първобитния си мъж.

— Но ако са възнамерявали да сложат край на проклятието върху Толомей и Салимбени, последното, което биха искали, е да фалшифицират брачната нощ на Ромео и Жулиета — отбелязах замислено. — Защо да си правят целия труд за нищо? Само за да зарадват монах Лоренцо? Това ли е?

Джанис стисна устни.

— Права си. Защо, по дяволите, биха искали да измамят монах Лоренцо? Той е просто дърт смотаняк. Освен ако… — Тя ме изгледа с повдигнати вежди. — … монах Лоренцо има достъп до нещо, до което те нямат. Нещо важно. Например…

Ахнах.

— Гроба на Ромео и Жулиета?

Вторачихме се една в друга.

— Мисля, че си права — отговори Джанис. — Когато говорихме за това снощи, мислех, че си откачила. Но май си права. Част от цялата работа с премахването на греховете включва истинския гроб и статуята.

Замислихме се дълбоко.

— Не мисля — казах накрая, като опипах знамето, — че той е знаел.

— Той?

Погледнах я мрачно и усетих как се изчервявам.

— Знаеш, той.

— О, стига бе, Джулс! — изстена Джанис. — Престани да защитаваш мръсника. Видяла си го с Умберто и… — Тя сви рамене в извинителен жест. — Той те подгони към оградата и ти нареди да му дадеш книгата и знамето. Разбира се, че е знаел.