Откъм ковчега се чу възмутен вик и монах Лоренцо бързо затисна капака с крак.

— Тази светица наистина е от семейство Толомей — призна той. — И всеки, който сложи ръка върху нея, ще навлече война върху рода си. Сигурен съм, че господарят ти, Салимбени, не желае подобна вражда.

— Ах, вие монасите и церемониите ви — грубо отвърна бандитът. — Не ме плаши с война, проповеднико. Там е силата ми.

— Умолявам те да ни пуснеш! — настоя монах Лоренцо, като вдигна броеницата си с надеждата да улови последните слънчеви лъчи. — Или, кълна се в тези свети зърна и раните на Христос, господ ще те прокълне и ангелите ще се спуснат от небето, за да убият децата ти в леглата им!

— Добре дошли да са! — ухили се злодеят и извади сабята си. — Бездруго имам прекалено много отрочета.

Той прехвърли крак през главата на коня си и скочи в каруцата с ловкостта на танцьор. Забеляза как противникът му се сви ужасено и се засмя.

— Защо си толкова изненадан? Наистина ли смяташе, че ще те оставя жив?

Главатарят размаха сабята си, а монах Лоренцо се отпусна примирено на колене, стисна броеницата си и зачака удара. Да умре на деветнайсет години бе жестоко, особено когато никой нямаше да стане свидетел на мъченическата му смърт, с изключение на Светия Отец, който не бе прочут със спасяването на умиращите си синове.

II.II.

„Седнете, братовчеде Капулети!

Не сме за танци ний!“

Не си спомням докъде прочетох историята през нощта, но когато най-после заспах сред морето хартии, навън птичките вече бяха започнали да чуруликат. Сега вече схващах връзката между различните текстове в кутията на майка ми. Всичките предхождаха версията на Шекспир. И нещо повече, текстовете от 1340 година не бяха само художествена измислица, а свидетелски показания за събитията, предизвикали създаването на прочутата пиеса.

Макар още да не се бе появил в собствения си дневник, загадъчният маестро Амброджио очевидно бе познавал лично хората, превъплътени в героите на известната история. Дневникът му потвърждаваше, че наистина бяха живели не във Верона, а в Сиена през 1340 година. Признавам, че засега никое от описаните от него събития не изглеждаше еднакво с трагедията на Шекспир, но пък между истинските случки и пиесата на Барда бяха изминали повече от два века и половина, през които историята се бе разнасяла от уста на уста.

Изгаряща от нетърпение да споделя наученото с човек, който би го оценил — не всеки би намерил за ироничен факта, че през вековете милиони туристи се бяха трупали в грешния град, за да видят балкона и гроба на Жулиета — звъннах на мобифона на Умберто, веднага щом изскочих изпод душа.

— Принцесо! — възкликна той, когато му разказах, че успешно съм очаровала президент Макони и съм се сдобила с кутията на майка ми. — Поздравления! Е, колко си богата сега?

— Хм — изсумтях, като огледах бъркотията по леглото си. — Не мисля, че съкровището е в кутията. Ако въобще има такова.

— Разбира се, че има съкровище — запротестира Умберто. — Защо иначе майка ти би го прибрала в сейф? Огледай се по-внимателно.

Поради липсата на по-добра идея, започнах да преглеждам италианските писма, изпратени на майка ми преди повече от двайсет години. В Сиена все още трябваше да има някой, който бе познавал родителите ми и можеше да отговори на въпросите ми. Но без да знам италиански бе трудно да разбера кои писма бяха написани от приятели или членове на семейството. Единствените следи открих в едно от писмата, което започваше с думите „Скъпа Даяна“, а името на подателя бе Пия Мария Толомей.

Разгънах картата на града върху писмата и затърсих адреса на подателя. Най-после успях да го открия на миниатюрно площадче, наречено „Пиацета дел Кастеларе“ в центъра на Сиена. Намираше се в сърцето на квартала на Бухала, недалеч от палата „Толомей“, където се бях запознала с президент Макони предишния ден.

Ако имах късмет, Пия Мария Толомей, която и да беше тя, все още живееше там и нямаше нетърпение да си побъбри с дъщерята на Даяна Толомей.



„Пиацета дел Кастеларе“ приличаше на малка крепост насред града и не я намерих лесно. След като минах покрай нея няколко пъти, най-после открих, че трябваше да вляза през покрита уличка, отбиваща от „Виа Чеко Ангиолери“, която бях помислила за вход към частен двор. След като изскочих на площадчето, се озовах сред високи безмълвни сгради. Огледах спуснатите капаци на прозорците и ми се стори напълно възможно да са били затворени по някое време през Средновековието и оттогава да не са били отваряни. Внезапно се почувствах тъпо задето бях облякла една от новите си рокли. В тази среда щеше да е по-подходящо да нахлузя расо с качулка. Всъщност, ако не бяха няколкото скутера, паркирани в ъгъла, котката с лъскава черна каишка пред една от вратите и музиката, долитаща от единствения отворен прозорец, щях да предположа, че сградите отдавна са били изоставени на призраци и плъхове.

Извадих плика и се огледах за адреса. Според картата се намирах на правилното място, но когато обиколих вратите, никъде не видях името Толомей. Не успях да намеря и номера, който отговаряше на онзи в писмото. Помислих си, че за да станеш пощаджия тук, определено трябва да имаш ясновидски способности.

Не знаех какво друго да направя, затова започнах да натискам звънците по ред. Тъкмо когато се канех да натисна четвъртия, някаква жена отвори един от капаците над мен и извика нещо на италиански.

Размахах писмото.

— Пия Мария Толомей?

— Толомей?

— Да! Знаете ли къде живее? Все още ли е тук?

Жената ми посочи врата на другия край на площадчето и каза нещо, което сигурно означаваше „опитай там“.

Едва сега забелязах по-модерна врата в далечната стена. Имаше красива черно-бяла дръжка и, когато я натиснах, вратата се отвори. Поспрях за миг, тъй като не бях наясно с етикета за проникване в частни домове в Сиена. Междувременно жената от прозореца продължаваше да ме подтиква да вляза вътре — очевидно ме намираше адски тъпа — затова го направих.

— Ало? — извиках, като прекрачих прага и се вторачих в хладната тъмнина.

След като очите ми се приспособиха, видях, че се намирам в антре с много висок таван; заобиколена бях от гоблени, картини и антики, подредени в стъклени витрини. Пуснах вратата и извиках:

— Има ли някой у дома? Госпожо Толомей?

Чух само как вратата се затвори тихо зад гърба ми.

Не знаех как да действам, затова тръгнах предпазливо по коридора, разглеждайки антиките около мен. Сред тях имаше колекция от дълги вертикални платна с образи на коне и Света Богородица. Няколко изглеждаха стари и избелели, други бяха модерни и крещящи. Едва когато стигнах до края на редицата, осъзнах, че това не бе частен дом, а музей или обществена сграда.

Най-после чух нечии стъпки и мъжки глас, който извика нетърпеливо:

— Салваторе?

Обърнах се и видях домакина си, който излезе от съседната стая, облегнат на патерица. Беше стар човек, определено над седемдесетте, а намръщената гримаса го караше да изглеждаше още по-стар.

— Салва…

Той се закова на място, когато ме видя, и каза нещо, което не звучеше много приветствено.

— Здравейте — поздравих енергично, като вдигнах писмото пред гърдите си, както прави човек с кръст пред трансилвански граф. — Търся Пия Мария Толомей. Познавала е родителите ми. — Посочих към себе си. — Аз съм… аз съм Жулиета Толомей. То-ло-мей.

Мъжът пристъпи към мен и дръпна писмото от ръката ми.

— Не съм глух — каза той, като огледа плика подозрително и го завъртя няколко пъти, за да препрочете адресите на подателя и получателя. — Жена ми е изпратила това писмо — най-после рече той. — Преди много години. На Даяна Толомей. Тя беше моя… как се казва… леля. Къде го намерихте?

— Даяна беше моята майка — обясних притеснено. — Аз съм Жулиета, по-голямата от двете й близначки. Исках да дойда и да видя Сиена, мястото, където са живели родителите ми… Помните ли ме?

Старецът не отговори веднага. Вгледа се в лицето ми учудено и ме докосна с ръка по бузата, сякаш искаше да се увери, че съм истинска.

— Малката Жулиета? — Най-после опита той. — Ела тук! — Прегърна ме той топло. — Аз съм Пепо Толомей, кръстника ти.

Не знаех как да реагирам на внезапната интимност. Обикновено не се втурвах да прегръщам хората — оставях това на Джанис, която би целунала всеки по устата, ако знаеше, че я гледам. Но в стареца и искрената му радост от срещата ни имаше нещо мило.

— Съжалявам, че се натрапих… — започнах, като се прокашлях с неудобство.

— Не! Не! Не! — извика Пепо. — Толкова се радвам, че си тук! Ела, позволи ми да ти покажа музея. Това е музеят на Бухала.

Той се чудеше откъде точно да започне и подскачаше наоколо на патерицата си, търсейки нещо, с което да ме впечатли. Внезапно се закова на място, забелязал изражението ми.

— Не! Не искаш да разглеждаш музея! Искаш да поговорим! Точно така! Трябва да поговорим!

Той вдигна ръце и едва не събори една от статуите с патерицата си.

— Трябва да чуя всичко. Жена ми… трябва да отидем да видим жена ми. Тя толкова ще се зарадва. Тя си е у дома… Салваторе!

След десет минути изскочих от „Пиацета дел Кастеларе“, яхнала червено-черен скутер. Пепо Толомей ми помогна да се настаня на седлото с театралните жестове на фокусник, нагласящ асистентката си в кутия, която щеше да среже на две. Стиснах здраво тирантите му и полетяхме по „Виа Чеко Ангиолери“ с висока скорост, сякаш малкото площадче зад нас щеше да избухне всеки момент.

Пепо настоя да затвори музея веднага и да ме заведе в дома си, за да се запозная с жена му, Пия Мария. Приех поканата с радост, предполагайки, че домът му се намира зад ъгъла. Едва сега, когато профучахме по улицата покрай дворец „Толомей“, осъзнах грешката си.

— Далеч ли е? — извиках, хванала се здраво за него.

— Не! Не! Не! — отвърна Пепо, като едва не прегази майка с количка. — Не се притеснявай, ще се обадим на всички и ще направим голяма семейна сбирка!

Развълнуван от перспективата, той започна да описва всички членове на семейството, с които скоро щях да се запозная; едва го чувах заради вятъра. Беше прекалено възбуден, за да забележи, че когато минахме покрай палат „Салимбени“, профучахме право през група полицаи в бронирани жилетки, и ги принудихме да отскочат настрани.

— Уха! — изстенах, чудейки се дали Пепо осъзнаваше, че може да се наложи да проведем семейната сбирка в затвора.

Но полицаите не направиха опит да ни спрат, а просто ни загледаха как отминаваме по начина, по който куче на каишка гледа наперена котка на другата страна на улицата. За съжаление, един от полицаите беше кръщелникът на Ева Мария, Алесандро. Бях сигурна, че ме е познал, макар да не носех джапанки.

— Пепо! — извиках, като дръпнах тирантите му. — Наистина не искам да ме арестуват.

— Не се тревожи! — отвърна той спокойно. — Прекалено бърз съм за ченгетата.

След секунда профучахме през една от древните градски порти и се озовахме насред красивата като на картина тосканска природа.

Докато седях на скутера и се оглеждах наоколо над рамото на Пепо, ужасно ми се искаше да почувствам, че най-после се прибирам у дома. Но всичко около мен бе ново. Топлият аромат; на цветя и билки, вълнистите хълмове, дори одеколонът на Пепо имаха някакъв чужд елемент, който бе учудващо привлекателен, особено като се имаха предвид обстоятелствата.

Но пък колко ли наистина си спомняме от първите три години на живота си? Понякога си представях как прегръщам чифт дълги крака, които определено не принадлежаха на леля Роза, а и двете с Джанис помнехме голяма стъклена купа, пълна с изсушени цветя и тапи от вино. Но с изключение на тези два образа нямаше нищо. От време на време, когато се сетехме за нещо от детството си, и двете се обърквахме.

— Сигурна съм, че паянтовата масичка за шах беше в Тоскана — настояваше Джанис. — Къде другаде може да е била? Леля Роза никога не е имала масичка за шах.

— Добре тогава — възразявах всеки път, — но как ще обясниш, че Умберто те шамароса, когато я събори?