Когато суматохата най-сетне позатихна, не можех да определя дали ехото от последните изстрели още отекваше в главата ми или звуковите вълни се разпростираха из пещерата. Тъкмо реших, че стрелбата бе предизвикала трус в подземието, когато настъпи зловеща тишина, която обикновено беше предвестник на лоши новини.

Обърнах глава и се вторачих в Джанис, която ме гледаше напрегнато. Внезапно — сякаш лепилото на земното кълбо се изпари и останаха само парченца от него — подът, върху който лежахме, се откъсна и се срина заедно с нас.

Имах чувството, че летяхме през самото време, през живота, смъртта и изминалите векове, но всъщност паднахме на не повече от метър и половина два. Проснахме се на пода на долното ниво.

Вдигнах глава, замаяна от болка, и видях полицаите, които тичаха към нас и ни протягаха ръце, за да ни издърпат от дупката. Внезапно разпознах лице в тълпата ченгета и ме обзе дива радост. Алесандро.

— Мислех, че си мъртъв! — извиках и се протегнах към ръцете му.

Тъкмо когато пристъпих напред, подът под мен се срина и ме запрати към тъмнината.

Случи се толкова бързо, че не успях да се хвана за нищо и за никого. Просто се прекатурих през ръба право към преизподнята. Но когато паднах, бях хваната не от демони, а от древната река, която те буди от сънищата ти. Реката, която само няколко човека някога бяха намирали.

Името й е Диана.

Твърдят, че съм се удавила.

Казват, че веднага щом съм пропаднала през пода, Алесандро скочил след мен, без дори да свали бронираната си жилетка. Нямал представа какво имало долу — с изключение на мен, разбира се — но никоя райска или адска сила не можела да го задържи.

Потънал в реката и минали няколко секунди преди да осъзнае, че е под водата, за да изскочи да си поеме въздух. В следващия миг започнал да ме търси. Когато най-после ме открил в тъмнината — просната на камък — вече съм била мъртва, но той не го знаел.

Веднага щом му спуснали въже, Алесандро ме взел в прегръдките си и полицаите изтеглили и двама ни обратно в криптата. Глух за света, той ме оставил на пода сред развалините и започнал да ме съживява.

Джанис наблюдавала усилията му съсредоточено, но не разбрала сериозността на положението, докато не вдигнала глава и не видяла как ченгетата се споглеждат мрачно. Всички знаели това, което Алесандро не искал да приеме: аз съм била мъртва. Едва сега Джанис заплакала и паднала на колене.

Накрая Алесандро спрял опитите си и ме прегърнал, сякаш никога вече нямало да ме пусне. Галел лицето ми и ми говорел. Казвал неща, които трябвало да каже, докато още съм била жива. Но аз не съм му отговаряла. Незабелязано монах Лоренцо се приближил, приковал очи в пръстена с орела, който Алесандро носел на кутрето си откак го бях оставила на възглавницата му предишната нощ. Без да иска позволение, монахът го свалил от пръста му и го сложил на моя, където му било мястото.

В този момент, Алесандро усетил нещо. Не повече от лека тръпка, но била достатъчна да му вдъхне надежда. Заговорил ми отначало нежно, после все по-нетърпеливо.

— Погледни ме! — настоял. — Погледни ме!

Когато най-после го чух и се подчиних, не се закашлях, нито изстенах. Просто отворих очи и го погледнах. А в мига, когато започнах да разбирам какво се случва около мен, се усмихнах и прошепнах:

— Шекспир не би харесал това.

Не помня почти нищо. Помня само очите на мъжа, който отказваше да ме изгуби отново. Мъжът, който ме измъкна от хватката на Барда, за да можем най-после да напишем собствената си история с щастлив край.

Епилог

Първото, което Джанис направи, бе да опъне въже за простиране в задния двор на мама. А след като водата в къщата най-после потече, тя изпра всичко, включително червената ми кадифена рокля, ризата на Алесандро и знамето. Едва не получих припадък, когато видях малката й изложба.

— Не се тревожи — каза тя, когато ме видя. — Всичко се изчисти.

— Това е коприна! — възкликнах. — От Средновековието.

— Е, и? — Тя натопи четката си в боя и продължи да боядисва кухненския таван, покачена на стълбата. — Богородица се грижи за своите хора. Не го ли забеляза вече?

Обърнах се към Алесандро.

— Сестра ми е полудяла. — Той се засмя и ме целуна.

— Луда.

— Отивате ли някъде? — попита тя, като погледна сака на рамото му.

— Само за тази нощ — отговорих. — Ще се върнем утре.

— Типично! — Тя завъртя очи в престорено раздразнение. — Аз трябва да върша всичко тук. Роб в собствената ми къща.

Джанис въздъхна демонстративно, после попита:

— Къде отивате?

— Тайна — отговори Алесандро и ме стисна нежно.

Джанис въздъхна отново и поклати глава. Ролята на жертва бе нова за нея и щях да я съжаля, ако не я бях чула по телефона същата сутрин как прошепва плановете си за вечеря на красивия Джулио от „Кавалино Бланко“.



Три дни след драмата в катедралата Орелът спечели „Палио“. Аз и Алесандро стояхме там в суматохата и празнувахме прераждането на съдбата си, после посетихме нощната меса в сиенската катедрала в чест на Богородица и знамето, върнато в квартала на Орела.

Докато стоях до Алесандро в катедралата и пеех химн, който бях научила преди много, много време, внезапно разбрах защо цял живот бях преследвана от страха, че ще умра млада. Винаги когато се бях опитвала да си представя бъдещето си след възрастта, на която майка ми бе починала, не виждах друго, освен тъмнина. Сега обаче разбирах. Тъмнината не означаваше смърт, а възможности. Бях преродена в часа на божията милост и се събудих за живот, който не си бях представяла досега.

Признавам, че всичко можеше да се развие по съвсем различен начин, ако маестро Липи, в момент на нетипично за него внимание, не бе разпознал мен и сестра ми, докато вървяхме по „Пиаца дел Дуомо“ онази нощ, увити в знамената. Видял ни още преди ние да го забележим, но веднага щом осъзнал, че сме завити със знамена на Еднорога, съперника на нашия квартал, разбрал, че нещо не е наред. Забързал обратно към ателието си и се обадил в полицията. Оказало се, че Алесандро вече бил в участъка и разпитвал двамата бандити от Неапол, които се опитали да го убият.

Що се отнася до Джанис, тя пропусна надбягването и прекара сума дни в замъка на Салимбени, където пиеше шоколадови мартинита с Ева Мария, разглеждаше стари снимки и се чудеше на безбройните им общи интереси. Ева Мария, разбира се, не можеше да разбере защо искахме да си губим времето с възстановяването на мамината къща, а просто веднага не се преместим в замъка на Салимбени. Все пак, той щеше да е лично наш някой ден.

Но ние двете чувствахме, че първо трябваше да ремонтираме дома на мама — хубаво беше заедно да се заемем с нов проект. Алесандро, очевидно, не се вписваше в плановете на Джанис — тя не можеше да го съблазни, манипулира и дори очарова, — но всички знаехме, че щеше да свикне постепенно с него. А дотогава, беше забавно да я гледаш как се гърчи.

Спечелихме благосклонността й и с това, че я поканихме за кума на импровизираната ни сватба, макар тя да твърдеше, че вместо да вдигаме сватба трябвало да празнуваме шестстотната си годишнина. Разбира се, докато вървяхме по пътеката в църквата, тя не можа да се сдържи и ми прошепна:

— Е, той не е президент Джеферсън, но мисля, че ще свърши работа.

Нямахме представа какво бе станало с Умберто, но това не разстрои Ева Мария. Беше свикнала синът й да изчезва с години и внезапно да й се обажда. Вероятно бе изчезнал в подземието, когато подът на криптата се срина, но никой не беше забелязал. Всички били прекалено заети да издирват мен.

Четирите камъка също не бяха открити. Фалшивите музиканти от Неапол бяха претърсени внимателно, но нищо не се намери и никой от тях не проговори. Не се съмнявах, че земята си е взела обратно съкровищата. Джанис не бе толкова поетично настроена. Беше убедена, че Умберто е гепил лъскавинките, метнал се е в реката, а после е избягал през пещерата и е заживял щастливо в Буенос Айрес или на някое друго място, където гангстерите се оттеглят, когато се пенсионират.



Тайното ни пътешествие ли отведе до Витербо, където посетихме монах Лоренцо в манастира на хълма. Той ни очакваше и ни посрещна като родител, който приветства децата си, завърнали се от първото си дълго пътуване. Поведе ни през градина с билки и ни разказа подробно историята на мястото. Обясни ни, че в края на Средновековието, братство Лоренцони било създадено с парите на Салимбени.

Отвъд билковата градина имаше маслинова горичка, а зад нея — градина с цветя и кръгла мраморна беседка, обрасла с рози. В беседката се озовахме срещу бронзова статуя на монах с разтворени в приятелски жест ръце.

— Предполага се, че истинският монах Лоренцо е изглеждал по този начин — преведе Алесандро думите на домакина ни. — Тленните му останки са погребани тук долу. А по традиция братята монаси също са погребвани тук под розите.

Пристъпих напред, за да огледам статуята. Надали приличаше на оригинала, но това беше без значение. Важното бе, че мили хора са уважили саможертвата на този човек и благодарение на тях имахме възможност да му се поклоним и да му благодарим.

Свалих от врата си кръстчето и го окачих на статуята, където му беше мястото.

— Мона Мина пазила разпятието като спомен от приятелството им — прошепнах тихо. — Нямам нужда то да ми напомня какво монах Лоренцо е направил за Ромео и Жулиета.

Погледнах Алесандро нежно.

— Може никога да не е имало проклятие. Може просто всички ние да сме мислили, че заслужаваме да бъдем наказани.

Алесандро не отговори. Просто се усмихна и ме изгледа с поглед, който казваше всичко, което исках да чуя. Независимо дали сме били прокълнати и дали си бяхме изплатили греховете, той беше моята благословия, а аз неговата. Това бе достатъчно да обезоръжим всяка бомба, която съдбата или Шекспир можеха да изпратят по нас.

— Имаш ли нещо против — попитах преди усмивката му да ме накара да забравя за всичко друго, — да го разпиташ за писмото на Джианоза — сестрата на Жулиета.

* * *

Монах Лоренцо с радост ни прочете писмото на Джианоза. Призна, че когато ми го бе дал в онази съдбовна нощ в замъка на Салимбени, се чудел дали въобще ще го разбера. Но аз не само не можех да чета на италиански, но и италианският от 1340 година бе съвсем различен от съвременния. Освен това съществуваше и проблем с почерка на Джианоза.

Монах Лоренцо се настани на пейка с изглед към Витербо и зачете, а всеки път, когато се затруднеше с някое изречение, Алесандро ми прошепваше превода в ухото, а после ме целуваше. Стояхме близо до пейката и се наслаждавахме на пейзажа и, есенните цветове, но най-вече — един на друг.

Ето съдържанието на писмото:

„Скъпа моя сестро,

Не мога да ти кажа колко съм щастлива, че получих писмо от теб след толкова дълго мълчание. И не мога да ти кажа каква мъка изпитах, когато прочетох новините — мама и татко са мъртви, както и Бенино, Джакопо и малката Клара. Не знам как да изразя с думи мъката си. Бяха ми нужни много дни, за да събера сили да ти отговоря.

Ако монах Лоренцо беше тук, щеше да ми каже, че това е част от божите планове и аз не би трябвало да плача безутешно за скъпите души, които вече са в рая. Но той не е тук, а и ти не си. Съвсем сама съм в тази варварска земя.

Иска ми се да можех да пътувам и да дойда да те видя и да се утешим една друга в тези тежки за нас времена. Но аз съм затворница в дома на мъжа ми и, макар той да е почти постоянно на легло и да отслабва с всеки изминал ден, страхувам се, че ще живее вечно. От време на време, излизам навън нощем. Лягам в тревата и гледам звездите, но утре досадни гости от Рим ще напълнят къщата и ще загубя и малкото свобода, която имам. Но съм твърдо решена да не те обременявам с моите проблеми. Те дори не могат да се сравнят с твоите.

Мъчно ми бе да чуя, че чичо не ти разрешава да излизаш, а ти си изпълнена с мисли за отмъщение към онзи зъл човек Салимбени. Скъпа сестро, знам, че е почти невъзможно, но те моля да се отървеш от тези унищожителни мисли. Остави отмъщението на господ и той някой ден ще накаже злодея. Що се отнася до мен, прекарвам много часове в параклиса и благодаря, че поне ти бе спасена от престъпниците. Също като скъпия ни монах Лоренцо, виждам ръката на Богородица във всичко това, а описанието ти на онзи млад мъж Ромео ме убеди, че той е истинският рицар, когото очакваше търпеливо.