— Но ако си права — възразих, — тогава той щеше да следва плана и да не… разбираш…

— Да не започне физическа връзка? — предположи Джанис с нетипична учтивост, която сигурно й струваше много.

— Точно така — кимнах. — Освен това, нямаше да се изненада толкова, когато Умберто му даде шишето. Всъщност, шишето вече щеше да е у него.

— Скъпа! — изгледа ме Джанис строго. — Той проникна в хотелската ти стая, излъга те, открадна книгата ни и я даде на Умберто. Този тип е мръсник. И не ми пука дали има гигантски топки и знае как да ги използва. Все още си е калтак.

— Като говорим за лъжи и потайно влизане в хотелската ми стая — отвърнах с присвити очи, — защо ми каза, че той е разхвърлял стаята ми, когато си била ти?

Джанис едва не се задави от възмущение.

— Моля?

— Ще отречеш ли — попитах студено, — че си влизала в стаята ми, а набеди Алесандро?

— Хей! — извика тя. — Той също влезе там! Ясно ли е? Аз съм ти сестра! Имам право да знам какво става… — Тя замълча и ме погледна притеснено. — Откъде знаеш?

— Защото той те е видял. Но е помислил, че аз се смъквам от собствения си балкон.

— Помислил е… — Джанис ахна учудено. — Сега вече съм обидена! Честно!

— Джанис! — Вторачих се в нея. — Ти ме излъга. Защо? След всичко, което се случи, щях да те разбера, ако беше проникнала тайно в стаята ми и я беше претършувала. Мислела си, че възнамерявам да те измамя и лиша от богатство. Господи, аз също щях да претършувам стаята ти, но сигурно щях да използвам и бухалка.

— Наистина ли?

Джанис ме погледна през сълзи на надежда и обич. Свих рамене.

— Защо не опитаме с честност този път?

Бързото съвземане беше специалитет на Джанис.

— Чудесно — отвърна тя. — Честност. А сега, ако нямаш нищо против… — Тя размърда вежди многозначително. — Имам още няколко въпроса за предишната нощ.



След като се снабдихме с продукти от селския магазин, прекарахме останалата част от следобеда в обикаляне на къщата, като се опитвахме да разпознаем неща от детството ни. Не ни помагаше фактът, че всичко бе покрито с прах и мухъл; всяко парче плат бе изпъстрено с дупки от някакво животно, а във всяка ниша и цепнатина имаше миши екскременти. На горния етаж паяжините бяха дебели като завеси за душ, а когато отворихме капаците на прозорците, повече от половината изпаднаха от пантите си.

— Пфу! — възмути се Джанис, когато един от капаците падна на предните стъпала, на около половин метър от мотора. — Май е време да си хвана за гадже някой дърводелец.

— Защо не и водопроводчик? — предложих, докато свалях паяжините от косата си. — Или електротехник?

— Ти си за електротехник — отвърна тя. — Бездруго трябва да ти се оправят жиците в главата.

По залез-слънце, бяхме постигнали такъв напредък, че решихме тази вечер да се нанесем в кабинета на горния етаж. Седнахме една срещу друга до старото бюро и си направихме чудесна вечеря на свещи, която се състоеше от хляб, сирене, наденица и червено вино. Докато вечеряхме, се опитвахме да решим как да действаме нататък. Никоя от нас нямаше мерак да се върне в Сиена, но в същото време и двете знаехме, че сегашното положение не можеше да продължи. За да възстановим къщата, трябваше да инвестираме много време и пари, а дори и да успеехме, как щяхме да живеем? Щяхме да сме бегълци, да затъваме все повече в дългове и вечно да се чудим кога миналото щеше да ни настигне.

— Според мен — каза Джанис, като наля още вино, — или трябва да останем тук, което не можем да направим, или да се върнем в Щатите. А това ще е жалка работа. Или пък да тръгнем да търсим съкровището и да видим какво ще стане.

— Май забравяш, че сама по себе си книгата е безполезна. Нуждаем се от тетрадката на мама, за да открием тайния код.

— И точно заради това — отвърна Джанис, като бръкна в джоба си, — я донесох. Тадааа!

Тя гордо остави тетрадката на бюрото пред мен.

— Допълнителни въпроси? — попита тя игриво.

Засмях се весело.

— Знаеш ли, мисля, че те обичам.

Джанис не успя да потисне усмивката си.

— Карай по-кротко с обичта — посъветва ме тя, като се намръщи престорено. — Не искаме да прекалиш.

След като разположихме тетрадката и книгата една до друга, не ни отне дълго да разгадаем кода, който всъщност дори не бе код, а просто хитро скрит списък, съставен от страница, ред и номер на думата. Джанис четеше номерата, надраскани в полетата на тетрадката, а аз прелиствах „Ромео и Жулиета“ и четях пасажите, които мама бе искала да намерим.

МОЯ ЛЮБОВ

ТАЗИ СКЪПОЦЕННА КНИГА

КРИЕ ЗЛАТНАТА ИСТОРИЯ НА

НАЙ-СКЪПИЯ КАМЪК

СТИГА НАЙ-ДАЛЕЧНИЯТ БРЯГ ДА НЕ Е ДО НАЙ-ДАЛЕЧНОТО МОРЕ

АЗ ТРЯБВА ДА ПОТЪРСЯ ТАЗИ СТОКА

ОТИДИ ПРИ

ПРИЗРАЧНИЯ ИЗПОВЕДНИК НА РОМЕО

ПОЖЕРТВАН ЧАСОВЕ ПРЕДИ ВРЕМЕТО МУ

ТЪРСИ, ОТКРИЙ С ИНСТРУМЕНТИ

ПРИГОДЕНИ ДА ОТВОРЯТ/ГРОБОВЕТЕ НА ТЕЗИ МЪРТЪВЦИ

ТРЯБВА ДА Е НЕВИДИМО

ТУК ЛЕЖИ ЖУЛИЕТА

КАТО БЕДЕН ЗАТВОРНИК

МНОГО СТОТИЦИ ГОДИНИ

ПОД

КРАЛИЦА

МАРИЯ

КЪДЕТО

МАЛКИ ЗВЕЗДИ

ПРАВЯТ ЛИЦЕТО НА НЕБЕТО ТОЛКОВА ПРЕКРАСНО

МИНИ ОТТУК КЪМ

СВЕТА

МАРИЯ

СТЪЛБА

СТЪЛБИЩЕ

ПОКЛОННИЦИ

СРЕД СЕСТРИТЕ СВЕТИ МОНАХИНИ

КЪЩА/КЪДЕТО ЦАРУВАЛА ЗАРАЗНА ЕПИДЕМИЯ/ЗАПЕЧАТАЛА ВРАТИТЕ ГОСПОДАРКА

СВЕТИЦА

ГЪСКА

ПОСЕЩАВАНЕ НА БОЛНИТЕ

СТАЯ

ЛЕГЛО

ТОЗИ СВЯТ ХРАМ Е

КАМЕННИЯ ВХОД

КЪМ ДРЕВНИЯ ТРЕЗОР

О ПУСНЕТЕ НИ ТАМ

ДАЙТЕ МИ ЖЕЛЕЗЕН ЛОСТ

След като стигнахме до края на дългото послание, се отпуснахме назад и се спогледахме озадачено. Първоначалният ни ентусиазъм се изпари.

— Какво ли е пушила мама? — учуди се Джанис. — Разбирам, че е скрила тайния код в скъпоценната книга и той е нещо като карта за намирането на гроба на Жулиета и най-скъпия камък, но… къде би трябвало да копаем? И какво е това с епидемията и лоста?

— Имам чувството — казах, като се наведох и препрочетох няколко пасажа, — че говори за катедралата в Сиена. Кралица Мария… Това може да означава само Богородица. А онази част за малките звезди, които украсяват лицето на небето, ми звучи като вътрешността на купола на катедралата. Той е боядисан в синьо и е украсен със звезди. Спомни си, че маестро Липи ни каза, че Салимбени погребал Ромео и Жулиета в най-святото място. Какво може да е по-свято от катедрала?

— Звучи логично — съгласи се Джанис. — Ами епидемията и сестрите монахини? Това не звучи като нещо, свързано с катедралата.

— Света Мария, стълба, стълбище, поклонници… — промърморих, като отново се зарових в книгата, — къща, където царувала заразна епидемия… запечатани врати… господарка светица… гъска… посещаване на болните…

Затворих книгата и се облегнах на стола, като зачесах нервно главата си, която плачеше за душ.

— Струва ми се… може и да откачам, но видяхме стена…

Поколебах се и погледнах Джанис, чийто очи бяха ококорени и изпълнени с доверие в способностите ми за решаване на ребуси.

— Добре, това ще звучи неприятно, но по време на Черната смърт, която върлувала само няколко години след като всичко това станало, наоколо се търкаляли толкова много трупове, че не успявали да погребат всичките. И така, в „Санта Мария дела скала“ — огромната болница срещу катедралата, където приемали поклонниците и където сестри монахини се грижели за болните по време на заразната епидемия… — е, те просто натъпквали мъртъвците в стена и я запечатвали. Виждала съм тази стена.

Джанис направи отвратена гримаса.

— Пфу!

— Струва ми се, че трябва да търсим стая с легло в болница „Санта Мария дела скала“…

— … в което спяла господарката на светеца на гъските — заключи Джанис, — а по-точно Свети Мартин.

— Или — възразих, — главната светица на Сиена, родена в квартала на Гъската, Света Катерина…

— Не, аз предпочитам Свети Мартин.

— … която имала стая с легло в мазето на „Санта Мария дела скала“, където спяла, когато имала работа до късно с болните. Според директор Росини, цялата сграда сега е музей, а спалнята на Света Катерина е свят храм. Готова съм да заложа един сапфир и един изумруд, че точно там ще намерим каменния вход към древния трезор.

— Чакай, чакай! — извика Джанис. — Съвсем се обърках. Първо говорим за катедралата, после за стаята на Света Катерина в болницата, а сега за древния трезор! Къде по-точно ще отидем?

Замислих се за момент, като се опитах да си припомня всичко, което директор Росини ми бе разказвал, когато минавах през фоайето на хотела, потънала в други мисли.

— Очевидно — казах накрая, — в Средновековието под катедралата е имало крипта. Но никой не е успял да я намери. Някои хора твърдят, че била само легенда.

— Бинго! — извика Джанис въодушевено. — Това трябва да е. Ромео и Жулиета се погребани в криптата под катедралата. Звучи логично. Ако ти беше Салимбени, нямаше ли точно там да сложиш златната статуя?

— Но ако е така, трябва да си организираме страхотно копане, за да стигнем дотам. Според директор Росини, сума ти археолози са копали наоколо.

— Ами ако мама е намерила таен вход откъм болницата! — възрази Джанис. — Прочети го отново, сигурна съм, че съм права.

Прочетохме пасажа още веднъж и този път всичко си дойде на мястото. Да, наистина говорехме за древен трезор под катедралата. Да, трябваше да се открие каменният вход в стаята на Света Катерина в „Санта Мария дела скала“, точно срещу църквата.

— Мили боже! — възкликна Джанис. — Ако е толкова лесно, защо мама лично не се е заела с изравянето на гроба?

Точно в този миг, една от свещите изгасна и, макар другите още да пламтяха, сякаш сенките внезапно се затвориха около нас.

— Знаела е, че е в опасност — отговорих мрачно. — И затова е постъпила по този начин. Сложила е кода в книгата, книгата — в кутията, а кутията — в банката.

— Значи — започна Джанис с престорен ентусиазъм, — след като решихме гатанката, какво ни пречи да…

— Да нахлуем в музея и да разбием стаята на Света Катерина с железен лост? — довърших вместо нея и вдигнах ръце безпомощно. — Господи, не знам!

— Сериозно. Мама е искала да го направим, нали?

— Не е толкова просто — отговорих, като потупах книгата и се опитах да си припомня точните думи в посланието. — Мама казва да отидем при призрачния изповедник на Ромео… пожертван преди времето му. Кой е той? Монах Лоренцо! Може да е дори онзи монах Лоренцо, с когото имах неудоволствието да се запозная снощи. Но се обзалагам, че сме прави: дъртакът знае нещо за местоположението на криптата и гроба. Нещо важно, което дори мама не е успяла да открие.

— Какво тогава предлагаш? — поинтересува се Джанис. — Да отвлечем монах Лоренцо и да го разпитваме под светлината на стоватова крушка? Слушай, може и да грешиш. Да преговорим всичко още веднъж и да го запишем… — Тя започна да отваря чекмеджетата на бюрото, търсейки нещо. — Хайде де! Все някъде трябва да има поне един молив! Чакай! Чакай!

Тя напъха цялата си глава под долното чекмедже и се замъчи да освободи нещо, заклещено между дъските. Най-после успя и се надигна триумфално.

— Виж! Писмо!

Но не беше писмо, а плик със снимки.



След като приключихме с разглеждането на снимките на мама, Джанис заяви, че се нуждаем поне от още една бутилка вино, за да преживеем нощта без да откачим напълно. Тя слезе долу да донесе пиенето, а аз разгледах снимките отново. Подредих ги на бюрото с треперещи ръце, като се надявах, че някак си ще успея да ги накарам да разкажат по-различна история от тази, която вече видяхме.