Сесили Зигесар - Знаете, че ме обичате

— Какво правиш тук? — попита Ванеса, когато видя Дан да влиза със сестра си във „Файв енд Дайм“.

— Исках да видя как върви филмът на Серена — отговори той и вдигна рамене, сякаш няма нищо.

„Да бе да, помисли си Ванеса, по-скоро си дошъл да точиш лиги по кльощавия й задник.“

— Е, още не е дошла — просветли ги тя, след като и Джени, и Дан се огледаха за нея. Слабо осветеният бар беше почти празен, с изключение на двамата около двадесетгодишни типа в дъното, четящи неделния „Таймс“ с цигари в уста.

— Но сега е един и тридесет, а трябваше да срещнем в един — измрънка Джени, докато гледаше часовника си.

— Знаеш каква е — вдигна рамене Ванеса.

И истината беше, че я познаваха. Тя винаги закъсняваше. Но нито на Дан, нито на Джени им пукаше. За тях беше чест да са дарени с присъствието й, а това вбесяваше Ванеса.

Кларк се приближи и прокара пръсти през късо подстриганата й коса.

— Искате ли нещо за пиене? — предложи той.

Ванеса му се ухили, страшно й харесаше, когато Кларк я докосваше пред погледа на Дан. Заслужаваше си го. Кларк беше барман във „Файв енд Дайм“, близо до апартамента, в който живееха Ванеса и сестра й, Руби. Той беше на двадесет и две, с червени бакенбарди и красиви сиви очи, пък и беше единственият тип, с който се беше срещала и който не я караше да се чувства странна, бледа и дундеста. През цялото време Ванеса бе смятала, че Кларк си пада по сестра й, Руби, която носеше кожени панталони, беше готина и свиреше на баскитара в една група точно в този бар. В крайна сметка се оказа, че тя е момичето, което той харесва. „Ти си различна, харесвам това.“

А Ванеса беше различна и то доооста различна от съученичките си в „Констънс Билард“. Те всички живееха със заможните си родители в огромни апартаменти на последния етаж на Пето авеню, а тя живееше в малък апартамент в Уилямсбърг, Бруклин. Беше израснала във Вермонт, но когато стана на петнадесет, започна да крънка родителите си да я пуснат да живее с по-голямата си сестра в Ню Йорк, и най-накрая те бяха отстъпили. Единственото условие беше да получи стабилно образование в сериозно училище като „Констънс Билард“. Съучениците й не я разбираха. Докато те седяха във фризьорския салон, за да им правят кичури, или пазаруваха в „Бенделс“ и „Барнис“, тя се стрижеше нула номер със собствената си електрическа ножица и се пазареше за дънки без марков етикет и за напълно черни, анти-дамски тениски.

Ванеса се бе запознала с Дан на едно стълбище, когато бяха в десети клас, по време на някакъв тъп купон и оттогава бяха добри приятели. Но през последната година двамата прекарваха страшно много време заедно и Ванеса беше започнала да си пада по него. Обаче Дан виждаше само едно момиче и това беше Серена ван дер Удсен.

Ванеса беше щастливка задето Кларк я беше открил и така можеше да спре да мисли за Дан, макар да й беше много трудно. Всеки път, когато видеше бледото му лице и треперещите му фини ръце тя започваше да се чувства странно. А той продължаваше да се държи добре с нея или в случай, че Серена е наблизо да я игнорира, което от своя страна усложняваше нещата.

Сестрата на Дан, Джени, работеше по списание „Ранкор“ заедно с Ванеса. Това беше списание за изкуство, подготвяно изцяло от ученици, с главен редактор Ванеса. Джени пък беше страхотен калиграф и фотограф с много набито око. Двете заедно бяха помогнали на Серена за нейния филм, понеже тя ги помоли, а никой не беше в състояние да откаже на Серена. От друга страна Джени нямаше намерения да се сприятелява особено с Ванеса, понеже беше странна и се обличаше кошмарно, абе общо взето, не беше момичето, на което да подражава.

— Можеш ли да правиш ирландско кафе? — попита Дан. Това беше любимото му питие, защото се състоеше предимно от кафе.

— Разбира се — отговори Кларк.

— Аз искам само кола — каза Джени, защото не обичаше вкуса на алкохола, освен на шампанското.

— Е, ще гледаме ли филма на Серена или? — поинтересува се Дан, клатейки се на стола.

— Глупчо такъв, трябва да изчакаме Серена да дойде — скастри го сестра му.

— Изцедена съм откъм филмови идеи. От три седмици само това правим — каза Ванеса и вдигна рамене.

Всяка вечер тя стоеше до късно и работеше върху собствения си филм за филмовия фестивал на „Констънс Билард“. Този беше и филмът, който смяташе да изпрати заедно с документите за кандидатстване в Нюйоркския университет. Мечтата й беше да бъде приета да учи кино точно в този университет. Тя мечтаеше да стане известен режисьор на култови шедьоври като „Гладът и призрачното куче“, но последният й филм се превръщаше в кошмар.

Сюжетът му беше зает от книгата на Толстой „Война и мир“. В главните роли бяха Дан и постоянно джвакащата второкурсничка в „Констънс Билард“ Марджъри, на която й липсваше всякакъв опит. Ванеса беше решила да използва Марджъри вместо Серена за тази роля, макар Серена да беше превъзходна на кастинга, понеже нямаше да издържи да гледа как лигите на Дан текат репетиция след репетиция. Ужасна грешка. Ставаше дума за любовна сцена, а между Дан и Марджъри не прехвърчаха флуиди от никакъв род. Това караше Ванеса понякога да се разсмива, макар че в тези моменти вече беше обляна и в сълзи. Ето това обяснява колко зле стояха нещата. Последната й надежда беше в журито, а именно че то ще обърне внимание на кинематографията, която беше силната черта, а не на диалога и актьорската игра, които бяха ужасни.

От друга страна, за изненада на Ванеса, филмът на Серена се беше превърнал в най-суровият и интелектуален продукт, който някога бе виждала. Ванеса едва издържаше да го гледа, а най-влудяващото беше, че всичко се получи от само себе си. До момента на снимките Серена нямаше представа какво прави, но накрая филмът се оказа доста интригуващ. Беше си направо гениален. Разбира се, това се дължеше и на факта, че Ванеса засне по-голямата част от лентата. Тя чак сама не вярваше, че е помогнала на Серена да направи толкова добър филм, без изобщо да се възползва от това.

Дан погледна часовника си за петнадесети път през последната минута. Беше толкова притеснен, че буквално щеше да се напикае в гащите.

— Господи, защо просто не й се обадиш? — избухна Ванеса. Ревността не й влияеше добре.

Още преди седмици Дан беше запаметил в телефона си номера на Серена. Сега той го извади от джоба на палтото си, слезе от високия стол и закрачи нагоре-надолу, докато чакаше Серена да вдигне. В крайна сметка се включи телефонен секретар:

— Хей, аз съм Дан. Ние сме в Бруклин. Ти къде си? Обади се, когато успееш. Хайде, чао. — Той се опита да успокои гласа си, но това беше почти невъзможно. Къде беше тя?

Върна се обратно на стола си. Пред него беше сервирана чаша горещо ирландско кафе. Върху него имаше сметана във вид на цяла кула, която ухаеше прекрасно.

— Нямаше я вкъщи — каза той и духна питието си, преди да отпие жадно.

Серена беше в асансьора на път за вкъщи, когато осъзна грешката си. До нея стоеше възрастна жена, облечена в палто от норки, която държеше в ръка модните страници от „Таймс“. Беше неделя. Серена трябваше да е в Бруклин и заедно с Джени и Ванеса да огледат филма й за последен път. Трябваше да е там преди час.

— По дяволите — измърмори тя.

Жената с палтото от норки я погледна страшно, преди да напусне асансьора. По нейно време момичетата от Пето авеню не ходеха обути в дънки, камо ли да псуват. Тогава девойките носеха перли и ръкавици и ходеха по котилиони.

Серена също можеше да носи ръкавици и перли, но предпочиташе дънки.

— По дяволите — каза тя отново, когато хвърли ключовете си на масата във фоайето. След това се забърза по коридора към стаята си. Видя, че лампичката на телефонния секретар свети, натисна бутона и изслуша съобщението на Дан.

— По дяволите — каза тя за трети път, понеже не беше очаквала и Дан да е там, а и нямаше нито неговия телефон, нито този на сестра му.

Дълбоко в себе си знаеше защо е забравила да отиде в Бруклин. Не искаше да гледа филма отново, особено пред външни хора. Това беше първият филм, който правеше и се чувстваше доста несигурна, макар Ванеса да смяташе, че страхотен.

Не беше типичен филм. Беше нещо като как да направим филм без актьори и без да знаем да използваме камера. Нещо като документален филм в документалния филм. Серена се забавляваше, докато го правеха, но не беше сигурна дали някой друг ще разбере замисъла, ако не я познаваше. Обаче Ванеса беше толкова ентусиазирана, че тя събра сили и го записа за участие в конкурса на „Констънс Билард“. Наградата за първо място беше екскурзия до Кан за фестивала през май и беше дарена от известния актьор, баща на Изабел Коутс.

Серена беше ходила много пъти в Кан, така че наградата не я вълнуваше чак толкова. Но щеше да е адски хубаво да спечелиш, когато конкуренти са ти Ванеса и Блеър, които взимат часове по кинематография.

Тя намери листа с телефонни номера на учениците в „Констънс Билард“ на бюрото си и се обади на домашния номер на Ванеса.

— Здравей, Серена е — каза тя, когато секретарят се включи. — Съвсем забравих за срещата днес, много съжалявам. Много тъпо от моя страна. Ще се видим утре в училище, става ли? Чао.

След това набра домашния номер на Дан.

— Ало? — обади се груб глас.

— Г-н Хъмфри ли е на телефона? — попита тя. За разлика от нея самата и повечето от хората, които познаваше, Дан нямаше собствена телефонна линия.

— Да, какво желаете?

— Дан там ли е? Обажда се приятелката му, Серена.

— Тази със златните ръце и малинови устни? Тази с криле вместо ръце?

— Моля? — изненада се Серена. Бащата на Дан да не беше някакъв луд?

— Ами той пише стихотворения за теб. Видях ги, понеже тетрадката му е на масата — обясни г-н Хъмфри.

— Ааа, може ли да му предадете, че съм се обаждала? — каза тя.

— Разбира се, сигурен съм, че ще бъде очарован — отговори той.

— Благодаря и дочуване. — Серена остави слушалката и започна да дъвче палеца си. Това беше навик, който придоби в пансиона миналата година. Това че Дан пишеше стихове за нея я притесни повече от факта, че ще гледа филма й. Дали пък Дан не беше доста по-хлътнал, отколкото смяташе?

Ами, да. Естествено.

— Мисля, че тя няма да дойде. Сигурно снощи е излизала до много късно или нещо такова — каза Джени прозявайки се. Тя харесваше образа на Серена, като богинята на нощта, която излиза, когато си поиска, пие шампанско и танцува по масите.

До скоро това си беше самата истина.

— Аз пък наистина искам да видя филма й — каза Дан, отмахна рошавата си грива от очите и погледна лукаво към Ванеса. — Дали пък не можем да идем у вас и да го изгледаме?

— Не ми се занимава. Гледала съм го над четиристотин пъти — вдигна рамене Ванеса. Истината беше, че нямаше да понесе да гледа как Дан се разтапя при вида на Серена като малко пале. Това си беше непоносимо.

— Мисля, че е редно да изчакаме докато Серена се съгласи да го гледаш. Откъде можеш да си сигурен, че няма да е против? — обърна се Джени към него.