Той я изгледа втренчено и поклати глава.

— Това е лудост. И ти го знаеш, нали? Момчето ти получава достатъчно много храна. А ти си тази, която гладува до смърт.

— Няма да говоря повече за това.

— По дяволите, Рейчъл! Ти наистина не си с всичкия си…

— Не, не е така!

— Обясни ми го тогава.

— Няма какво да ти обяснявам. Освен това ти си последният човек, който може да ми говори за подобни неща. Ако случайно не си го осъзнал, си прекосил границата между нормалното и ненормалното много по-рано от мен.

— Може би това е причината да се разбираме толкова добре.

Каза го толкова меко, че тя почти се засмя. Погледна оттатък екрана към Хартейк и си спомни колко много бе обичала тази планина, когато Дуейн за пръв път я беше довел тук. Когато бе гледала към зелената безбрежност от прозореца на спалнята си, тя се бе чувствала така, сякаш се докосва до лицето на Бога.

Погледна към Гейб и за един много кратък миг видя пред себе си едно човешко същество, а не враг. Видя човек, който бе толкова отчаян от живота, колкото и тя самата, и също толкова решен да не го показва.

Гейб отпусна глава върху металната пръчка зад себе си и погледна към нея.

— Момчето ти… Той получава добра храна всяка вечер, нали?

Чувството за съпричастност изведнъж изчезна.

— Пак ли се връщаме на това?

— Просто отговори на въпроса ми. Получава ли добра вечеря?

Тя кимна неохотно.

— А закуска? — продължи той.

— Предполагам.

— В детската градина им дават сандвичи и обилен обяд. Бас хващам, че или ти или Кристи всеки ден му връчвате по един сандвич, когато се прибере вкъщи.

Но какво ще стане следващия месец, мислеше си тя. Ами следващата година?

Изведнъж през нея премина тръпка. Той я буташе към нещо опасно.

— Рейчъл — продължи тихо Гейб, — на тази история с лишаването ти от храна трябва да се сложи край.

— Ти въобще нямаш представа за какво говориш.

— Тогава обясни ми.

Ако беше го изрекъл грубо, всичко би било наред, но защитата й срещу този тих, премерен тон бе много слаба. Все пак събра колкото можа сили и се хвърли в атака.

— Аз съм отговорна за него, Бонър. Аз! Няма кой друг. Аз съм отговорна за храната му, за дрехите му, за инжекциите, които му слагат, за всичко.

— Точно затова може би трябва да се погрижиш по-добре и за себе си.

Очите й проблеснаха гневно.

— Недей да ми казваш какво трябва да правя.

— Хората със сходни съдби трябва да се поддържат един друг.

Думите му, подсилени от явното разбиране, което прочете в очите му, накараха дъхът й да секне. Искаше й се да го нападне отново, но просто не можеше да събере мислите си. Той подхващаше тема, над която трябваше да се замисли сериозно още преди доста време, но просто не бе в състояние да застане лице в лице с истината.

— Не искам да говоря за това.

— Добре. Яж тогава.

Пръстите й конвулсивно сграбчиха хартиената торбичка в скута й и тя се насили да се изправи пред реалността, която не искаше да приеме.

Колкото и да се лишаваше от всичко, не би могла да даде гаранция, че Едуард ще бъде в безопасност.

Почувства прилив на безпомощност, толкова силен, че заплашваше да я сломи окончателно. Искаше й се да складира всичко за него, не само храна, но и сигурност, самочувствие, здраво тяло, добро образование, къща, в която да живее. А никакви самолишения нямаше да са достатъчни за всичко това. Можеше да се лишава от храна, докато заприлича на скелет, но това пак нямаше да бъде гаранция, че стомахът на Едуард ще е пълен.

За нейно безкрайно учудване очите й помръкнаха и една сълза се плъзна по долния й клепач, а след това и по бузата. Не можеше да понесе мисълта, че Бонър я е видял да плаче, затова го изгледа свирепо.

— Да не си посмял да кажеш и една дума!

Той вдигна ръце, преструвайки се, че се предава, и отпи глътка от лимонадата си.

Една силна тръпка мина по цялото й тяло. Бонър беше прав. Борбата за оцеляване, която водеше през последните няколко месеца, наистина я беше подлудила. И само някой също толкова луд можеше да види тази истина.

Тя реши да погледне най-после истината в очите. Едуард нямаше никого другиго на този свят, освен нея, а тя не се грижеше добре за себе си. Като подлагаше тялото си на глад, тя поставяше и без това несигурното им съществуване в още по-голяма опасност. Настървено грабна хамбургера от пакета.

— Ти си кучи син!

Гейб се намести по-удобно на мястото си и бутна козирката на шапката си над очите, сякаш се приготвяше да си подремне сладко.

Тя натъпка хамбургера в устата си, преглъщайки го заедно със сълзите си.

— И все пак не мога да проумея, как може да имаш нахалството да ме наричаш луда — тя отхапа още един голям залък и вкусът му беше толкова хубав, че чак потрепери. — Що за ненормалник трябва да си, за да отвориш кино за автомобилисти? Ако случайно не си забелязал, Бонър, тези кина са мъртви от около тридесет години. Ще банкрутираш още преди да е свършило лятото.

Устните му едва се помръднаха под ръба на козирката.

— А сега ме попитай дали ми пука.

— Ти си поне десет пъти по-луд от мен.

— Продължавай да ядеш.

Тя избърса очи с опакото на ръката си, след това заръфа отново сандвича. Това бе най-вкусният хамбургер, който някога бе яла. Заговори отново, с препълнена уста.

— Защо всъщност правиш това?

— Защото не мога да измисля нещо друго, с което да запълня времето си.

Тя облиза една капка кетчуп от пръста си.

— И с какво си се занимавал, преди да си изгубиш ума?

— Бях убиец на мафията. Свърши ли с плаченето вече?

— Не съм плакала! И наистина ми се иска да си убиец, тъй като ако имах пари, още в тази минута бих те наела да очистиш сам себе си.

Той леко повдигна козирката на шапката и я погледна равнодушно.

— Просто се опитай да скъташ някъде всичката тази дълбока, искрена омраза към мен и ще се разбираме чудесно.

Рейчъл не му обърна внимание и започна да яде картофките по три наведнъж.

— И как се залюби с Г. Дуейн?

Въпросът дойде неочаквано — вероятно събеседникът й просто искаше да смени темата на разговор, но след като досега не й бе дал никаква информация за себе си, то и тя не възнамеряваше да му дава такава за нея.

— Срещнах го в един бар за стриптийз, където изпълнявах екзотични танци.

— Вече съм виждал тялото ти, Рейчъл, и освен ако не си имала много повече плът по кокалите си тогава, не би могла да си купиш и една дъвка с това, което си изработвала като стриптийзьорка.

Тя се опита да се засегне от думите му, но май не й беше останала достатъчно много суетност.

— Те не обичат да ги наричат стриптийзьорки. Знам го, защото с една от тях живеехме в съседни стаи преди няколко години. Обичаше да ходи на солариум всеки ден преди представлението.

— Наистина?

— Бас хващам, мислиш си, че екзотичните танцьорки се пекат чисто голи, но не е така. Обличат си много тънки ремъци и така се получават едни много остри, бели линии. Тя казваше, че тези ремъци правят това, което показват, да изглежда по-интимно.

— Правилно ли усещам някакво възхищение в гласа ти?

— Тя си живееше много добре, Бонър.

Той изсумтя. Стомахът й бе започнал да се пълни и едновременно с това нарастваше и любопитството й.

— А ти с какво се занимаваше. Само че наистина.

— Не е някаква тайна. Бях ветеринарен лекар.

— Ветеринарен?

— Точно това казах, нали? — в гласа му се усещаше войнствена нотка.

Рейчъл осъзна, че е любопитна да узнае повече за него. Кристи бе живяла в Салвейшън през целия си живот и сигурно би могла да й даде някаква информация. Реши да я поразпита.

— Не ми приличаш много на жена, по която би си паднал един телеевангелист — продължаваше той собственото си разследване. — По-скоро си мисля, че Г. Дуейн би си избрал една от онези набожни църковни дами.

— Аз бях най-набожната от всички — тя не позволи в гласа й да се прокрадне дори и частица от горчивината й. — Запознах се с Дуейн, когато бях доброволка при един от неговите походи в Индианаполис. Той просто ме омагьоса с чара си. Може и да не ти се вярва, но навремето бях голяма романтичка.

— Той бе доста по-стар от теб, нали?

— С осемнадесет години. Идеалната представа за баща на едно сираче.

Той я изгледа въпросително.

— Бях отгледана от баба ми, в една ферма в Централна Индиана. Тя беше много набожна. Богомолците от местната църква й бяха като семейство, впоследствие станаха и мое семейство. Религията беше строга, но за разлика от тази на Дуейн, и справедлива.

— Какво се е случило с родителите ти?

— Майка ми беше хипи. И дори не знаеше кой е баща ми.

— Хипи ли?

— Родена съм в една комуна, в Орегон.

— Сигурно се шегуваш.

— Живяла съм при нея до двегодишна възраст, но тя била наркоманка и на третата ми година умряла от свръхдоза. За мое щастие изпратили ме при баба ми — тя се усмихна. — Бабичката беше много семпла дама. Вярваше в Бог, в Съединените американски щати, в ябълков пай, направен с подръчни средства, и в Г. Дуейн Сноупс. Беше на седмото небе от щастие, когато се омъжих за него.

— Явно не го е познавала добре.

— Смяташе го за велик човек, изпратен от Бога. Добре, че умря, преди да разбере истината — след като бе приключила с храната и стомахът й беше толкова пълен, че чак я заболя, тя насочи вниманието си към шоколадовия шейк, който също бе част от обяда й. До този момент само тя бе разказвала, а в замяна не бе получила нищо. — Кажи ми, как се чувства човек, когото смятат за черната овца в семейството.

— Какво те кара да мислиш, че аз съм черната овца? — попита той равнодушно.

— Родителите ти са едни от лидерите в местното общество, по-малкият ти брат е Господин Перфектност, по-големият пък е мултимилионер. И в същото време ти си един намръщен, пообеднял особняк, който притежава едно скапано кино за автомобилисти и се репчи на малките деца.

— Кой ти е казал, че съм обеднял?

Стори й се интересно, че това бе единствената част от описанието, което му бе направила, с която май не бе съгласен.

— Ами това място. Колата ти. Мизерната надница, която ми плащаш. Може и да пропускам нещо, но определено не виждам някакви признаци на големи пари наоколо.

— Плащам ти мизерна надница, за да напуснеш, Рейчъл, а не защото не мога да си позволя повече.

— О, така ли…

— Освен това много обичам пикапа си.

— Значи не си беден?

Последва тишина и тя си помисли, че няма да й отговори.

— Не, не съм беден — каза накрая той.

— И точно колко не си беден?

— Баба ти не те ли е научила, че не е прието да се задават подобни въпроси на хората?

— Ти не си хората, Бонър. Дори не съм сигурна дали въобще си човешко същество.

— Мога да си намеря и по-смислени занимания, вместо да седя тук и да се оставя да ме обиждаш — той рязко се изправи. — Хайде на работа…

Тя го наблюдаваше как се отдалечава и се чудеше дали наистина го е засегнала. Определено изглеждаше обиден. Усмихна се доволно и отново насочи вниманието си към шоколадовия шейк.



Етън излезе от офиса си и тръгна по посока на детските викове откъм площадката в задната част на църквата, където децата очакваха родителите си да дойдат и да ги приберат. Каза си, че това е един добър начин да поддържа връзка с хората, които не се числяха към неговата конгрегация, но истината бе, че искаше да види Лора Делапино.

Точно когато стъпи на площадката, близнаците на семейство Бригс зарязаха играчките, които яздеха дотогава, и се затичаха радостно към него. Той ги прегърна от двете си страни и те в един глас започнаха да му разправят как е преминал денят им. Етън обичаше деца и вече в продължение на доста години се надяваше един ден да има свои собствени. Синът на Гейб, Джейми, бе негов любимец. Дори и сега, две години след ужасната им смърт, все още не му беше лесно да възприеме това, което се бе случило с племенника му и с Чери, неговата добродушна и весела етърва.

Той почти бе зарязал свещеничеството след тяхната безсмислена смърт, но все пак се бе окопитил най-бързо от цялото семейство. Трагедията бе станала причина за възникването на сериозна криза в отношенията между родителите му, която едва не беше довела до развод. Кал пък бе зарязал абсолютно всичко в живота си, с изключение на печеленето на футболни мачове.

За щастие, след кратка раздяла, бракът на неговите родители бе преживял нова трансформация, вследствие на която Джим и Лин Бонър бяха започнали да се държат почти като младоженци, а така също бе променила и целия им живот. В момента двамата бяха в Южна Америка, където баща му се бе записал като лекар в една доброволческа мисия, докато майка му се занимаваше със създаването на нещо като кооперация, чиято цел бе да се намери пазар за произведенията на местните хора на изкуството.