Е, стига да не се изискват много усилия, той не беше от най-трудолюбивите.

— Е, Блеър май няма да е много доволна като разбере, че смяташ да си починеш от училището — изсмя се г-н Уолдорф. — От вас се очаква да заминете заедно за Йеил, да се ожените и да живеете щастливо до края на дните си.

Нейт проследи с поглед завръщащата се на масата с високо вдигната глава Блеър — както и всички останали гости на ресторанта. Тя не беше най-добре облеченото, най-слабото или най-високото от всички момичета в ресторанта, но някак блестеше по-ярко от тях. А и го знаеше.

Пържолите им бяха сервирани и Блеър нагъна своята, като я прокарваше с големи количества шампанско и огромни хапки маслено картофено пюре и през цялото това време наблюдаваше колко секси се движи челото на Нейт, докато дъвче. Тя нямаше търпение да се махнат от там и най-накрая да го направи с момчето, с което планираше да прекара остатъка от живота си. Нямаше по-правилен момент за това от този.

Нямаше как Нейт да не забележи жестокия начин, по който Блеър се справя с пържолата си. Тя я режеше на огромни хапки и след това ги сдъвкваше ожесточено. Това неизменно го накара да се запита дали тя ще е толкова напрегната и в леглото. Бяха стигали доста далеч, но винаги той бе по-агресивният от двамата. Блеър някак просто лежеше там и издаваше онези звуци, като във филмите, докато той й правеше разни неща. Но тази вечер тя изглеждаше по-нетърпелива, по-гладна.

Разбира се, че беше гладна, нали току-що повръща.

— В Йеил не сервират такава храна, Блеър — каза г-н Уолдорф на дъщеря си. — Ще ядеш пица и полуфабрикати, както всички останали.

Блеър сбърчи нос — досега не беше вкусвала полуфабрикат в живота си:

— Няма начин. Така или иначе, ние с Нейт няма да живеем на общежитие — ще си имаме жилище и ще се науча да готвя — каза тя и погали глезена на Нейт с върха на ботуша си.

— Късметлия — пошегува се г-н Уолдорф и повдигна вежди.

Нейт се ухили и облиза картофеното пюре от вилицата си. Нямаше да й каже, че идеята да живеят заедно извън кампуса в Ню Хейвън е дори по-абсурдна от тази тя да се храни с полуфабрикати. Не искаше да й каже каквото и да било, което щеше да я разстрои.

— Млъкни татко — сопна се Блеър.

Чиниите им бяха разчистени и тя нетърпеливо започна да си играе с рубинения пръстен. Поклати глава, за да откаже поканата за кафе и десерт и се запъти отново към тоалетните. Два пъти за едно хранене беше доста крайно дори и за нея, но нищо не можеше да направи, просто беше адски нервна.

Слава Богу, че в „Ла Жираф“ имаха страхотни отдалечени тоалетни.

Когато се появи отново, целият персонал се беше събрал, а главният готвач държеше торта със запалени свещи — осемнадесет разбира се, с една повече за късмет.

О, Боже.

Блеър забърза да заеме мястото си на масата и хвърли на баща си смразяващ поглед. За какво му беше притрябвало да прави сцени? От рождения й ден я деляха цели три седмици, помисли си тя и изгълта чашата с шампанско.

Готвачи и сервитьори наобиколиха масата и се започна с песните:

— Честит рожден ден…

Блеър не издържа, грабна ръката на Нейт и прошепна:

— Моля те, накарай ги да престанат.

Нейт, обаче, просто стоеше и се хилеше като дебил, някак си му допадаше да гледа как Блеър става за резил, а това хич не се случваше често.

Баща й обаче беше по-солидарен и като видя колко нещастна изглежда Блеър, забърза темпото и завърши песента:

— Миришеш на маймунка и изглеждаш като такава…

Персоналът изръкопляска любезно и се завърна към работата си.

— Знам, че е малко рано, но утре трябва да тръгвам, а седемнадесетият рожден ден е голяма работа. Помислих си, че няма да имаш нищо против — нежно каза г-н Уолдорф.

Нещо против? Никой не обича да му пеят пред хора. Никой.

Запазвайки мълчание, Блеър духна свещите и огледа тортата. Беше старателно украсена с марципанови обувки на висок ток, вървящи по направено от захар Пето авеню, покрай захарен модел на любимия й магазин „Бенделс“. Беше направо прекрасна.

— За малката ми фетишистка — каза баща й с широка усмивка на лицето, като извади опакован подарък изпод масата и го подаде на Блеър.

Блеър разтърси кутията и като истински експерт разпозна кухия звън на чифт нови обувки. Тя разкъса хартията и прочете написаното с огромни букви на капака му: Маноло Бланик. Пое си дълбоко дъх, вдигна капака и видя красиви, ръчно изработени кожени чехли с разкошни малки токчета.

Très fabulous.

— Купих ги в Париж. Правят само неколкостотин чифта от тях и се хващам на бас, че си единственото момиче в Ню Йорк, което има такива — каза баща й.

— Фантастични са — издиша Блеър.

Тя се изправи и обиколи масата, за да прегърне баща си. Тези обувки компенсираха напълно факта, че я подложи на публично унижение. Не само, че бяха изключително красиви, но и бяха нещото, което щеше да обуе по-късно тази вечер, докато тя и Нейт правят секс. Само тях и нищо друго.

Благодаря ти, татко!!!

За какво служат стъпалата на музея „Метрополитън“

— Хайде да седнем отзад — каза Серена ван дер Удсен на Даниел Хъмфри, когато влязоха в „Серендипити 3“ на 60-та източна улица. Тесничко, старовремско заведение за хамбургери и сладолед, пълно с родители, които черпеха децата си в свободната вечер на бавачката. Остри писъци на прекалили със захарта деца прорязваха въздуха, докато преуморените сервитьорки тичаха нагоре-надолу с огромни подноси с купи за сладолед, замразен горещ шоколад и свръхголеми хотдози.

Дан беше планирал по-романтично място за срещата си със Серена, по-тихо и с приглушена светлина. Място, където можеха да се държат за ръце и да се опознават, без да бъдат прекъсвани от крещящи по измамно ангелски изглеждащи деца, облечени в ризи и каки-панталонки, родители. Но желанието на Серена беше да дойдат тук.

Може би наистина имаше нужда от сладолед, или пък намеренията й за вечерта не бяха толкова романтични, като тези на Дан.

— Не е ли страхотно — изломоти тя в екстаз. — Брат ми Ерик и аз идвахме тук веднъж в седмицата да ядем ментови мелби. О, точно като едно време си е. Обожавам го — каза тя, разглеждайки менюто.

Дан се усмихна и поклати глава с цел да махне кафявата си коса от очите си. Истината беше, че грам не му пукаше къде е, стига да беше с нея.

Дан беше от Западната част, а Серена от Източната. Той живееше с баща си, по свое мнение интелектуалец и редактор на никому неизвестни бийт поети, и с по-малката си сестра, Джени, която беше в девети клас в „Констънс Билард“, училището на Серена. Живееха в претъпкан апартамент в Горен Ийст Сайд, който не беше ремонтиран от 40-те. Единственото същество, което чат-пат почистваше у тях, беше огромната им котка, Маркс, която беше експерт в убиването и изяждането на хлебарки. Серена живееше с небезизвестните си родители, които бяха в борда на почти всяка голяма институция в града, в огромен мезонет, декориран от известен дизайнер, с изглед към Сентръл Парк и Музея за изкуства „Метрополитън“. Тя имаше чистачка и готвачка, които можеше да помоли по всяко време да й опекат кейк или да й донесат капучино.

Какво правеше тя с Дан?

Бяха се срещнали преди няколко седмици на кастинг за филм, режисиран от Ванеса Абрамс, съученичка на Серена и приятелка на Дан. Серена не получи ролята и Дан почти беше изгубил надежда, че ще я види отново, когато те се срещнаха пак в един бар в Бруклин. Оттогава се бяха виждали няколко пъти, а и бяха говорили по телефона, но това си беше първата им истинска среща.

Серена се беше върнала в града миналия месец, след като я бяха изритали от пансиона. В началото тя беше очарована от факта, че си е у дома, но след това откри, че Блеър Уолдорф и всичките й приятели не искат вече да дружат с нея. Тя и до този момент не разбираше кое у нея е толкова ужасно, че да заслужава това пренебрежение. Вярно е, че не беше поддържала контакт с повечето от тях, и може би беше леко попрекалила с хвалбите колко забавно е било в Европа през изминалото лято. Всъщност толкова забавно, че не успя да се върне навреме за започване на учебната година в академията „Хановер“ в Ню Хампшир и училището отказа да си я вземе обратно.

Старото й училище „Констънс Билард“ беше по-склонно на компромиси, но само училището, момичетата — не. Така че Серена вече нямаше и един-единствен приятел в Ню Йорк и беше очарована и доволна, че срещна Дан. Беше й забавно да се запознае с някой, който е толкова различен от нея.

Дан чувстваше нужда да се ощипе всеки път, когато погледнеше в дълбоките сини очи на Серена. Той беше влюбен в нея още откакто я видя за първи път на едно парти в девети клас, и се надяваше, че сега, две и половина години по-късно, тя също се влюбва в него.

— Хайде да си поръчаме най-големите мелби в менюто и да си ги сменим по средата, за да не се отегчим от вкуса — предложи Серена.

Тя си взе тройна ментова мелба с повече шоколадов сироп, а той кафеен бананов сплит. Можеше да яде всичко, което съдържа кафе или тютюн.

— Е, става ли за четене? — попита тя, сочейки стърчащата от джоба на палтото му книга.

Книгата се казваше „Без изход“, от Жан-Пол Сартр — екзистенциална история за неудачници в чистилището.

— Аха, малко е забавна и леко депресираща. Но пък има много истина в нея, или поне така мисля — отговори той.

— За какво се разказва?

— За ада.

— Уау. Винаги ли четеш такива книги? — засмя се тя.

— Какви? — запита Дан, като извади едно ледче и го постави в устата си.

— Ами за ада — уточни тя.

— Не, не винаги — тъкмо беше свършил със „Страданията на младия Вертер“, която беше за любовта… и ада.

Дан обичаше да се възприема като изтормозена душа. Предпочиташе романи, пиеси и книги с поезия, които разкриваха трагичната абсурдност на живота. А и те бяха прекрасно допълнение към кофеина и цигарите.

— На мен ми е трудно да чета — призна си Серена.

Мелбите им пристигнаха и те едва се виждаха от огромното количество сладолед. Серена загреба доста голяма хапка от своя и Дан се загледа в дългата извивка на китката й, в изваяния мускул на ръката й и в златното великолепие на бледорусата й коса. Тя щеше да се освини с неприлично огромната мелба, но дори тогава щеше да е неговата богиня.

— Искам да кажа, естествено, че мога да чета, но имам проблем с вниманието. Съзнанието ми се рее и си мисля за това как ще прекарам вечерта или за нещо, което трябва да си купя от дрогерията, или пък за нещо смешно, което се е случило преди, да кажем, една година. — Тя преглътна поредната хапка сладолед, загледа се в разбиращите кафяви очи на Дан и тъжно добави: — Мисля, че ми липсва тази част от мозъка, която помага за концентрацията.

Това бе нещото, което Дан обожаваше в Серена — имаше дарбата да е тъжна и щастлива едновременно. Тя беше като самотен ангел, бродещ по земята, щастлив заради способността си да лети и нещастен от факта, че е самотен. Серена превръщаше обикновените неща в необикновени.

Ръцете на Дан трепереха, когато отряза връхчето на залятия с шоколад банан и го налапа в мълчание. Искаше му се да й каже, че би й чел на глас, че би направил всичко за нея. В това време кафееният сладолед се топеше и преливаше от купичката му, но той просто се опитваше да усмири сърцето си.

— Аз имах страхотен учител по английски миналата година в „Ривърсайд“. Той ни научи как да запомним прочетеното, като четем по-малко и се наслаждаваме на думите — каза Дан, когато най-накрая се поуспокои.

Серена обожаваше начина, по които се изразява Дан. Начинът, по които казваше нещата, я караше да ги запомня. Тя се усмихна и облиза устни:

— Да се наслаждавам на думите — повтори и ъгълчетата на устните й се извиха в усмивка.

Дан преглътна голямо парче от банана си и посегна към чашата с вода. Божичко, колко красива беше тя!