Но щастливото време приключило, когато Даяна отново се побъркала по темата за семейното проклятие. Винаги била нервна и импулсивна, но сега нещата се влошили. Седяла и четяла „Ромео и Жулиета“ в продължение на часове, макар да знаела пиесата наизуст. Опитвала се да възстанови проучванията на професор Толомей относно семейните ценности и местоположението на гроба на Ромео и Жулиета. Не се интересувала от скъпоценните камъни, просто искала да сложи край на проклятието. Била убедена, че тъй като малките й момиченца имат майка Толомей и баща Салимбени, проклятието на монах Лоренцо ще ги порази с голяма жестокост.

Умберто дори не осъзнавал колко близо била Даяна до откриването на гроба, когато един ден, няколко от старите му другарчета от Неапол се появили в къщата и започнали да задават въпроси. Умберто знаел, че тези хора — въплъщение на злото — са дошли с лоши намерения, затова накарал Даяна да изведе близначките навън и да се скрият. Искал да обясни на престъпните типове, че нито той, нито тя знаят нещо по въпроса.

Но когато Даяна чула, че го бият, се втурнала в къщата с пистолет в ръка и ги заплашила, че, ако не оставят семейството й на мира, ще ги простреля. Но в престрелката Даяна загинала, а престъпниците се заканили на Умберто, че това е само началото. Щели да се върнат за момиченцата. Условието им било да получат четирите камъка през следващите две седмици.

В този момент, аз и Джанис избухнахме едновременно:

— Значи ти не си убил мама?

— Разбира се, че не! — изпъшка Умберто. — Как можахте да си го помислите?

— О, не знам — отвърна Джанис раздразнено. — Може би защото, ни лъжеше за всичко друго досега.

Умберто изстена и отново се раздвижи без да може да си намери удобно място. Очевидно разочарован, той продължи историята си. Разказа ни, че след като мъжете убили Даяна и напуснали къщата, той останал с разбито сърце и не знаел как да постъпи. Последното, което искал, било да се обади в полицията или на свещеника си и да рискува някакви бюрократи да се появят и да му отнемат децата. Затова взел трупа на Даяна и го закарал на отдалечено място, където можел да бутне колата от скалата и да инсценира катастрофа. Дори сложил някои от вещите на момиченцата в колата, за да изглежда, че и те са загинали в катастрофата. После взел близначките и ги отвел при кръстниците им Пепо и Пия Мария Толомей, но си тръгнал преди те да започнат да го разпитват.

Същата нощ, Умберто се обадил на леля Роза в Щатите. Престорил се на полицай от Сиена. Казал й, че племенницата й починала, а децата били при семейството си. Освен това й обяснил, че момиченцата не са в безопасност в Италия и тя трябва да дойде да ги отведе в Щатите. След телефонния разговор, подкарал към Неапол и „посетил“ мъжете, убили Даяна, и повечето други хора, които знаели за съкровището. Дори не се опитал да скрие самоличността си. Искал това да бъде предупреждение.

След това, изчезнал за месеци, макар полицията да го издирвала навсякъде. Накрая, заминал за Щатите, за да намери момиченцата си. Нямал определени планове. Научил къде живеят и се мотаел наоколо в очакване нещо да се случи. Един ден, видял жена, която се разхождала из градината — леля Роза — и я попитал дали се нуждае от градинар. Така започнало всичко. Шест месеца по-късно, Умберто се нанесъл в къщата, съгласявайки се да работи за малко повече от храна и подслон.

През всичките тези години, поддържал връзка с майка си, Ева Мария, но никога не й разказал за децата. Страхувал се, че тя ще иска настоятелно веднага да ги прибере в Италия. Умберто знаел, че никога вече не може да се върне там. Хората щели да го познаят и полицията да го арестува веднага, въпреки фалшивото име и паспорт.

Накрая започнал да вярва, че злото в Неапол е погребано завинаги. Но един ден видял лимузина, която спряла пред вратата на леля Роза. Четирима мъже излезли от колата и Умберто, познал един от старите си приятели от Неапол, онзи, чийто живот бил пощадил. Не разбрал как са го открили след всички тези години, но подозирал, че са подкупили хора от полицията да проследят телефонните разговори на Ева Мария.

Мъжете заплашили Умберто, че ако до три седмици не им върне парите, които им дължи — това отчасти било вярно, — щели да отвлекат дъщерите му. Умберто нямал пари, но успял да ги склони да го оставят на мира за три седмици в замяна на съдействието му да намерят четирите скъпоценни камъка. За да го сплашат престъпниците го изблъскали в коридора и започнали да го бият. Случайно съборили венецианската ваза, която стоеше под полилея. Тя паднала на пода и се разбила на парчета. Шумът събудил леля Роза, която излязла от стаята си и като видяла какво става се разпищяла. Един от престъпниците извадил пистолет и се канел да я застреля, но Умберто успял да бутне оръжието настрани. За съжаление, леля Роза толкова се уплашила, че изгубила равновесие и паднала по стълбите. След като бандитите си тръгнали и Умберто най-после отишъл до нея, тя вече била мъртва.

— Горката леля Роза! — избухнах, когато чух това. — А ти ми каза, че починала спокойно в съня си.

— Е, излъгах те — отвърна Умберто с нисък глас. — Истината е, че умря заради мен. Би ли предпочела да ти кажа това?

— Бих искала да ни беше казал истината. Ако го беше направил преди години, все още щяхме… — Поех си дълбоко дъх, защото имах чувството, че се задушавам. — … щеше да е по-добре.

Той въздъхна.

— Може би. Но сега е прекалено късно. Не исках да знаете… исках да вярвате в приказката на майка си.

Умберто ни разказа как в нощта, когато леля Роза умряла, звъннал на Ева Мария и й разказал всичко, включително, че има две внучки. Помолил я да му помогне да плати дълга си на бандитите, но тя решила, че ще събуди подозрения, ако изтегли толкова много пари за кратко време. Искала да намеси полицията и кръщелника си Алесандро, който знаел как да се справя с подобни проблеми, но Умберто не се съгласил. Знаел, че старите му приятели в Неапол нямало да го оставят на мира докато е жив и, че ще тормозят семейството му. Оставал му само един изход — да намери скъпоценните камъни и да се разплати веднъж завинаги.

Ева Мария се съгласила да му помогне да намери гроба на Ромео и Жулиета. Обещала му, че ще склони братството Лоренцони от Витербо да й помогне. Единственото й условие било, когато всичко приключи, най-после да се запознае с внучките си, а те никога да не научат за престъпленията на баща си. Умберто се съгласил — и той не искал дъщерите му да знаят нито за престъпното му минало, нито за истинската му самоличност. Монах Лоренцо не знаел обаче къде точно в Сиена се намира тайният вход към местоположението на гроба. Млада жена на име Даяна Толомей била готова да му го посочи, но трябвало да отидат заедно с останалите. Нямало смисъл само един човек да владее това познание.

Ева Мария разказала всичко това на Умберто, а той се изпълнил с надежда, че планът им ще проработи. Знаел, че Даяна държала кутия с важни документи в сейф в банката в палат Толомей. Бил сигурен, че документите крият следа към тайния вход за гроба.

И така, Умберто задвижил работата и ме изпратил в Сиена с надеждата, че ще успея да открия всичко, от което се нуждаел. Дори накарал стария си приятел Бруно Карера да ме следи из града, за да се увери, че съм в безопасност и няма да изгубя скъпоценните предмети, които съм намерила. Единственият проблем бил, че за Бруно изкушението да краде било непреодолимо. Когато Умберто открил, че Бруно бил арестуван, нямал избор, освен да се погрижи той да не се раздрънка и да разкрие плана. Не било трудно да уреди убийството му, тъй като Бруно имал доста врагове сред другите затворници.

В разговор с монах Лоренцо във Витербо Ева Мария получила уверението му, че след като „поправи греховете“ на Салимбени и Толомей, ще може заедно с останалите разкаяли се да коленичи до гроба на Ромео и Жулиета и да сведе глава пред милостта на Богородица.



С изключение на случката с Бруно Карера, всичко вървяло според плана. Баба ми била изпълнена с подозрения и накарала Алесандро да проникне в хотелската ми стая, за да вземе материал за ДНК тест. След като получила нужното доказателство, се убедила, че наистина съм нейната внучка, а не актриса, наета от Умберто. Тогава започнала да планира купона в замъка на Салимбени. Наредила на Алесандро да донесе пръстена на Жулиета, но не му обяснила защо. Знаела, че ако той заподозре какво става, щял да провали плана й, като докара ченгетата. Всъщност, тя ужасно искала да не замесва кръщелника си, но след като той бил Ромео Марескоти, имала нужда от него, за да изиграе ролята си пред монах Лоренцо.

Умберто призна, че щяло да е по-разумно, ако ми бе казал истината в самото начало, но вероятно мислеше така, защото работата се беше объркала. Ако си бях изиграла ролята и бях заспала сама след купона, нито аз, нито Алесандро щяхме да бъдем замесени.

— Но това не е вярно! — възразих, когато Умберто замълча. — Той открадна книгата на мама от хотелската ми стая и ти я даде снощи! Видях го със собствените си очи!

— Грешиш! — каза Умберто, раздразнен от възражението ми. — Някой в Сиена му дал книгата вчера сутринта и го помолил да я предаде на Ева Мария. Това беше всичко, което той знаеше.

Умберто изстена.

— Не мога да повярвам за вас двамата! На нищо ли не те научих? Познаваш го само от седмица.

— Какво знаеше Алесандро за мен? — прекъснах го бързо.

Той изсумтя.

— Очевидно, знаеше всичко, което искаше. Знаеше, че Ева Мария те смята за нейна внучка. Това е всичко. Както вече казах, не можех да рискувам да замеся полицията. Вчера, когато Ева Мария му разказа за церемонията с пръстена и кинжала, той се ядоса, че е бил държан на тъмно. Но се съгласи да го направи, защото знаеше, че това е важно за нея и за теб — въздъхна той. — Жалко. Харесвах го.

— Какво имаш предвид? — попитах нервно.

— Не чу ли какво ти разказвах досега? — рязко попита той. — Наистина ли мислиш, че ще го оставят жив? След всичко това?

— Да не искаш да кажеш, че е мъртъв? — ахнах.

— Има чудесна симетрия, нали? — промърмори той и потърка уморено лицето си. — Думата „мъртъв“? Заклещва те в себе си като високи стени. Майка ти щеше да хареса това. Можеше да превърне всичко в поезия. Дори мен.

Не отговорих. Въпреки всичко, което се бе случило откак заспах в прегръдките му снощи, мисълта, че Алесандро може да е мъртъв, ме шокира безкрайно. Стори ми се, че някой е стоварил чук върху бъдещето ми и го е смазал жестоко.

Известно време седяхме мълчаливо. После Джанис ме побутна с крак в опит да ме утеши.

— Горката Джулс — промърмори тя. — Не беше хубава седмица, а?

— Принцесо — обади се Умберто, като ме погали нежно, — съжалявам. Точно това е, което не исках да се случи.

— Просто от любопитство — обади се Джанис враждебно. — Наистина ли я обичаше? Имам предвид мама.

Умберто не отговори и тя добави колебливо:

— А тя обичаше ли те?

След кратко мълчание, Умберто се облегна тежко на стената на вана.

— Обичаше да ме мрази. Това беше голямата й тръпка. Наричаше ме… — Той замълча за момент, за да успокои треперещия си глас. — Нино.



Ванът най-после спря. Очаквах, че сме паркирали на ръба на скала някъде по крайбрежието, удобно разположени, така че злодеите да се отърват от един, или двама или трима от нас. Все пак, двете с Джанис вече се бяхме раздрънкали и бяхме казали на Умберто къде да намери тайния вход към криптата. Вместо това обаче бяхме обратно в Сиена, в тъмен ъгъл до катедралата, точно срещу площада, където се намираше „Санта Мария дела скала“.

Не бяхме сами. Три други коли вече бяха паркирани там, а група мъже в смокинги стояха, сложили калъфи за цигулки и чела до себе си, пушеха и се шегуваха. Изпълних се с надежда, когато ги видях, но веднага щом Умберто скочи от вана да ги поздрави, разбрах, че не бяха това, за което се представяха. Тези типове не бяха музиканти, а по-опасните от мафията приятели на Умберто от Неапол.

Музикантите видяха как двете с Джанис се смъкнахме от вана и бързо изразиха удоволствието си от вида ни. Започнаха да подвикват и подсвиркват и се опитаха да ни накарат да ги погледнем. Накрая Джанис успя да им изпрати усмивка, която предизвика жизнерадостни викове.

Умберто дори не се опита да прекрати забавата им. Нямаше съмнение, че той, а и ние, бяхме късметлии, че още сме жив. Едва когато музикантите видяха монах Лоренцо, радостта им се превърна в нещо като притеснение и те се наведоха да вземат калъфите с инструментите си като ученици, прибиращи чантите си в присъствието на учител.