Но трябваше да завърши последната си година в „Констънс“, най-накрая да го направи с Нейт и да влезе в Йеил.

Щеше да й се наложи да преглътне всичко.

Когато се качи до апартамента си, Муки се затича по коридора и се хвърли да й оближе лицето, като въртеше задника си. Блеър изпусна чантата си и седна на пода, като остави кучето да й се радва, а сълзите се стекоха по лицето й. Дъхът му смърдеше на задник.

Тя определено беше в дупка.

Арън показа главата си от библиотеката:

— Здрасти, как я караш?

Той се приближи до нея и викна:

— Муки, не! Не бива да му позволяваш да прави така, ще се влюби в теб и ще започне да ти се натиска на краката и т.н.

Блеър подсмръкна и избърса носа с опакото на ръката си.

— Е, готова ли си да се забавляваш до Йеил утре? — попита Арън и й подаде ръка да се изправи.

Тя го игнорира и си помисли колко отчаяно имаше нужда от питие.

— Нямам търпение да се разкарам оттук — каза нещастно.

— Ами, ако искаш, можем да тръгнем веднага. Ще е по-забавно, ако не трябва да ставаме рано, за да стигнеш навреме — предложи той и прибра къдрите си зад ушите.

Блеър не беше виждала никой друг да прави това.

— Веднага ли? — Тя хвана ръката му и се изправи несигурно. Не го беше планирала така. Но пък защо не? Двамата щяха да са на път през нощта и щеше да се наложи да отседнат някъде в хотел. Имаха кола и можеха да отидат навсякъде, навсякъде другаде, но не тук.

Веднъж в живота си щеше да е спонтанна.

— Добре, само трябва да си оправя багажа — каза тя.

— Става. И аз трябва. Ей, Тайлър? — викна той. Тайлър се показа от библиотеката по чорапи. Беше облечен в една от неговите тениски и омазан в шоколад. — Съжалявам, но няма да мога да довърша епизодите на „Матрицата“ с теб. С Блеър отиваме на пътешествие.

— Няма проблем, сериите са тъпи — каза Тайлър.

Блеър избута брат си встрани и се запъти към спалнята си да се приготви. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Може и да мразеше Арън, но беше толкова нетърпелива да се махне оттам, че нямаше против и да е с него. Стига да не се прави на големия брат или на природолюбител, или нещо подобно.

Рандеву на Централната гара

Когато Серена пристигна в бара на втория етаж на Централната гара, Дан беше вече там с цигара и джин-тоник в ръка. Изглеждаше притеснен.

— Здравей — каза Серена почти без дъх.

Тя винаги беше без дъх, защото винаги закъсняваше. На Дан му харесваше да си я представя как слиза от небесата, а това си беше дълъг полет.

— Готвачката ми даде няколко сандвича в случай, че огладнеем — каза тя.

Нейната готвачка! Та нали беше приказна принцеса, естествено е да има готвачка.

Дан разбърка леда в чашата си. Серена носеше син пуловер, който караше очите й да изглеждат огромни и доста по-сини, отколкото ги беше виждал.

— Аз донесох бутилка вино и можем да си направим пикник — каза той.

Серена се намести на стола до него, а барманът постави на коктейлна салфетка пред нея лилава газирана напитка.

— Обожавам това място — каза тя и взе питието си.

Барманът знаеше какво ще пие тя. Колко е готино това, а?

Дан й предложи цигара, сложи една в устата си и запали и двете. Изведнъж се почувства много вежлив.

Серена издиша към орнаментирания таван.

— Мисля, че в едно пътешествие най-много харесвам гарите, летищата и такситата.

Дан продължи да дърпа от цигарата си и само измънка, макар че не се съгласи:

— Аха.

Нямаше търпение да се махнат оттам. Само да останат насаме и той ще…

Да?

Не беше сигурен какво ще се случи, но знаеше, че нещо ще стане.

— Сигурна съм, че ще харесаш брат ми Ерик, той обича да философства. Но пък е страхотен купонджия.

Дан кимна и задърпа кафявите си къдри. Дано Ерик да си купонясва със съквартирантите, докато те са там, така Серена ще е само за Дан.

Разписанието мигаше, докато сменяха информацията, едни влакове пристигаха, други заминаваха. Гарата беше претъпкана с хора. Те или бързаха да хванат влака, или се въртяха наоколо, за да посрещнат приятелите си.

Серена присви очи към таблото за заминаващи:

— Нашият влак тръгва след петнадесет минути. Още една цигара и трябва да ставаме.

Дан извади още две цигари и потърси запалката из джоба си.

— Прочетох стихотворението ти — каза Серена. Трябваше да повдигне този въпрос и сега моментът беше подходящ. Стихотворението беше добро, но това не пречеше да я плаши.

Дан замръзна на място.

С ъгълчето на очите си видя четири познати момчета да влизат през главния вход. Един от тях спря и се загледа в Серена.

Нейт беше напушен, но не халюцинираше. Това на бара на Централна гара беше Серена, облечена в бели панталони и син пуловер с шпиц деколте и любимите й розово-кафеникави ботуши. Пуловерът караше очите й да изглеждат по-дълбоки и по-тъмни, отколкото ги беше виждал.

Блеър го беше накарала да забрави Серена, но той така и не успя. Беше се опитал да я избягва, защото всеки път, като я видеше, сърцето го болеше.

Но не и този път. Този път той видя в нея красив стар приятел.

— Хей, познавам тези момчета! — каза тя и скочи от стола. Остави незапалената си цигара на бара и се запъти към Нейт.

— Чакай — викна след нея Дан. Тя още не му беше казала за стихотворението.

Той проследи с поглед как се приближава до момчето, което я зяпаше и как го целува по бузата. Изведнъж Дан се сети, откъде са му познати тези момчета. Бяха същите, с които бе видял сестра си в парка.



— Здравейте, момчета? Накъде така? — попита Серена с невъзможната си за имитация усмивка.

Това си беше тя. Отиде до Нейт, целуна го по бузата, поздрави всички, все едно не е забелязвала, че я игнорират от един месец насам.

Тя не беше от обидчивите, за разлика от някои други хора, които познаваме.

— Запътили сме се към „Браун“, но първо ще вземем колата на майката на Джереми от Ню Канаан — обясни Антъни.

Очите на Серена светнаха:

— Айде, бе. И ние отиваме в „Браун“. Брат ми е там и ще отседнем при него. Искате ли да пътуваме заедно?

Нейт се намръщи. Да пътува заедно със Серена определено не беше в списъка за добро държание на Блеър. Ама кой каза, че той трябва да живее по нейните правила?

— Веднага „за“. Звучи ми като купон — викна Джереми.

— Страхотно. Мисля, че и вие можете да останете при брат ми. — Тя се обърна и махна на бледото смачкано момче на бара:

— Хей, Дан, ела тук.

Дан стана и се приближи. Тя забеляза, че изглежда леко тъжен.

— Момчета, това е Дан. Дан, това са Нейт, Чарли, Джереми и Антъни, те ще пътуват с нас до „Браун“.

Серена се усмихна ведро на Дан и той наистина се опита да й се усмихне, но му беше много трудно. Защо не се бяха качили на влака по-рано? Сега можеха да пият вино и да хапват сандвичите, приготвени от готвачката на Серена, вместо да пътуват с тези лигльовци от „Сейнт Джуд“, които щяха да я окупират и да развалят цялото пътуване. Нямаше да си шептят в закусвални, отворени по цяла нощ и да си държат ръцете под масата. Това вече изобщо не беше романтичен уикенд, беше пътешествие до колежа и безсмислен купон.

Уууу.

Никога не се беше разочаровал токова много.

— Хубаво — каза той и замечта да си е в стаята и да пише за неосъществения уикенд.

— Ами тогава да вървим, по-добре да хванем този влак — предложи Чарли.

Серена сложи ръка в ръката на Дан и го повлече по стълбите тичешком:

— Хайде — викаше тя.

А той се препъваше след нея. Нямаше избор.

Нейт вървеше зад тях и в себе си беше малко тъжен. Щеше му се да беше довел някого и изобщо не си мислеше за Блеър.

Мотел 6 или „Бест Уестърн“

— Може би трябва да караме през Мидълтаун и да видим Уеслиън — предложи Арън и отвори шибидаха на сааба.

Тъкмо се бяха качили на 95-та магистрала в Кънектикът. През целия път дотук Блеър не продума нито дума и Арън се справи с излизането от града съвсем сам. Касетофонът свиреше някаква хипарска регемузика.

— „Трябва да се съвземеш!“

Блеър събу обувките си и сложи краката си на таблото:

— Няма да си подам документите за никъде другаде, освен Йеил. Но може да караме през Уеслиън, ако държиш.

Арън извади цигара от някаква странна кутийка и я запали. Той тръсна глава и попита:

— Какво те кара да вярваш, че ще те приемат?

— Планирам да уча там от малка. Това трева ли е?

— Няма начин. Тези са билкови, искаш ли да пробваш една? — ухили се Арън.

Блеър направи физиономия и извади една „Мерит“ от пакета си:

— Предпочитам тези.

— Тези ще те убият — отбеляза Арън и се придвижи в средната лента. — А тези са сто процента натурални.

Блеър се загледа през прозореца. Не й се слушаше лекция на тема полезните свойства на билковите цигари.

— Мерси, но не — каза тя с надежда, че така поставя край на разговора.

— Така, опитвам се да разбера, дали си голяма купонджийка. Нещо ми казва, че като си пуснеш косата, ставаш неузнаваема и необуздана.

Блеър продължи да зяпа през прозореца. Всъщност той беше абсолютно прав, но не й пукаше какво си мисли. Нека си мисли каквото ще.

— Не точно — каза тя и продължи да пафка.

— Имаш ли си приятел?

— Да.

— Той не иска да учи в Йеил, така ли?

— Не. Искам да кажа, иска. Тази седмица обаче, ще ходи до „Браун“ с няколко приятели.

— Ясно — кимна Арън.

Нещо в начина, по който го каза, вбеси Блеър. Сякаш Арън виждаше през нея, можеше да чете мислите й и знаеше как тя беше паднала на колене да го моли да дойде с нея, а той отказа.

Да си го начука, задето я кара да се чувства като нищо.

— Виж сега, това не ти влиза в работата. Дай да стигнем там, става ли?

Арън поклати глава и посочи към тенекиената кутия с билкови цигари на таблото:

— Сигурна ли си, че не искаш да опиташ? Ще те поразмекнат.

Блеър поклати глава.

— Добре — каза той, влезе в най-лявата лента и натисна газта.

Блеър се загледа в ръката му на скоростния лост. Нокътят на палеца му беше морав и носеше пръстен във формата на змия. Ако не й беше доведен брат, това щеше да е адски секси.

Но той беше и то не беше.



Дан беше толкова депресиран, че и през ум не му минаваше да се надруса с Нейт и приятелите му на задната седалка. През целия път до Риджфийлд всички си бяха говорили за разни неща, за които Дан си нямаше и понятие. Като например, за барове, за които не беше и чувал, за разни местности, които не беше посещавал, за да плава или да играе тенис. Дан прекара миналото лято, работейки в една книжарница на Бродуей и малко в една закусвалня. В книжарницата му даваха безплатни книги, а в закусвалнята му позволяваха да пие колкото си иска кафе. Всичко беше супер. Той обаче не сподели това с останалите. То не беше бляскаво като техните истории.

Дан знаеше, че Серена не се прави на сноб, тя не беше такава. Не й се налагаше да се катери по социалната стълба, защото вече заемаше първото стъпало. Това, което го депресираше, е, че тя не искаше да остане насаме с него. Ако искаше, нямаше да превърне уикенда им в размазващ купон.