— Хайде да играем — викна Нейт.

На Джени й се прииска все пак да я беше целунал, въпреки появата на приятелите му.



Дан седна на една пейка и зачака Зийк и Серена. Така де, Зийк със сигурност щеше да дойде. Ако пък Серена се появеше, Дан щеше да го накара да се разкара и да ги остави насаме.

Нали затова са приятелите.

Той извади една цигара от кутията си и я завря в устата. Ръцете му трепереха, отчасти поради факта, че беше изпил шест чаши кафе от обяд и отчасти заради възможността да види Серена отново, особено ако беше прочела стихотворението му. Извади тетрадката си от джоба и се загледа в последните му редове, без да ги вижда. Серена всеки момент щеше да се появи, да го прегърне и целуне, дори да заплаче, понеже е постъпила толкова лошо, че не се е появила в събота. И щеше да му повтаря отново и отново колко много е харесала стихотворението му и че го обича.

А може би не.

Той си дръпна от цигарата толкова силно, че за малко да си изкашля белия дроб. Обаче си запали нова от старата. Беше решил да пуши цигара от цигара, докато тя не се появи. Можеше и да умре, докато тя дойде, но поне щяха да са заедно.

Пушейки, той се загледа в поляната. Дребничко момиче с големи цици и къдрава кафява коса играеше футбол с четири момчета, които той бегло познаваше. Това беше сестричката му Джени. Откога тя се размотаваше в парка с тези скучни богати тъпанари от Горен Ийст Сайд? Дали перверзният Чък също беше там? Усещайки се като закрилник, той тръгна да се изправя, но се насили да седне обратно. Джени изглежда се забавляваше и доколкото Дан можеше да види, Чък не беше там. Ако искаше да се превърне в гадния по-голям брат, можеше да отиде и да развали всичко, или пък да си седи кротко и да я остави. И все пак можеше просто да седи и да я наблюдава от там, където беше. В крайна сметка Джени трябваше да се запознава и с нови хора, особено сега, когато той се срещаше със Серена и нямаше толкова време за нея.

Така де, срещаха се, ако тя изобщо се появеше.



— Хей, май е най-добре аз да се прибирам, а? — каза Джени и ритна топката към Нейт.

— Окей, до скоро тогава — каза той, прегърна я и я целуна по бузата.

Джени за малко да се претърколи.

— Чао — почти изписка тя и махна към другите момчета. След това се обърна и се запъти към западната част на парка, преди да се е напишкала в гащите. Нямаше търпение отново да види Нейт, но насаме.

— Пич, какво казва Блеър за новата ти приятелка? — попита Антъни, когато Джени се беше отдалечила, след това запали нов джойнт, дръпна и предаде на Джереми.

— Тя не ми е гадже, бе. Тя е просто готино хлапе, на което се натъкнах. Харесвам я — обясни Нейт.

— И аз я харесвам, ама на Блеър няма да й хареса, че прекарваш време с някаква деветокласничка вместо с нея, нали? — каза Джереми и подаде цигарата на Нейт.

Нейт я взе и си дръпна силно:

— Не е нужно тя да знае. Не е голяма работа. Не че ще зарежа Блеър заради Дженифър — изръмжа той заради дима.

— Така е, не е кой знае какво — съгласи се Чарли и взе джойнта.

Нейт гледаше как цигарата гори и знаеше, че ги лъже. Цялата тази история си беше голяма работа, но все още не беше сигурен накъде ще задуха вятърът.

Трябваше да си много внимателен, когато ставаше дума за Блеър. Нейт беше наясно на какво е способна и то хич не беше красиво.



— Извинявай, че закъснях, смотаняко — каза Зийк и хвърли баскетболната топка към главата на Дан. — Хайде да играем.

Дан вдигна глава от тетрадката, където беше започнал ново стихотворение, „Счупени крака“.

Нацепени дърва, спукани гуми, счупени стъкла,

съдбата размахва несправедливо брадвата. Разруха.

Беше за желанието да си някъде с някого и за невъзможността това да е реалност. Явно беше, че Серена е задържана някъде, където не й се стои и си мисли за Дан и как иска да е с него. Можеше да е някъде в метрото, между две спирки, а Дан трябваше да чака в парка със Зийк.

— Хей, мерси, че се появи най-накрая — каза той, пъхна тетрадката си в чантата и се изправи.

— Майната ти, знаеш, че имах урок по математика — каза Зийк, дриблирайки с топката.

Двамата тръгнаха към игрището, а Дан продължи да го дразни:

— Трябва да се стараеш повече по математика, за да не ти се налага учител.

— А ти си го начукай, защото си скучен — не остана длъжен Зийк.

— Това пък какво трябва да значи? — попита Дан, остави чантата си на земята и си съблече палтото.

Зийк се въртеше наоколо с топката. Той беше леко пълен, а бедрата му бяха закръглени като на момиче, но пък беше най-добрият баскетболист в „Ривърсайд“. Иди го разбери.

— Напоследък си все зает и в лошо настроение. Ставаш все по-скучен.

Дан само вдигна рамене и се впусна в борба за топката:

— Какво да ти обяснявам. Имам си приятелка.

Когато успя да вземе топката, той тръгна към единия край на игрището и стреля, но изпусна коша с цели тридесет сантиметра.

— Много добре, скапаняк — затича се Зийк и хвана отскочилата топка. — Гадже? Кой, Ванеса? — попита, дриблирайки на място, а шкембето му се движеше странно под тениската.

Дан поклати глава:

— Не я познаваш, името й е Серена. Този уикенд ще ходим на интервю за колеж заедно.

— Уоу — отреагира Зийк не особено въодушевено и се запъти с дрибъл към другия кош.

Дан само го проследи как направи страхотен изстрел и след това се върна в центъра на игрището.

— И какво, доста е сериозно, а? — попита Зийк и му подаде топката.

Дан я хвана, но не мръдна от мястото си. Не беше сигурен как да отговори на този въпрос. За него си беше доста сериозно, но дали Серена разказваше на приятелите си за него, за Дан, новото й гадже? Дали и тя си мечтаеше за уикенда им заедно?

Не точно.

Точно в този момент Серена беше на зъболекарския стол и й правеха пломба. Беше гладна и се ядосваше, че не може да хапне нищо, преди да я отпусне упойката.

Слабо поетично.

Тя беше прочела стихотворението на Дан и не беше сигурна как да постъпи. Не че не беше свикнала да й обръщат внимание, но не и такова. Дан започваше да е навсякъде и това я изнервяше и отчуждаваше.

Б получава нов брат

— Какви въпроси си подготвила? — попита г-ца Глос. Беше сряда следобед и тя подготвяше Блеър за интервюто й в Йеил в събота. — Трябва да им покажеш, че се интересуваш от неща, които са обичайни за тях, а не просто, че отиваш, защото родителите ти са учили там.

Блеър кимна нетърпеливо. За каква я смяташе г-ца Глос, за тъпачка ли?

Г-ца Глос махна въображаемо конче от панталона си. Тялото й беше набито, като на мъж, но Блеър забеляза, че краката й са доста дълги за петдесетгодишна съветничка.

— Ще ги попитам за възможността да пътувам във Франция още през първата година. Също така за спортните площадки и за общежитието им, а и за възможността да вляза в училищния парламент. А и за възможностите за работа — допълни Блеър и си направи бележка в палма.

— Добро момиче, това ще им покаже, че си точно за тях, че си заинтересована — г-ца Глос затвори папката и я прибра в едно чекмедже. — Ще се справиш чудесно, готова си.

Блеър се изправи. Знаеше, че е готова, та нали цял живот се беше приготвяла за това.

— Благодаря, г-це Глос, ако всичко мине добре, мога да си подам документите по-рано, нали? Така няма да ми се наложи да гледам други училища?

— Няма да ти навреди да се огледаш и за други. Може да откриеш място, което ти харесва повече — допълни г-ца Глос и подсуши носа си с „Клинекс“. — Но не виждам причина да не те вземат в Йеил.

Блеър се усмихна:

— Чудесно — каза и удовлетворена затвори вратата след себе си.

* * *

Когато Блеър се прибра в пентхауса на 72-ра улица, веднага разбра, че нещо не е наред, че нещо е различно. Преддверието беше осеяно с куфари и кашони. На огромния телевизор в библиотеката беше пуснат TRL, по дървените подове се чуваше дращене от кучешки нокти, а и имаше каишка, която висеше на вратата.

Блеър влезе и пусна раницата на земята във фоайето. Поздрави я огромен кафяв боксер, който се домъкна и се завря между краката й.

— Хей, разкарай се — каза тя и го цапна през муцуната. — Мамо — викна Блеър надолу по коридора.

Врата към спалнята на майка й се отвори и оттам излезе Сайръс, облечен в любимия си червен сатенен пеньоар. Изглеждаше отпуснат:

— Здравей, Блеър! — каза той и тръгна да й дава мечешка прегръдка. — Майка ти е в джакузито, но вече се нанесох официално, а също и Арън, и Муки.

— Муки? — облещи се Блеър и отстъпи крачка назад. Не й се стоеше толкова близо до Сайръс, когато бе възможно да няма нищо под робата си.

— Да, кучето на Арън. Страшен лентяй е, ха-ха-ха-ха. Муки лентяя — каза Сайръс и защрака с пръсти, обсипани в злато. — Майката на Арън често е на път и му е скучно в онази огромна къща в Скарсдейл съвсем сам. Така че реши да се пренесе тук с нас, а и майка ти каза, че колкото повече сме, толкова по-забавно ще бъде.

Блеър просто стърчеше там и не можеше да повярва на ушите си. Кучето, Муки, отиде зад нея и подуши дупето й.

— Муки, не! — засмя се Сайръс. — Ела с мен и ми помогни да запознаем Арън и Блеър, хайде. — Той хвана кучето за нашийника и го поведе към библиотеката.

Блеър усети, че трябва да ги последва, но просто стоеше на място и изживяваше шока.

Само секунда по-късно от вратата на библиотеката се подаде една къдрава глава. Тя принадлежеше на момче на възрастта на Блеър с огромни кафяви очи, бледа кожа и червени устни, извити в усмивка.

— Здрасти, аз съм Арън — каза момчето и зашляпа към нея с работническите си ботуши, за да й подаде ръка. Тениската му беше изпокъсана и върху нея се виждаше поизбледняла снимка на Боб Марли. Над широките му панталони се подаваше ластикът на боксерите му.

Ууу.

Блеър го докосна възможно най-бегло и се отдръпна.

— Е, предполагам, че от днес ще сме съквартиранти? — каза Арън с усмивка.

Силно „ууу“.

— Надявам се да нямаш нищо против, но затворих котката ти в гардероба, защото беше шашната от Муки. Трябваше да видиш опашката й, стана голяма. — Той се разсмя, а къдрите му се разтресоха.

— Трябва да си напиша домашното — каза тя и го изгледа гневно, след което влезе в стаята си и тръшна врата под носа му.

Когато най-накрая се озова сама вътре, тя прегърна котката и се тръшна на леглото. Кити Минки се сгуши на пуловера й.

— Всичко е наред, мила — измърмори Блеър и я гушна още по-здраво. Тя затвори очи, зарови глава в меката козина и замечта светът просто да изчезне.

Стоеше неподвижно и със затворени очи. Ако останеше така достатъчно дълго, може би всички щяха да забравят за нея и нямаше да й се налага да е Блеър Уолдорф и да живее този непоносим и глупав живот. Можеше да се превърне в някой друг и все пак да отиде в Йеил. А Нейт щеше да я намери след години търсене. Щеше да стане като по старите черно-бели филми, където героинята страда от амнезия и започва изцяло нов живот и се влюбва в друг мъж, но този, в който преди е била влюбена не се отказва да я търси, намира я и я моли да се омъжи за него, въпреки че тя не може да си спомни името му. Но тогава, когато той й дава негов стар шал, изпълнен със стари аромати, спомените й се връщат и тя му казва „да“, и те заживяват щастливо заедно. Финалните надписи минаха в съзнанието й под звуците на виола.

Тя винаги можеше да се усамоти с филмите в главата си, когато всичко друго се провалеше. Обаче май беше най-добре да не казва за това в Йеил. Можеха да я сметнат за луда.