Сюзън Филипс - Знойни сънища

Последните останки от късмета на Рейчъл Стоун изчезнаха точно пред киното за автомобилисти „Гордостта на Каролина“. Там, в средата на тесния планински път, над който се стелеше мараня от жегата на юнския следобед, нейният стар шевролет импала издаде своето предсмъртно изхъркване и спря.

Тя едва успя да свие вдясно към банкета, преди един облак от тъмен пушек да се извие изпод капака на мотора, лишавайки я от всякаква видимост. Това последно нещастие беше капката, която преля чашата на търпението й. Тя скръсти ръце в горната част на кормилото, отпусна челото си върху тях и се предаде на отчаянието, което я преследваше в продължение на три дълги години. Тук, на този двупосочен път, точно на влизане в града с ироничното име Салвейшън1, Северна Каролина, тя най-после бе достигнала до края на своя път към ада.

— Мамо?

Избърса очи в кокалчетата на ръцете си и вдигна глава.

— Мислех, че спиш, скъпи.

— Да, спях, но този ужасен звук ме събуди.

Тя се извърна и погледна към сина си, наскоро отпразнувал петия си рожден ден, който седеше на задната седалка сред всевъзможни вързопи и кутии, съдържащи всичките им що-годе ценни вещи. Багажникът на шевролета бе празен, тъй като беше смачкан преди много години и оттогава просто не можеше да бъде отворен.

Бузата на Едуард беше зачервена там, където беше лежал на нея, а светлокестенявата му коса стърчеше на мястото, където беше близнат. Беше доста дребен за възрастта си, слабичък и все още бледен вследствие на наскоро прекараната пневмония, която в един момент сериозно бе застрашила живота му. Тя го обичаше с цялото си сърце.

Сега сериозните му очи я гледаха иззад главата на Хорс, сламения заек, който бе негов неизменен спътник още от времето, когато беше проходил.

— Пак ли се случи нещо лошо?

Тя почувства някаква твърдост в устните си, докато се опитваше да ги изкриви в успокоителна усмивка.

— Малък проблем с колата, това е всичко.

— Ние ще умрем ли?

— Не, миличък, разбира се, че няма. Виж, защо не слезеш да се поразтъпчеш малко, докато аз хвърля един поглед на двигателя. Само не излизай на пътя.

Той захапа опърпаното заешко ухо на Хорс между зъбите си и се промъкна покрай един леген за пране, пълен с дрехи втора употреба, и няколко стари хавлии. Краката му бяха слаби, като бледи малки пръчки, съединени от костеливи колене. На задната част на шията си имаше малка бенка с цвят на червено вино. Това й беше едно от любимите места, където го целуваше.

Тя се пресегна през облегалката на седалката си и му помогна да отвори вратата, която функционираше само малко по-добре от счупения багажник.

Ще умрем ли? Колко пъти в последно време й беше задавал този въпрос? Никога не бе бил лесно дете, но тези последни няколко месеца го бяха направили още по-уплашен, предпазлив и възрастен за годините си.

Подозираше, че е гладен. Последния път, когато му беше дала да яде, бе преди четири часа: един портокал, чаша прясно мляко и желиран сандвич, изяден в едно крайпътно заведение близо до Уинстън-Салем. Коя ли майка би могла да храни сина си по-лошо от това?

В портмонето си имаше девет долара и някакви дребни монети. Девет долара и дребни центове я разделяха от края на света.

Тя мярна отражението си в огледалото за обратно виждане и си спомни, че някога бе смятана за хубавица. А сега, в резултат на напрежението, което почти никога не я напускаше, бръчки обграждаха устата й, излизаха от ъглите на зелените й очи и сякаш изяждаха лицето й. Луничавата кожа около скулите й беше толкова опъната, че сякаш всеки момент щеше да се разцепи. Нямаше пари за фризури и разкошната й грива от къдрава кестенява коса падаше безразборно около прекалено слабото й лице. Единственото козметично средство, което все още притежаваше, бе едно почти използвано тъмно червило, което се въргаляше на дъното на дамската й чанта и което не си бе направила труда да използва в продължение на седмици. Какъв бе смисълът? Макар да бе на двадесет и седем, тя се чувстваше като старица.

Погледна към синята рокля без ръкави, която се спускаше от костеливите й рамене. Беше избеляла, твърде голяма за нея и освен това се бе наложило да смени едно от шестте червени копчета с кафяво, след като оригиналното се беше счупило. Казала бе на Едуард, че това е най-новата мода.

Вратата на импалата изскърца протестиращо, докато я отваряше, и в мига, в който стъпи на асфалта, тя почувства жегата, която преминаваше през тънките като хартия подметки на износените й бели сандали. Едната от каишките се беше скъсала. Тя се бе постарала да я зашие отново, но в резултат се беше образувала една издатина, която й убиваше и разраняваше големия й пръст. Но това беше малка болка в сравнение с другата — тази от усилията й да оживее.

Някакъв пикап мина покрай нея, но не спря. Разрошената й коса се уви около бузите й и тя използва дланта си, за да отметне кичурите назад, като в същото време се опита да закрие очите си от облака прах, който бе вдигнал пикапът след себе си. Погледна към Едуард. Той стоеше до храстите, беше поставил Хорс под мишница и беше вдигнал глава, за да може да види по-добре жълтите и лилави лампи във формата на звезди, които се извисяваха над него и изписваха думите „Гордостта на Каролина“.

С чувството, че трябва да се сблъска с нещо неизбежно, тя вдигна капака и веднага отстъпи назад, опитвайки се да избегне облака от черен дим, който все още извираше от двигателя. Автомонтьорът от Норфолк я бе предупредил, че моторът рано или късно ще избухне, и тя чудесно знаеше, че сегашната повреда не е нещо, което би могло да се оправи с подръчни средства. Главата й сякаш още повече хлътна между раменете. Не само че бе загубила колата си, но бе загубила и дома си. Двамата с Едуард живееха в импалата вече повече от седмица. Беше му казала, че имат голям късмет, че могат да вземат дома си със себе си, също като костенурките.

Тя се отпусна на пети и се опита да приеме най-новата от цяла поредица от беди, които я бяха довели обратно до този град, град, в който навремето се беше клела, че никога няма да се върне.

— Дръпни се оттам, хлапе.

Заплашителният звук от плътен мъжки глас я накара да излезе от вцепенението си. Тя се извърна толкова бързо, че чак загуби равновесие и трябваше да се хване за капака на мотора, търсейки опора. Когато погледът й се проясни, тя видя сина си да стои като замръзнал пред някакъв заплашително изглеждащ непознат мъж, облечен с джинси и стара синя работна риза, с огледални слънчеви очила.

Сандалите й се изхлузиха в чакъла, когато полетя към задната част на колата. Едуард бе прекалено уплашен, за да се помръдне. Мъжът посегна към него.

Навремето тя беше сладкодумна и мила, нежно селско момиче с душа на поет, но животът я беше накарал да загрубее и тя даде изблик на гнева си.

— Да не си посмял да го докоснеш, копеле такова!

Ръката му бавно се отпусна надолу.

— Син ли ти е?

— Да. И стой по-далече от него.

— Той пикаеше в моите храсти — в грубия и равен глас на мъжа определено се чувстваше акцентът, характерен за жителите на Каролина, но в него нямаше ни най-малка следа от някаква емоция. — Разкарай го оттук.

Едва сега тя забеляза, че джинсите на Едуард бяха разкопчани, което правеше и без това слабичкото й момченце да изглежда още по-беззащитно. Той стоеше, замръзнал от страх, заекът все така бе мушнат под мишницата му, докато гледаше нагоре към мъжа, извисяващ се над него.

Непознатият беше висок и слаб, с права тъмна коса и кисела гримаса на устата. Лицето му беше издължено и тясно — тя предположи, че би могло да се нарече красиво, но същевременно изразяваше някаква жестокост със своите остри скули. Почувства моментно задоволство заради огледалните му очила. Нещо й подсказваше, че е по-добре да не го поглежда в очите.

Грабна Едуард и го прилепи към тялото си. Горчивият опит я беше научил да не се дава на никого и тя му се тросна в отговор.

— Това твои лични храсти за пикаене ли са? Това ли е проблемът? Че ти самият си искал да ги използваш?

Устните му едва се помръднаха.

— Това е моя собственост. Така че разкарайте се оттук.

— С удоволствие бих го направила, но колата ми не е на същото мнение.

Мъжът погледна без особен интерес към трупа на нейната импала.

— В билетната кабина има телефон, там ще видиш и номера на гаража на Дейли. И докато чакаш да дойдат да те изтеглят, стой извън моята собственост.

Той се извърна на пети и се отдалечи. Едва след като вече се бе изгубил зад дърветата, които растяха в основата на гигантския екран, тя пусна детето от себе си.

— Всичко е наред, миличък. Не му обръщай внимание на тоя. Не си направил нищо лошо.

Но Едуард беше видимо пребледнял и долната му устна трепереше.

— Този мъж ме и-изплаши.

Тя вплете пръсти в светлокестенявата му коса и се опита да оправи близнатото място на челото му.

— Знам, че те изплаши, но той е само един дърт задник, а и нали аз бях тук, за да те защитя.

— Нали ми беше казала да не използвам думата задник.

— Да, но сега ситуацията е извънредна.

— Какво означава това?

— Означава, че той наистина е задник.

— Аха.

Тя погледна към малката будка за продажба на билети, в която се намираше телефонът. Беше наскоро боядисана в тъмножълто и лилаво, същите безвкусни цветове като на табелата, но не пристъпи към нея. Не разполагаше с пари нито за да я изтеглят, нито за да поправят колата, а кредитните й карти отдавна бяха анулирани. Не желаейки да изправя Едуард пред нов сблъсък с неприятния собственик на киното, тя го помъкна към пътя.

— Краката ми са се схванали от толкова дълго стоене в колата, затова си мисля, че една разходка ще ни се отрази добре. Какво ще кажеш?

— Добре.

Момчето повлече обутите си в маратонки нозе по прашния път и тя усещаше, че все още е уплашен. Ядът й по адрес на Задника стана още по-голям. Що за негодник трябва да си, за да се държиш по този начин пред едно дете.

Тя се пресегна през отворения прозорец на колата и взе синя пластмасова бутилка за вода, както и последните няколко очукани портокала, които беше купила от едно щандче за намалени цени. Докато водеше детето по пътя към малката горичка наблизо, тя още веднъж се наруга, задето не се бе отдала на Клайд Рорш, който бе неин шеф допреди шест дни. Вместо това го беше фраснала по главата, за да избегне изнасилването, след това бе грабнала Едуард и двамата бяха избягали завинаги от Ричмънд.

Сега съжаляваше, че не му е дала. Ако се беше съгласила да прави секс с него, сега с Едуард щяха все така да си живеят в стаята в мотела на Рорш, където си бе намерила работа като камериерка. Защо не бе затворила очи и не бе му позволила да прави с нея това, което иска? Какъв беше смисълът да бъде придирчива, след като сега синът й беше гладен и бездомен?

Беше успяла да стигне чак до Норфолк, където бе изхарчила твърде голяма част от скромните си парични ресурси за поправка на водната помпа на импалата. Знаеше, че други жени в нейното положение веднага биха подали молба за социална помощ, но за нея това не фигурираше като възможност. Принудена бе да подаде такава молба преди две години, когато заедно с Едуард живееха в Балтимор. Тогава една от социалните работнички бе шокирала Рейчъл, поставяйки под съмнение нейната способност да се грижи за Едуард. Тази жена бе споменала възможността да го настанят в дом за сираци, докато Рейчъл успее да си стъпи на краката. Може би го беше казала за доброто и на двамата, но думите й я бяха ужасили. До онзи момент тя никога дори не беше си и помисляла, че някой би могъл да се опита да й отнеме Едуард. Беше напуснала Балтимор в същия този ден и се бе зарекла никога повече да не доближава държавна служба за помощ.

Оттогава издържаше и двамата, работейки на няколко места с минималната възможна надница, изкарвайки толкова, колкото да свързват двата края, но не достатъчно, за да може да задели нещо настрани, да се запише в някой курс и да подобри професионалните си умения. Битката за осигуряване на сносно съществуване на своето дете поглъщаше мизерната й заплата и я караше да се поболява от безпокойства — едната от бавачките оставяше Едуард по цял ден да седи пред телевизора, друга пък беше изчезнала някъде, оставяйки го на грижите на приятеля си. Точно тогава се беше разболял от пневмония.