Тя остави сиренето обратно на рафта:

— Хей, имам един странен въпрос. Дали не искаш да се видим днес и да правим нещо заедно? — каза в опит да бъде мила.

Последва кратка пауза, която показваше колебанието на Ванеса.

— Ами добре. По обяд ще показвам филма си в бара. Ела, и след това ще правим нещо.

Джени отново затвори хладилника и се облегна на него. Ванеса не беше най-любимият й човек на света, но какво друго можеше да прави, когато Нейт беше извън града?

— Става, ще се видим там.

Кой знае? Може би двете щяха да станат приятелки.

Интервюто: как да направиш добро впечатление

— Благодаря, че ме изчакахте — каза интервюиращият на Блеър, докато се вмъкваше в студената синя чакалня на Йеил, където тя седеше вцепенено на едно кресло от около петнадесет минути. Арън за малко не прегази няколко човека в опитите си да я закара навреме, а после й се наложи да чака. Сега беше кълбо от нерви.

— Здравейте, аз съм Блеър Уолдорф — изписка тя, скочи на крака и подаде ръка.

Интервюиращият беше висок мъж с тен и посребряла на слепоочието коса, със зелени бляскави очи, който пое ръката й и я стисна:

— Радвам се да се запознаем. Аз съм Джейсън.

Той се обърна и поведе Блеър към кабинета си. Панталоните му бяха малко тесни на дупето и този факт не й убягна.

— Седнете — каза той и посочи лилавия кадифен стол насреща, след което седна и кръстоса крака.

Той й напомняше на баща й.

Тя седна и също кръстоса крака. Много й се пишкаше, а на полата й имаше котешки косми, които не бе забелязала преди.

— Е, разкажете ми за себе си — каза той и се усмихна с прекрасните си, зелени като на Нейт очи.

— Хм — каза тя. Не се сещаше дали това беше от въпросите, за които се беше подготвила. Изглеждаше й толкова далечен. Разкажи ми за себе си. Какво да му каже?

Тя се заигра с рубинения пръстен, като го въртеше на малкия си пръст отново и отново. Наистина й се пишкаше ужасно много.

Пое си дълбоко въздух и започна да говори:

— Аз съм от Ню Йорк. Имам по-малък брат. Родителите ми са разведени. Живея с майка си, която скоро ще се омъжва повторно, а баща ми живее във Франция. Той е гей и обича да пазарува. Имам котка, а новият ми доведен брат има куче. Котката ми не може да понася кучето и не знам как ще потръгнат нещата. — Спря да си поеме въздух и вдигна поглед. Осъзна, че през цялото време докато говори, гледа в черните обувки на Джейсън. Не биваше да прави така. От нея се очаква да го гледа в очите, за да направи впечатление.

— Разбирам — каза той и записа няколко неща в тефтера си.

— Какво записвате? — попита Блеър и се наведе напред, за да види.

Боже мой, ето още едно от забранените неща.

— Просто си водя бележки — отвърна той и прикри написаното с ръка. — Та кажи ми, защо се интересуваш от Йеил?

За този въпрос тя беше подготвена.

— Искам най-доброто. Аз съм най-добрата и заслужавам най-доброто — отвърна Блеър уверено и се намръщи. Това май не прозвуча добре. Какво й ставаше? — Баща ми е учил в Йеил. Тогава още не е бил гей — набързо добави тя.

Джейсън направи физиономия и пак записа нещо:

— О, така ли, естествено.

Блеър се прозя, дискретно прикривайки се с ръка. Беше ужасно уморена, а обувките я убиваха. Тя постави лакти на коленете и извади петите си. Така беше по-добре.

Само дето сега изглеждаше все едно седи на тоалетната чиния.

Докато записваше разни факти, ръкавелите с монограм на Джейсън проблясваха на студената ноемврийска светлина, идваща от прозореца.

Бащата на Блеър носеше такива ръкавели в нощта, когато я изведе за рождения й ден. Онази нощ, когато целият й свят се срути.

— Можете ли да ми разкажете някоя книга, която сте прочели напоследък? — попита Джейсън, като вдигна глава.

Блеър се втрещи, а в главата й настана суматоха в опит да открие заглавието на някоя книга, но не успя да се сети за нито една.

„Мечо Пух“? Библията? Речника, по дяволите, не е толкова трудно?

И тогава нещо й прищрака. Или по-скоро, мозъкът й отказа тотално и нещо друго взе контрол над нея.

Станалото след това не се препоръчва по време на важно интервю за колеж.

— През последните няколко месеца нямах възможност да чета много — призна тя, а устните й трепереха. Затвори очи, все едно умираше от болка. — Всичко е една голяма каша.

Тя се върна — главната героиня в трагедията на нейния живот. Представи си се на самотен плаж, загледана в морето, облечена в модно, късо, черно палто. По лицето й се смесваха дъжд, солена вода и сълзи.

— Откраднах долнище от пижама за приятеля ми — продължи Блеър с драматична нотка в гласа. — Не знам защо го направих, но мисля, че това е знак, нали? Нейт дори не ми благодари — довърши и погледна към Джейсън.

Той се размърда дискомфортно на стола и запита:

— Нейт?

Блеър дръпна една носна кърпичка от кутията на бюрото и шумно издуха носа си:

— Мислех да приключа с всичко това. Наистина. Но се опитвам да съм смела и да се държа.

Джейсън вече не пишеше. Едно момче притича край прозореца, облечено в тениска на Йеил.

— Ами спортове? Интересувате ли се от спортове?

— Играя тенис. Но нещото, което наистина ме вълнува сега е да започна отначало. Да започна нов живот — каза тя и изхлузи дясното си ходило от обувката, след което го постави на коляното си и започна да го масажира: — Толкова е трудно — допълни уморено.

Джейсън сложи капачката на химикалката и я постави в джоба на ризата си:

— Ъъъ… имате ли някакви въпроси към мен?

Блеър спря да масажира пръстите си и върна крака си на земята. Тя придърпа стола си напред, за да може да сложи ръка на коляното на Джейсън:

— Ако ми обещаете да ме приемете сега, аз обещавам да съм най-добрата студентка, която Йеил някога е имал — заяви тя честно. — Джейсън, можеш ли да ми обещаеш това?

О. Боже. Мой. Довиждане Йеил, здравей държавен колеж!

Джейсън отново извади химикалката и надраска нещо в тефтера, след което го подчерта два пъти.

Хайде да познаем какво е написал. ОТКАЧАЛКА?

— Ще видя какво мога да направя — каза той и се изправи, като протегна ръка. — Благодаря ви много, че се явихте и късмет.

Блеър напъха краката си в обувките и се усмихна:

— До есента.

След това се изправи на пръсти и го целуна по бузата.

Все едно вече не беше направила достатъчно впечатление.

Познайте кой ще го приемат в „Браун“?

— Мислех, че ще съм по-притеснена — каза Серена, пристъпвайки от крак на крак пред малката сграда, в която се намираше приемният офис на университета „Браун“.

Беше се събудила в хотелска стая, в едно легло с Нейт, хванала ръката му. Когато секунда по-късно той отвори очи, те се усмихнаха един на друг и Серена разбра, че всичко между тях ще е наред. Блеър все още стоеше на дневен ред и те никога нямаше да са толкова близки колкото бяха преди, но недоверчивото изражение на лицето на Нейт беше изчезнало заедно с копнежа в очите му. Сега нещата бяха различни, тя беше само приятелка. Беше в безопасност.

— Аз също не съм притеснен. Така де, какво е най-лошото, което може да се случи? Да не ме вземат? И какво от това? — каза Нейт.

— Аха — съгласи се Дан, макар да беше притеснен. Той целият се тресеше и беше попрекалил с кафето. Тази сутрин седя във фоайето на „Бест Уестърн“ цели два часа и се налива с кафе, докато четеше вестника, а всички останали бавно се събуждаха. Дръпна за последно от цигарата си и я захвърли в храстите:

— Готови ли сте да влизаме?

— Дали пък не трябва да се поздравим или нещо такова, преди да влезем — предложи Серена и се загърна в палтото си.

— Или не — каза Нейт и я сръга в ръката.

— Ау — захихика се тя и го сръга в отговор. — Куха лейка.

Дан се загледа в обувките си. Дразнеше го непринудеността между тях.

Серена се обърна и го целуна по бузата:

— Успех, Дан.

Все едно вече не беше достатъчно нервен.

А тя се обърна на другата страна и целуна Нейт.

— Разбий ги! — каза Нейт и отвори вратата.



Интервюиращият на Серена беше възрастен мъж с пронизващи сини очи и посивяла буйна брада. Той дори не се представи. Просто я накара да седне и започна да задава въпроси.

— Значи са те изритали от пансиона — заяви, като барабанеше с пръсти по дъбовото бюро, докато преглеждаше досието й. Той вдигна поглед и свали очилата си:

— Е, какво стана?

Серена учтиво се усмихна. Трябваше ли да започва с толкова деликатна тема?

— Ами просто не се върнах навреме за започване на следващата учебна година — обясни тя, като прекръстоса перфектните си крака. Надяваше се да не е показала твърде много, понеже полата и беше възкъса.

Интервюиращият се намръщи, събирайки големите си вежди.

— Леко удължих лятната си ваканция — дообясни Серена. — Хич не им хареса. — Тя пъхна палец в устата си, но бързо го извади.

— Разбирам. Къде бяхте? На някой самотен остров в Тихия океан? Работехте за Корпуса на Мира? Строяхте тоалетни в Ел Салвадор? Какво? — излая той.

Серена се почувства засрамена и отърси глава:

— Бях в Южна Франция.

— Аха, френски значи. Добра ли сте? — попита той, сложи очилата и се загледа в досието й. — Всички вие, момичетата от частните училища в Ню Йорк започвате с френския още в началното училище, нали?

— Трети клас — отговори тя и прибра кичур коса зад ухото си.

— И какво, старото ти училище те взе обратно, след като от „Хановер“ ти събраха багажа? Много хубаво от тяхна страна.

— Да — каза тя, а гласът й звучеше по-меко отколкото й се искаше.

Интервюиращият продължи:

— Сега държите ли се подобаващо?

— Опитвам се — отговори тя с най-хубавата си усмивка.



Интервюиращата на Нейт се казваше Бриджит. Беше завършила „Браун“ предната година и толкова го обичаше, че си беше намерила работа в администрацията. За допълнителни пари вечер звънеше по телефона, за да проси дарения за някои от възпитаниците на колежа. Доста беше наперена.

— Е, разкажи ми за някои от интересите си? — започна Бриджит с ведра усмивка. Тя имаше късо подстригана руса коса и тяло на гимнастичка. Сякаш беше кацнала на края на бюрото си, с лице към Нейт и тефтер в ръка.

Нейт се опитваше да си намести задните части на неудобния дървен стол срещу нея. Не се беше замислял много за самото интервю, понеже сам не беше сигурен дали му се ходеше в колеж следващата година или не. Така че трябваше просто да мине.

— Предполагам, че най-голямото ми хоби е плаването. С баща ми строим лодки в Мейн, а през лятото се състезаваме. Целта ми е да участвам в надпреварата за Купата на Америка.

Нейт се почуди дали не звучи като някакъв скучен маниак на тема плаване, но Бриджит ентусиазирано кимаше с глава.

— Очарована съм.

— Предполагам, че се старая повече в плаването, отколкото в училище — вдигна рамене Нейт.

— Е, когато си наистина въодушевен от нещо, не забелязваш колко усилия полагаш. Дори усърдната работа е като удоволствие — каза Бриджит. Тя се усмихна отново и записа нещо в тефтера.

Нейт потърка колене и се наведе напред: