Тя се извърна напред и се разтрепери.

— По дяволите — прошепна.

— Какво?

— Обърках всичко. Направо се олях.

— Какво искаш да кажеш? — озадачено попита Арън.

Блеър докосна пъпката над веждата си:

— Той ме попита дали съм чела нещо напоследък. Знаеш ли какво му отговорих?

Арън поклати глава и запита:

— Какво?

— Казах му, че не съм чела нищо, защото животът ми е объркан. Казах му, че съм крадла и че съм склонна към самоубийство.

Арън просто я наблюдаваше с широко отворени очи.

Тя се загледа в красивия двор на Йеил. Още когато за първи път дойде с баща си на един футболен мач между Йеил и Харвард, тя пожела да учи тук. Тогава беше само на шест. Йеил беше нейната съдба. Целият си живот беше посветила на него. Йеил беше причината да не излиза вечер, а да учи за училище. Беше толкова убедена, че ще влезе, а няколко секунди бяха провалили шансовете й. Как щеше да погледне хората в очите след този провал?

Арън постави ръка на рамото й:

— Е, такава ли си? Искам да кажа, склонна ли си към самоубийство?

Блеър поклати глава:

— Не.

Тя потъна в седалката, а по бузите й се стекоха сълзи от гняв.

— Но май трябва да стана след всичко това.

— Наистина ли крадеш от магазините?

— Я млъквай — кресна тя и махна ръката му от рамото си. — За всичко си виновен ти. Държа ме будна до късно. Трябваше просто да си хвана влака тази сутрин, както го бях планирала.

— Хей, не аз ти казах да наговориш тези неща на интервюто. Но пък и не бих се притеснявал чак толкова. Това интервю е около една пета от целия процес по приемането ти, все още имаш шансове. Дори и да не влезеш, има милиони други добри училища, в които да отидеш — обясни Арън.

Блеър се замисли. Опита се да си спомни остатъка от интервюто. Може би това малко отклонение нямаше чак такова значение.

Тогава се сети какво беше направила накрая.

Удари главата си в облегалката:

— Господи!

— Какво? — попита той и запали колата.

— Аз го целунах.

— Кого?

— Онзи тип. Интервюиращият. Целунах го по бузата, преди да си тръгна. Бях абсолютна откачалка. — Долната й уста се разтрепери и още сълзи се стекоха по бузите й.

— Уау. Целунала си интервюиращият? Обзалагам се, че си първият човек, който някога го е правил — впечатли се Арън.

Блеър не отговори. Тя се обърна към прозореца и обви ръце около себе си, плачейки. Какво щеше да каже на баща си? Какво щеше да каже на Нейт? Беше го изтормозила, задето не взимаше Йеил насериозно, а беше превърнала интервюто си във фарс.

— Добре, знаеш ли какво? — каза Арън, като даде на заден. — Мисля, че трябва да се махаме оттук, преди да са повикали ченгетата. — Той се усмихна и й подаде салфетка от „Дънкин Донътс“, за да си избърше носа. — Ето.

Блеър дори не посегна да я вземе и тя падна на земята. Още не можеше да разбере как се стигна до тук. Да се вози в мръсна кола със свръхентусиазиран вегетарианец с къдрици, който скоро щеше да й стане брат, да стои до късно в разни мотели с бира и гадна храна. Да си излее душата на интервюиращия в Йеил и тотално да провали бъдещето си. Всичко това се случваше само на загубеняци с проблеми. На актьори, които ходеха по кастинги, но никога не получаваха главната роля. На хора с лоша кожа, ужасна коса и още по-ужасни дрехи, без грам умения да общуват. Тя отново пипна пъпката на челото си. О, Боже. В какво се превръщам?

— Искаш ли да закусим някъде? — попита Арън, като пое по главния път за Ню Хейвън.

Тя отново се сви на седалката. Не искаше да яде никога повече.

— Просто ме закарай вкъщи — каза с отвращение в гласа.

Арън пусна диска на Боб Марли и пое към магистралата, докато Блеър зяпаше през прозореца в опит да измисли причина, поради която да живее.

Например филмовия фестивал на „Констънс“ в понеделник. Ако спечелеше, щеше да има още един плюс в досието си и може би от Йеил щяха да си затворят очите за интервюто й. Може би щяха да й простят, задето е странна, понеже е артистична. И ако спечелеше фестивала, но все пак не влезеше в Йеил, можеше да започне да се облича в черно, като онази Ванеса и да кандидатства в Нюйоркския университет или „Прат“. Ами ако не спечелеше? Тогава просто ще има още една причина да смята живота си за тотално провален.

За да е още по-гадно, следващият уикенд беше денят за разкрасителни процедури на шаферките. От Блеър щеше да се очаква да е мила и много ентусиазирана. Дори можеше да се наложи да говори със Серена. Юпиии!

А по-следващата събота беше сватбата. И рожденият иден. И денят, в който най-накрая щеше да изгуби девствеността си с Нейт. Блеър присви очи и се опита да върне в съзнанието си представата за това как Нейт отваря бутилка шампанско в тяхната стая в хотела, облечен в онази секси пижама. Но вместо това в главата й изплуваха съвсем различни неща. Представи си как кучето на Арън се приближава към нея с писмо в уста. Писмото е на бланка от Йеил и на него пише: „Уважаема г-це Уолдорф, със съжаление ви информираме, че не сте приета в Йеил. Благодаря, че опитахте и приятен живот. С уважение, приемен офис на университета Йеил.“

Блеър отвори очи и пое дълбоко въздух. Не, каза си твърдо тя. Не беше загубенячка. Тя щеше да учи в Йеил, независимо на каква цена. С Нейт щяха да учат там заедно. Щяха да живеят заедно и да правят секс, когато си пожелаят. Така си беше представяла живота си и така трябваше да стане.

Тя се обърна към Арън и решително каза:

— Първото нещо, което ще направя като се приберем, е да накарам баща ми да дари нещо на Йеил.

Това не е точно подкуп, нали? Такива неща се случваха непрекъснато! Не че тя беше лоша ученичка.

И все пак, нейният интервюиращ нямаше скоро да забрави за целувката. Баща й трябваше доста да се изръси.

gossipgirl.net

Забележка: Всички имена на места, хора и случки са променени или абревирани, с цел да се опазят невинните, тоест мен.

Хей, хора!

Кой с кого е?

Дали Д се е отказал от С? Дали С разкарва Д или просто се държи по нейния си начин? И дали Н е сериозен с Дж? Така де, дали ще разкара Б, когато тя най-много се нуждае от него? Заради деветокласничка? Време за залози.



Знаехте, че това ще се случи

Университетът Йеил обяви новото попълнение към лозето носещо името Уолдорф. Това е новата специалност „Управление на вината“. Студентите ще произвеждат собствена марка вина, които ще бъдат продавани от местни търговци, а на етикета ще стои името на университета. Всяка година група студенти ще живеят и работят в Южна Франция в новите лозя на Йеил. Там те ще практикуват занаята, ще се запознават с френската кухня и ще упражняват езика. Новите лозя влизат в експлоатация още това лято, благодарение на перспективен родител-дарител.

Изглежда татко бръкна в торбата, но Б ще трябва да почака до април, за да разбере дали е приета, както всички нас. Чакането ме убива.



Вашите писма:

В: Скъпа, И,

Чух някои неща за филмите на фестивала на „Констънс“. (Аз също уча там.) Както и да е, мисля, че Б трябва да спечели. Сериозно. Знам, че филмът й изглежда тривиално, но той копира готините видео ефекти, познати ни от MTV. Аз съм в нейния видео клас и знам, че е най-добрата в редакцията, затова смятам, че е хубав. С дори не знае как се включва камерата, а филмите на В винаги са твърде превзети.

ДъждовенДен


О: Скъпи, ДъждовенДен,

Смятах, че филмът на Б е посредствен, но ще ти се доверя. В крайна сметка последната дума е на съдиите, в понеделник. А загубилите ще се утешават по най-различни начини. Нямам търпение!

И



Наблюдения

Дж и В пазаруват в Уилямсбърг, в „Дуумзис“. В си купува модна къса черна рокля. Май е сериозна в намеренията си към Д. Б и А се натъкват на майка й, баща му и сватбеният агент на път за вкъщи на 72-ра улица. Б не изглежда щастлива. Д, С, Н и приятели се скупчват на Централната гара в неделя следобед. И шестимата изглеждат махмурлии, но това не е нещо ново.



И едно последно нещо

Денят на Благодарността е, време, в което благодарим за всичко, което притежаваме. Така че… благодаря за прекрасните кожени панталони от „Интермикс“ и за очарователната кожена гарнитура за кола, която си взех от „Скууп“. Благодаря всички момчета, които познавам, а и на тези, с които още не съм се запознала, задето стават все по-готини с възрастта. А, и благодаря на всички, че гафите и така ми давате поводи за клюки.

Очаквайте скоро още от мен.

Знаете, че ме обичате

И

И победителят е…

Директорката на „Констънс Билард“, г-жа Маклийн, беше разпоредила, че момичетата от горните класове на училището ще бъдат освободени от последните два часа в понеделник, за да могат да присъстват на филмовия фестивал. Момичетата от седми до дванадесети клас изпълваха аулата. Над сцената висеше голям бял екран. На първия ред седяха Блеър, Серена, Ванеса и останалите участнички. На подиума стоеше Артър Коутс, известният актьор, баща на Изабел Коутс, който беше готов за речта си и представянето на филмите.

Серена седеше на края на първия ред и наблюдаваше през прозореца как елегантно облечени хора вървят по 93-та улица. Ноктите й вече бяха безнадеждно изгризани и с тяхна помощ тя беше успяла да пусне огромна бримка на чорапогащника си от глезена чак до бедрото.

Разбира се, тя пак изглеждаше добре. Тя винаги изглеждаше добре.

Но този път беше притеснена. Това беше единственият й извънкласен проект. Единственият начин да покаже на колежите, че е нещо повече от обикновено момиче, което е изхвърлено от пансион, понеже не се е явило навреме за започване на учебната година, беше тя да спечели този фестивал. А и оценките й бяха доста посредствени. Тя не беше абсолютна издънка. Беше изобретателна, умна и имаше вкус.

Ако те не можеха да забележат това, майната им… Нали?

* * *

Ванеса също беше притеснена, макар да не й личеше. Тя се беше превила на стола и дълбаеше хиксчета върху папката си, загледана в обувките си на фона на дървения под на аулата. Не й пукаше дали Руби или Кларк са разбрали филма й. Джени каза, че й е харесал. И макар той да не се беше развил според очакванията й, и фактът, че между Дан и Марджъри нямаше грам химия, операторската работа беше отлична. Тя беше разчитала на победа, още преди да бяха започнали снимките по филма. Това щеше да гарантира приемането й в Нюйоркския университет.



На Блеър й се повдигаше по множество причини. Тя всячески се беше опитала да се свърже с Нейт, откакто се беше прибрала в града в събота следобед, и не беше успяла. Предната вечер замалко да нахълта у тях и да му потърси сметка защо не й се обажда, но майка й я завлече на дегустация в хотел „Сейнт Клер“, за да изберат храната за сватбата. Сякаш й пукаше дали пудингът има натрапчив рибен вкус и дали подправката за салата е твърде мазна. След като се бяха спрели на четири менюта, Блеър бе принудена да изслуша вглъбения разговор на майка си със сватбения агент относно аранжировката на цветята — ниска или висока, с къси или дълги стебла. По-дребните хора няма да се виждат от цветята, а по-високите няма да изглеждат добре зад тях. Накрая решиха да направят среден вариант, все едно това не беше ясно от самото начало.