Сюзън Филипс - Знойни сънища

След инцидента в снекбара, Рейчъл мразеше да се изправя отново лице в лице с Гейб, но през следващите няколко дни той не правеше нищо друго, освен да я затрупва със заповеди, след което сякаш забравяше за нея, докато се занимаваше със собствената си работа. Говореше малко, никога не я гледаше в очите и като цяло й напомняше за човек, който изтърпява някакво тежко наказание.

През нощта тя се отдаваше на дълбок сън, който бе естествена последица от изтощението й. Беше се надявала, че редовното физическо натоварване ще подобри кондицията й, но виенето на свят и отпадналостта продължаваха. В петък следобед, докато боядисваше вътрешността на билетната будка, тя почти припадна.

Пикапът на Бонър зави от пътя по алеята към киното точно в момента, в който тя с огромни усилия се изправяше на крака. Сърцето й затуптя учестено, когато чу, че автомобилът намалява скорост. Опита се да разбере какво е забелязал, но каменното изражение на лицето му не й даде никаква информация. Тя грабна четката и направи неприязнена гримаса по негов адрес, сякаш прекъсваше работата й и той отмина.

Кристи прояви желание да се грижи за Едуард в събота, когато също трябваше да работи, и Рейчъл прие с благодарност. В същото време си даваше сметка, че не бива да продължава да утежнява живота на съквартирантката си. Ако имаше достатъчно късмет, следващата събота да е все още в Салвейшън, реши, че ще вземе детето със себе си, независимо дали това би се понравило на Бонър, или не.

За нещастие плановете й да се спусне надолу по планината и да се промъкне в бившата си къща на следващата нощ, след като бе ходила на разузнаване бяха осуетени от силна буря, придружена с проливен дъжд. Ако можеше да отиде дотам с кола, всичко би било много по-лесно, но заключените пътни врати правеха това невъзможно. В понеделник, точно една седмица след като колата й се бе счупила пред „Гордостта на Каролина“, тя си обеща, че ще осъществи това, което бе замислила, на следващата нощ.

Денят бе облачен, но сух и в късната утрин се появиха дори слънчеви лъчи. През цялата сутрин тя бе боядисвала металните стени на кабинките в тоалетните с емайлова боя, като същевременно кроеше планове как точно ще се промъкне в къщата. Работата не беше тежка и ако не беше виенето на свят и постоянната умора, която изпитваше дори и след почивния си ден, тя дори би й доставяла удоволствие.

Наведе се напред, като с едната си ръка придържаше синята си рокля, докато с другата потапяше валяка за боядисване в легена с боята. Да боядисваш, облечен в рокля, бе идиотско, но тя просто нямаше избор. В събота джинсите й окончателно се бяха разпрали на седалото, и то така, че повече не можеха да бъдат закърпени.

— Донесох ти обяд.

Тя се извърна и видя Бонър, застанал на входната врата. В ръката си държеше торбичка, явно изпратена от ресторант за бързо хранене. Рейчъл го изгледа подозрително. Беше се държал много резервирано след онази случка в снекбара миналата сряда. Защо ли сега се опитваше да скъси дистанцията?

— Отсега нататък искам да си носиш обяд. И да прекъсваш работа за достатъчно дълго време, за да го изяждаш — продължи той намръщено.

Тя се застави да срещне погледа на мъртвите му сребърни очи, с което искаше да му покаже, че държанието му в стил Джак Изкормвача никак не я е уплашило.

— На кого му трябва храна? Твоята усмивка е достатъчна, за да ме държи сита в продължение на седмици.

Той не обърна внимание на сарказма й и остави торбичката в една от мивките. Рейчъл очакваше да си тръгне, но той се приближи към нея, за да огледа работата й.

— Ще трябва да се мине повторно — каза тя, стараейки се да звучи бодро. — Тези стари графити се заличават много трудно.

Той кимна към вратата, която току-що бе боядисана.

— Гледай да пазиш тези нови панти. Не искам да се зацапват с боя.

Рейчъл остави валяка в легена и избърса ръцете си в един парцал.

— Така и не мога да проумея, защо не си избрал чисто бяла боя вместо това бозаво сиво — въобще не й пукаше за цвета.

Единственото нещо, което имаше значение, бе да си запази работата и да не му позволи да разбере колко малко енергия й бе останала дори и за най-елементарните задачи.

— Харесвам сивото.

— Много подхожда на личността ти. Не, вземам си думите назад. Твоята личност е поне с десет нюанса по-тъмна от сиво.

Думите й явно никак не го впечатлиха. Той се облегна на все още небоядисаната стена на кабинката и я изгледа от глава до пети.

— Знаеш ли, Рейчъл, може и да помисля дали да не ти увелича заплатата в някой от близките векове, ако започнеш да се ограничаваш до четири думи, когато разговарям с теб. Да, сър. Не, сър.

Остави го на мира — примоли се тя на себе си. — Не го дразни повече.

— Би трябвало да бъде огромно увеличение, Бонър. Ти си най-доброто развлечение, което съм имала след Дуейн. А сега, ако обичаш, имам работа за вършене и ти само ме разсейваш.

Той не се помръдна и вместо това продължи да я гледа съсредоточено.

— Ако измършавееш още малко, няма да имаш сили да повдигнеш дори и валяка, с който боядисваш.

— Добре, добре, не се притеснявай за това, разбра ли? — тя се наведе, за да вземе парцала, но главата й изведнъж заплува и се наложи да се подпре на пода, за да не падне.

Гейб я хвана за ръката.

— Хайде, грабвай обяда си. Току-що реших, че ще те наблюдавам докато го изядеш.

Тя издърпа ръката си от неговата.

— Не съм гладна. Ще ям после.

С върха на ботуша си той избута легена с боята настрани.

— Ще ядеш сега. Измий се.

Рейчъл го изгледа ядосано, докато отиваше да вземе торбичката с храна. Беше планирала да я скрие в задната част на хладилника в снекбара и да запази храната за Едуард, но не би могла да направи това, ако Гейб я наблюдаваше.

— Ще те чакам на детската площадка — подхвърли той, минавайки през входната врата, и изчезна от погледа й.

Тя отиде до мивката и започна да търка ръцете си чак до лактите, пръскайки вода и върху изцапаната с боя долна част на роклята си. След това се отправи към площадката.

Той седеше облегнат на една от вертикалните пръчки на висилката и държеше кутийка с лимонада в едната си ръка. Единият му крак бе протегнат напред, а другият — свит. Облечен бе с морскосиня тениска, затъкната в джинси, които имаха малка дупка на едното коляно, но въпреки това бяха хиляди пъти по-запазени от онези, които се бе наложило да изхвърли преди два дни. На главата си носеше рекламна шапка на „Чикаго старс“

Тя си избра място на няколко метра от него, точно до бетонната костенурка. Гейб й подаде плика с обяда и тя забеляза, че ръцете му бяха идеално измити. Дори и бинтът около палеца му бе съвсем нов. Как успяваше човек, който работи толкова усилено, да се поддържа толкова чист?

Сложи плика в скута си и извади отвътре торбичка с пържени картофи. Ароматът им бе толкова апетитен, че трябваше да напрегне волята си, за да не ги награби с пълна шепа. Вместо това тя едва-едва захапа едно резенче и облиза солта от устните си.

Гейб отвори кутийката с лимонада, погледна надолу към нея, а след това и към Рейчъл.

— Трябва да ти се извиня за случилото се онзи ден.

Тя бе толкова изненадана, че чак изтърва едно от скъпоценните картофени резенчета в тревата. Значи заради това бе този малък и съблазнителен обяд. Гузната му съвест най-после е заговорила. Беше й приятно да установи, че все пак притежава съвест.

Той изглеждаше нащрек и Рейчъл предположи, че очаква някакъв истеричен изблик от нейна страна. Е, нямаше да му достави това удоволствие.

— Не ме разбирай погрешно, Бонър, но ти се държа толкова глупаво тогава, че едвам се сдържах да не се разсмея.

— Така ли?

Очакваше лицето му да стане още по-мрачно, но вместо това той видимо се отпусна.

— Това бе непростимо. Никога няма да се повтори — той замълча, с поглед забит в земята. — Бях пил.

Рейчъл си спомни момента, в който бе усетила дъха му — свеж, без никаква следа от алкохол. И пак изпита чувството, че поведението му бе насочено по-скоро срещу него самия, а не срещу нея.

— Ами може би ще трябва да откажеш алкохола. Държа се като абсолютен задник.

— Знам.

— Като цар на задниците.

Той вдигна за миг очи към нея и тя за момент си помисли, че видя някаква весела искрица в твърдите му, сребърни очи. Беше ли това възможно?

— Искаш да ме накараш да се гърча от срам, нали?

— Като червей.

— Нещо би ли могло да запуши тази твоя уста? — устните му се разтегнаха в нещо, което почти приличаше на усмивка, и тя беше толкова сащисана, че й трябваха няколко секунди, за да може да отговори.

— Неуважението е част от чара ми.

— Който ти е казал това, те е излъгал.

— Наричаш Били Греъм лъжец?

За миг единият край на устата му отново се разтегна в пестелива усмивка, но след това обичайното му мрачно изражение се върна на мястото си. Явно времето му за гърчене бе приключило.

Той посочи към нея с лимонадената кутия.

— Нямаш ли някакви джинси? Кажи ми, що за идиот трябва да си, за да вършиш подобна работа в рокля?

Някой, който няма какво друго да облече, помисли си тя. Нямаше намерение да похарчи дори и едно пени за облекло за себе си, не и когато на Едуард всичките дрехи непрекъснато му отесняваха.

— Много обичам роклите, Бонър. Те ме карат да се чувствам сладка и женствена.

— В комбинация с тези обувки ли? — той огледа грубите й черни оксфордки с презрение.

— Какво да ти кажа… Просто робувам на модата.

— Дрън-дрън. Онези, старите ти джинси се разпраха, нали? Ами купи си някакви нови тогава. Не, аз ще ти ги купя. Ще приемем, че това е работната ти униформа.

Вече я бе виждал на няколко пъти да преглъща гордостта си, но това винаги бе в случаите, когато ставаше въпрос за сина й. А сега не беше така и затова тя дори не направи усилие да скрие презрението си.

— Ако ти ги купиш, ти ще си ги и носиш.

Минаха няколко секунди, през които той сякаш й вземаше мерките.

— Ти си много жилава, нали?

— Най-жилавата.

— Толкова жилава, че дори не се нуждаеш от храна — погледът му се спря на пакета в скута й. — Имаш ли намерение да ги ядеш тези картофи, или само ще си играеш с тях?

— Казах ти вече, не съм гладна.

— Това сигурно обяснява, защо изглеждаш като скелет. Страдаш от анорексия, нали?

— Бедните хора не боледуват от анорексия — тя набута второ парче картоф в устата си.

Толкова беше хубаво, че й се прииска да напъха целия пакет. В същото време изпитваше вина задето лишава Едуард дори и само от една част от храна, на която той толкова би се зарадвал.

— Кристи ми каза, че почти нищо не ядеш.

Доста се подразни от факта, че Кристи явно докладва на Гейб зад гърба й.

— Това не е нейна работа.

— И така, защо не се храниш?

— Добре, прав си. Страдам от анорексия. А сега нека да приключим с тази тема, искаш ли?

— Бедните хора не боледуват от анорексия.

Тя не каза нищо и лапна още един картоф.

— Опитай и хамбургера.

— Вегетарианка съм.

— Но с Кристи си яла месо.

— Абе ти да не би да си хранителна полиция?

— Не мога да разбера. Освен ако… — той я изгледа с проницателен поглед. — Още първия ден, когато припадна, аз ти дадох парче кейк, а ти се опита да го дадеш на сина си.

Тя се вдърви.

— Това е обяснението, нали? Даваш храната си на хлапето.

— Името му е Едуард и това, което правя с храната, си е начело на списъка на нещата, които въобще не са твоя работа.