— Ани обичаше да събира какви ли не боклуци, но аз и моите родители изхвърлихме повечето от тях, след като умря. Държахме да остане обзаведена, така че Гейб да се нанесе тук, ако поиска, но за него това място крие прекалено много спомени.

Тя понечи да попита какви спомени, но в същия момент Етън сви вляво и мина през една врата, която водеше към кухнята. След миг отново се появи, държейки в ръката си връзка ключове.

— Гейб ми заръча да ти дам това.

Рейчъл погледна към ключовете и разбра какво всъщност представлява тази връзка — знак за гузната му съвест. Отново си спомни грозната сцена между тях. Струваше й се, че Гейб атакува по-скоро самия себе си, а не нея. Потрепери незабележимо, чудейки се какви ли други начини за самоунищожение си е измислил.

С Едуард по петите й, тя последва Етън в кухнята, в която се намираше една очукана дървена маса, обградена от четири стола от дъбово дърво с тръстикови седалки. Семпла муселинена завеса падаше над прозореца, а един старинен кухненски бюфет бе поставен точно срещу емайлирана газова печка още от ерата на Голямата депресия3. Тя вдиша характерния мирис на старо дърво и хиляди семейни ястия и й се прииска да заплаче.

Етън ги изведе навън през задната врата и минавайки отстрани на вилата, те се отправиха към един стар гараж. Едното крило на двойната врата заора в пръста, когато се опита да го отвори. Рейчъл го последва вътре и видя очукан червен форд ескорт хечбек, чиято възраст бе невъзможно да се определи.

— Това принадлежи на моята етърва. Тя има нова кола, но не позволява на никого да изхвърли тая. Гейб каза, че можеш да я ползваш за няколко дни.

Рейчъл си спомни за русокосата жена от снимката в Пийпъл. Не можеше да си представи, че това е кола, която някога е принадлежала на доктор Джейн Дарлингтън Бонър, но нямаше намерение да влиза в спорове, особено сега, когато май най-после късметът й беше проработил. Леко шокирана, тя осъзна, че изведнъж й е дадено всичко, от което се нуждаеше: работа, покрив, превозно средство. И дължеше всичко това на Гейб Бонър и неговата гузна съвест.

Даваше си обаче сметка, че в момента, в който се отърси от тази си гузност, той най-вероятно ще й отнеме всичко това, и знаеше, че трябва да действа бързо. По някакъв начин трябваше да се добере до раклата на Кенеди, и то колкото се може по-скоро.

— Не ти ли минава през ум, че може да побягна с колата на етърва ти и тя никога повече няма да я види?

Етън изгледа с презрение раздрънкания ескорт и й подаде ключовете.

— Ех, де да имахме такъв късмет…

Тя го наблюдаваше как се отдалечава, след това чу шума от мотора на колата му. Едуард се приближи зад нея.

— Той наистина ли ни дава тази кола?

— Само временно — въпреки състоянието си, на нея й се струваше, че това е най-красивото транспортно средство, което някога е виждала.

Едуард погледна към къщата. Почеса задната част на глезена си с маратонката на другия крак, наблюдавайки как някаква птичка полетя от една стара магнолия и кацна точно на върха на тенекиения покрив. Очите му бяха изпълнени с копнеж.

— Наистина ли ще останем тук?

Тя си помисли за мистериозната Кристи Браун.

— Поне за малко. Една жена вече живее тук и не знам как ще реагира, когато разбере, че двамата с теб сме се нанесли в къщата, затова ще трябва да изчакаме и да видим какво ще се получи.

— Мислиш ли, че и тя ще бъде злобна като него? — намръщи се Едуард.

Нямаше нужда да пита за кого става въпрос.

— Никой не би могъл да бъде по-лош от него — тя леко го щипна по бузата. — Хайде да отидем да си приберем нещата.

Хванати за ръка, те прекосиха малката тревна площ, която ги разделяше от къщата.

В допълнение към всекидневната и старомодната кухня вилата разполагаше и с три спални. Едната от тях бе съвсем малка стаичка, в която имаше само едно тясно желязно легло и стара, черна шевна машина марка Сингер. Тя настани Едуард в нея, въпреки протестите му, че иска да спи при нея.

Думите на Бонър, че превръща сина си в мамино детенце я бяха засегнали. Той, разбира се, нямаше представа за болестите, които бе прекарал Едуард, нито за начина, по който хаотичният им начин на живот се отразяваше върху сина й. И в същото време си даваше сметка, че Едуард е незрял за възрастта си и се надяваше, че ако има своя собствена стая, дори и само за няколко седмици, това би оказало благоприятно въздействие върху самочувствието му.

Самата Рейчъл се нанесе в другата необитаема спалня. Тя бе също семпло обзаведена, с легло, направено от кленово дърво, и дървен шкаф с няколко чекмеджета. На пода имаше овален килим, малко пораздърпан по краищата. Едуард също влезе при нея, за да разопаковат нещата.

Тъкмо беше приключила, когато чу, че входната врата се отваря. Затвори очи за момент, за да мобилизира силите си, след това докосна Едуард по ръката.

— Стой тука, миличък, докато избера подходящ момент да те представя.

Една дребна и доста строго изглеждаща жена стоеше точно до входната врата. Изглеждаше само няколко години по-голяма от Рейчъл, вероятно в началото на тридесетте. Бе скромно облечена в бежова блуза, закопчана чак до горе, и права кафява пола. Нямаше никакъв грим и тъмнокестенявата й коса бе права, стигаща почти до раменете.

Когато Рейчъл се приближи по-близо, тя установи, че жената не беше никак грозна, а просто доста сива. Имаше меки, правилни черти и стройни крака, но в нея се усещаше някаква суровост, която засенчваше тези й атрибути и я правеше да изглежда доста по-възрастна от годините си.

— Здравейте — поздрави Рейчъл. — Вие сигурно сте госпожица Браун.

— Аз съм Кристи — жената не изглеждаше враждебно настроена.

По-скоро имаше усещането, че е дълбоко резервирана. Рейчъл почувства, че дланите й се изпотяват. Опитвайки се да ги изтрие незабелязано в крачолите на джинсите си, тя, без да иска пъхна показалеца си в едно от скъсаните места. Бързо го отдръпна, преди да е направила по-голяма беля.

— Аз наистина съжалявам, че се получи така. Отец Бонър все повтаряше, че не бихте имали нищо против да останем тук, но…

— Всичко е наред — Кристи влезе във всекидневната и остави книжната торба, която носеше, върху масата, точно до лейката с диви цветя, след което постави дамската си чанта върху един от кафявите плетени столове.

— Не, не е наред. Знам, че това е ужасно нахално, но просто няма къде другаде да отида в момента.

— Разбирам.

Рейчъл я изгледа подозрително. Тази жена не би могла да бъде доволна, че ще живее под един покрив с най-мразената персона в Салвейшън, но изражението й бе почти непроницаемо.

— Вие знаете коя съм, нали?

— Да, вдовицата на Дуейн Сноупс — тя оправи покривката на диванчето с ефикасност на движението, която явно бе характерна за всичко, което прави.

Рейчъл забеляза, че ръцете й са малки и грациозни, а добре оформените й овални нокти са покрити с безцветен лак.

— Живеенето под един покрив с мен няма да ви направи много популярна в местното общество.

— Опитвам се да правя това, което е правилно — думите й прозвучаха малко престорено, може би защото ги изрече доста вдървено.

— Аз се настаних в свободната стая и сложих сина си в шивалнята. Надявам се, че не съм объркала нещо. Ще се опитаме да не ви се пречкаме колкото се може по-малко.

— Не се притеснявайте — тя погледна към кухнята. — Къде е синчето ви?

Рейчъл се извърна по посока на спалнята.

— Едуард, ела тук, моля те. Малко е срамежлив… — надяваше се, че това обяснение ще накара Кристи да не очаква прекалено много от него.

Едуард се появи на вратата. Беше затъкнал Хорс с главата надолу в ластика на шортите си и се бе втренчил в носовете на маратонките си, сякаш бе направил някаква беля.

— Кристи, това е моят син Едуард. Едуард, ако обичаш, запознай се с госпожица Браун.

— Здрасти… — той така и не вдигна поглед от краката си.

За голямо раздразнение на Рейчъл, Кристи не си направи труда да каже нищо, което би могло да го предразположи към нея, просто стоеше втренчена в него. Май щеше да се получи дори по-зле, отколкото бе очаквала. Последното нещо, от което се нуждаеше Едуард, бе още един враждебно настроен човек около него.

Момчето най-сетне вдигна очи, явно любопитен, защо не беше получил отговор.

Устните на Кристи се разтегнаха в широка усмивка.

— Здравей, Едуард. Пастор Етън ми каза, че ще бъдеш тук. Радвам се да се запозная с теб.

Едуард й се усмихна в отговор.

Кристи взе пакета от масата и се приближи до него.

— Когато разбрах, че ще останеш тук, реших да ти донеса нещо. Надявам се да ти хареса.

Рейчъл наблюдаваше как Кристи коленичи на пода, така че очите им застанаха на едно ниво.

— Донесла си ми подарък? — Едуард бе истински изненадан.

— Нищо особено. Не бях сигурна какво точно харесваш — тя му подаде торбичката.

Момчето я отвори и очите му се разшириха.

— Книга! Нова книга! — изведнъж изражението му се помрачи. — Наистина ли е за мен?

Рейчъл почувства как сърцето й се свива болезнено. Имаше толкова много лоши неща в живота на това дете, че то просто не можеше да повярва, че му се случва нещо хубаво.

— Разбира се, че е за теб. Казва се „Стелалуна“ и в нея се разправя за едно малко прилепче. Искаш ли да ти почета?

Едуард кимна, двамата се наместиха на дивана и Кристи започна да чете. Рейчъл ги наблюдаваше и чувстваше как някаква буца се уголемява все повече на гърлото й. Той прекъсваше Кристи с въпроси, на които тя търпеливо отговаряше, и с напредването на четенето нейната сивота постепенно изчезваше. Смееше се на бърборенето му, очите й искряха и вече изглеждаше почти красива.

Това общуване продължи и по време на вечерята, която Кристи настоя да прекарат заедно. Рейчъл ядеше пестеливо, тъй като не искаше да лишава Едуард дори от една хапка от пилешкото роле, което той лакомо поглъщаше. С чувство на изключително задоволство тя наблюдаваше как храната изчезва в устата му.

След вечеря Рейчъл настоя да почисти кухнята, но Кристи не искаше да й позволи да го направи сама. Докато Едуард седеше на пътната врата със скъпоценната си книга, двете жени работеха в някаква напрегната тишина.

Най-накрая Кристи наруши мълчанието.

— Мислила ли си да дадеш Едуард на детска градина? Към църквата разполагаме с такава, с всички удобства в нея.

Бузите на Рейчъл поруменяха. Едуард действително имаше нужда да бъде с други деца, а и би му се отразило много добре да бъде отделен от нея поне за малко време.

— Страхувам се, че точно сега не мога да си позволя такова нещо.

Кристи се поколеба.

— Но това няма да ти струва нищо. Разполагаме с известна сума, предназначена за стипендии, и съм сигурна, че той ще удовлетвори условията за такава помощ.

— Стипендия ли?

Кристи избягна погледа й.

— Нека да го взема с мен, когато отивам на работа утре. Ще уредя всичко.

Нямаше никакви стипендии. Това си беше чиста благотворителност и на Рейчъл страшно много й се искаше да откаже. Но не можеше да си позволи да демонстрира гордост за нещо, което засягаше сина й.

— Благодаря — промълви тихо тя. — Ще ти бъда много признателна.

Състраданието, което видя в погледа на Кристи, я накара да се изчерви от срам.

Същата тази нощ, след като Едуард беше заспал, тя излезе тихо през задната врата и се насочи към дървените стълби. Те изскърцаха в момента, в който светна с фенерчето, което се беше сетила да вземе от жабката на импалата, преди колата да бъде откарана. Макар да беше толкова уморена, че краката й се подкосяваха, имаше нещо, което трябваше да свърши, преди да си позволи да спи.

Държейки светлината ниско към земята, тя прекоси линията, която образуваха дърветата зад къщата, и тръгна по една тясна пътечка, която се виеше нагоре към гората. Тръгна по нея, осветявайки препятствията пред себе си, за да не се спъне някъде.

Някакъв клон я зашлеви по бузата, след това чу гукането на нощна птица. Беше израснала в селски район и обичаше да бъде навън през нощта, да бъде сама в тишината. Сега обаче едва успяваше да се концентрира дотолкова, че да поставя единия си крак пред другия и да се придвижва напред.

Вилата на Ани Глайд бе разположена високо в планината Хартейк, на по-малко от километър от мястото, накъдето се беше запътила Рейчъл, но въпреки това тя трябваше да спира на няколко пъти, за да си почива. В крайна сметка й бе необходим почти половин час, докато достигне до билото. Когато най-после стигна, тя се строполи върху една малка скала и погледна надолу към другата страна на планината. Надолу, към къщата, в която бе живяла с Г. Дуейн Сноупс.

Тя си седеше все така в долината пред нея, построена с кървави пари и измама. Прозорците бяха тъмни и на лунната светлина можеше да се видят контурите на цялата сграда, но не и детайлите й. Но на Рейчъл не й беше необходима светлина, за да си спомни колко грозна бе тази къща, колко претрупана и фалшива бе тя, също като Дуейн.