Макар да беше тъмно, тя познаваше тази стая достатъчно добре, за да намери пътя покрай барплота до другата врата, която вече водеше към всекидневната. Макар къщата да беше пуста, тя се движеше колкото се може по-тихо, толкова безшумно, колкото позволяваха грубите й обувки. Откъм плъзгащите се стъклени врати влизаше достатъчно лунна светлина, за да може да установи, че и тук нищо не е променено. В потискащата тишина на празната къща тя прекоси стаята към задния коридор и, вече с помощта на фенерчето, се приближи към кабинета на Дуейн.

Това бе една огромна стая с готическа мебелировка и тежки завеси, която отразяваше представата на Дуейн за нещо, което би било достойно за ползване от член на британското кралско семейство. Една бърза разходка с лъча на фенерчето по стените показа, че ловните трофеи, закачени по стените, бяха изчезнали. Нямаше я и раклата на Кенеди.

И сега какво? Тя реши да рискува и да включи настолната лампа на бюрото. То бе почистено от всякакви документи и на него бяха наредени нов телефон, компютър и факс апарат. Тя се обърна към рафта, където бе видяла раклата на Кенеди на снимката, и зърна само купчина книги.

Сърцето й се сви. Започна да претърсва стаята, но не й бе необходимо много време, за да се убеди, че раклата е изчезнала. Загаси лампата на бюрото и се тръшна на кушетката, на която бяха фотографирани Кал Бонър и съпругата му. Защо си бе мислила, че ще се справи лесно, след като всичко й вървеше наопаки? Щеше да се наложи да претърси цялата къща, надявайки се, че ракличката просто е била преместена някъде другаде, а не изнесена оттук.

Използвайки лъча на фенерчето, тя бързо претърси всекидневната и трапезарията, след това прекоси фоайето, минавайки покрай мраморния фонтан, който, слава богу, не беше осветен. Пред спалните на горния етаж имаше вътрешен балкон, чийто парапет бе направен от позлатено ковано желязо. Докато се изкачваше по витото стълбище, тя се почувства някак си странно дезориентирана, сякаш въобще не бяха изминали три години и Дуейн бе още жив.

Беше се запознала с него, когато той бе на първия си поход в Средния запад. Индиананолис бе една от спирките му в турнето от осемнадесет града, което бе предприел, за да разшири телевизионната си аудитория. Повечето от членовете на нейната малка църква бяха проявили желание да помогнат на начинанието му и Рейчъл бе определена да бъде една от тези, които излизаха заедно с него на сцената, роля, която, както бе научила впоследствие, винаги бе възлагана на най-атрактивните доброволки.

По онова време бе на двадесет години и просто не можа да повярва на късмета си, когато един от членовете на екипа му й беше възложил да занесе на Дуейн тесте предварително подбрани молитвени талони. Тя щеше да се срещне с известния евангелист очи в очи! Ръката й трепереше, когато почука на вратата на гримьорната му.

— Влез.

Тя колебливо бе отворила вратата, достатъчно, за да види Г. Дуейн Сноупс, застанал пред добре осветеното огледало. Прокарваше една посребрена четка през гъстата си руса коса, толкова привлекателно побеляла по слепоочията. Той й се усмихна в огледалото и Рейчъл почувства с пълна сила обаянието, което излъчваше този човек.

— Влез, скъпа.

Пулсът й се учести и дланите й овлажняха. Беше много развълнувана. Той се обърна, усмивката му стана още по-широка и тя дори забрави да диша.

Знаеше историята на Дуейн Сноупс. Бивш тютюнев брокер от Северна Каролина, който получил просветление преди около десет години и тръгнал да обикаля страната като пътуващ евангелист. Сега бе на тридесет и седем, и благодарение на кабелната телевизия се бе превърнал в най-известния евангелист в страната.

Неговият магнетичен глас, привлекателната му външност, чаровната му усмивка и обаятелната му личност бяха направени като по поръчка за телевизията. Жените моментално се влюбваха в него; мъжете го приемаха като свой човек. Бедните и възрастните, които съставляваха основната част от аудиторията му, вярваха безрезервно, когато им обещаваше здраве, благополучие и щастие. И за разлика от низвергнатите телеевангелисти от осемдесетте години, всички го смятаха за човек, на когото могат да се доверят.

Как би могъл да не вярваш на човек, който толкова открито говори за собствените си недостатъци? С момчешка сериозност той бе признал за слабостта си към алкохола, която бе преодолял преди десет години, когато получил просветлението. Доверяваше също, че го привличат красивите жени и че непрекъснато се бори с този си недостатък. По собствените му признания, първият му брак се бил провалил заради многобройните му флиртове и той молеше телевизионната си аудитория да се моли за него, за да успее да се пребори с женкарството си. Този човек бе някаква комбинация между емоционалните, заклеймяващи молитви на Джими Суогарт и кротките, изпълнени с любов към Бога проповеди на Джим Бекър. А това бе една непобедима комбинация.

— Хайде, влизай, сладурано — повтори той. — Няма да те изям. Във всеки случай не и преди да сме се помолили за това — неговата момчешка закачливост веднага спечели сърцето й.

Тя му подаде молитвените талони.

— Аз… трябва да ви дам това.

Той не обърна никакво внимание на талоните, гледаше само нея.

— Как се казваш, мила?

— Рейчъл. Рейчъл Стоун.

— Бог със сигурност е с мен днес — усмихна й се той.

Това беше началото. Тя не се качи на автобуса заедно с останалите членове на конгрегацията същата тази вечер. Вместо това един от помощниците на Дуейн се бе свързал с баба й по-рано през деня, за да й съобщи новината, че известният телеевангелист е получил съобщение от Бог, според което Рейчъл трябва да го придружи като помощничка в останалата част от турнето му.

Бабата на Рейчъл от известно време никак не бе в добро здраве и тъй като знаеше колко много се нуждае от помощта й, Рейчъл бе отказала стипендия в университета в Индиана, за да си остане вкъщи и да се грижи за нея. Никак не беше лесно да задоволи интелектуалните си потребности, като взема само по няколко курса всеки семестър в местния колеж, но баба й значеше всичко за нея и тя никога не бе съжалявала за така направения избор.

Беше казала на помощника на Дуейн, че няма възможност да пътува с тях, дори и за кратко време, но баба й я беше убедила да се съгласи. Вестта от Бога не можеше да се игнорира току-така.

През следващите няколко седмици Дуейн я обгради с цялото си внимание и тя бе напълно омаяна от него. Всяка сутрин и вечер коленичеше до него докато се моли, така че да може да стане свидетел на непоколебимото му отдаване на работата по спасяването на грешните души. Щяха да са й необходими години, преди да разбере колко сложни са демоните, които бушуваха в душата на същия този човек и които той умело прикриваше с вярата си в Бога.

Тя не можеше да проумее какво го е привлякло в нея. Беше стройна, с хубави крака и червеникава коса, хубава в най-общия смисъл на думата, но не и красива. Не й бе предлагал някакви интимни отношения и когато малко преди края на турнето я запита дали ще се омъжи за него, тя бе шокирана.

— Защо точно аз, Дуейн? Ти можеш да притежаваш всяка жена, която пожелаеш.

— Защото те обичам, Рейчъл! Обичам твоята невинност. Твоята доброта. Искам винаги да бъдеш до мен — същите сълзи, които понякога изпълваха очите му по време на проповед, заблестяха срещу нея. — Ти ще ми помогнеш да не се отклонявам от пътя, начертан от Бог. Ти ще бъдеш моя паспорт за небесата.

Тогава Рейчъл не бе проумяла зловещата страна на думите му, факта, че той не вярваше, че е спасен и се нуждаеше от някой друг, който да направи това за него. Едва по време на бременността й с Едуард, две години по-късно, Рейчъл се раздели и с последните си илюзии по отношение на личността на Дуейн и го видя такъв, какъвто бе в действителност.

Въпреки че вярата му в Бог бе дълбока и непоклатима, той бе човек с ограничен интелект и не проявяваше никакъв интерес към по-фините детайли на теологията. Познаваше Библията си, но отказваше да признае противоречията й, нито пък имаше желание да разгадае най-сложните мисли в нея. Вместо това просто измъкваше някои стихове, лишаваше ги от контекста им и ги нагаждаше така, че да могат да оправдаят действията му.

Знаеше, че е грешен, но в същото време вярваше, че е изпратен на земята, за да спасява души, и никога не се съмняваше в моралността на методите, които използваше. Беше твърдо убеден, че всевъзможните му начинания за набиране на средства, екстравагантният му начин на живот и съмнителните му способности да лекува чрез проповеди са утвърдени от Бога.

Славата му нарастваше с всеки изминал ден и никой, освен Рейчъл, не знаеше, че публичният му образ прикриваше дълбоко стаена убеденост, че той е персонално проклет от същия този Бог, който проповядваше. Той би могъл да спаси всеки друг, но не и себе си. Това трябваше да бъде нейна задача и така и не можа да й прости, че не я е изпълнила.

Лъчът на фенерчето се спря върху вратата на основната спалня. Беше прекарала много малко време в тази стая. Нейната ненаситна сексуалност бе недостатък в очите на Дуейн. Той се бе оженил за нея заради невинността й. Желаеше я, но не искаше тя да му отговаря със същото. Имаше други жени, които можеше да използва, за да задоволи жаждата си.

Тя се опита да загърби неприятните спомени и натисна дръжката.

След като Кал Бонър и съпругата му живееха в Чапел хил, къщата би трябвало да е празна, но в мига, в който пристъпи в стаята, Рейчъл вече знаеше, че не е така. Чу се изскърцване на легло, някой се размърда… Изплашена до смърт, тя бързо обходи стаята с лъча на фенерчето. След секунда той се спря в бледо сребристите очи на Гейбриъл Бонър.

Беше гол. Чаршафът, с който бе завит, се бе смъкнал надолу и откриваше стегнат корем и мускулестото му бедро. Тъмната му, прекалено дълга коса бе разрошена, а иначе гладките му бузи бяха брадясали. Той се надигна на лакът и впери очи право в светлината срещу него.

— Какво искаш? — гласът му бе малко дрезгав и сънен, но погледът му не помръдваше.

Как не беше помислила, че той може би живее тук? Етън й беше казал, че във вилата на Ани има прекалено много спомени за него. А от тази къща не би могъл да има никакви спомени, обаче така и не бе й минало през ума, че може да се е нанесъл тук. Вероятно мисловните й способности бяха отслабнали заедно с недохраненото й тяло.

Опита се да измисли някаква лъжа, която да обясни нахълтването й в къщата. Очите му се присвиха, сякаш искаше да надникне по-навътре в лъча светлина, и тя изведнъж осъзна, че в момента той е заслепен и не би могъл да я види.

За нейна изненада, Гейб се извърна към часовника на нощното шкафче и погледна фосфоресциращия циферблат.

— По дяволите. Спал съм само един час.

Рейчъл не можеше да проумее какво говори. Отстъпи крачка назад, като продължаваше да държи светлината закована върху очите му. Той се надигна и седна в леглото.

— Имаш ли пистолет?

Тя не отвърна нищо. Определено беше гол, вече бе сигурна в това, но лъчът на фенерчето бе фокусиран прекалено високо, за да може да го разгледа по-подробно.

— Хайде, застреляй ме, какво чакаш — той се втренчи право в нея.

В очите му нямаше никакъв страх, бяха съвършено празни. Явно въобще не му пукаше дали човекът, който го осветяваше, е въоръжен, или не, дали ще го застреля, или ще го остави на мира. Що за човек трябва да си, за да не се страхуваш от смъртта?

— Хайде! Направи го. Или го направи, или се разкарай оттук.

Яростта в гласа му я изплаши толкова много, че й се прииска да се обърне и да хукне с всички сили навън. Изгаси фенерчето, завъртя се кръгом и побягна по коридора. Мракът я обграждаше отвсякъде. Намери слепешком парапета на балкона и придържайки се за него, се запъти към стълбите.

Той я хвана още на първото стъпало.

— Копеле такова… — грабвайки я за ръката, той я тръшна в стената.

Рейчъл удари първо рамото, а след това и главата си. Силна болка преряза ръката и бедрото й, но ударът в главата я зашемети достатъчно, за да я притъпи. Краката й се подкосиха, пред очите й се появиха искри и тя се свлече на пода.

Той се хвърли отгоре й. Почувства голата му кожа и твърдите му сухожилия, а след миг ръката му се вплете в дългата й коса.

За един миг той замръзна, след това изпсува ожесточено и се изправи на крака. Само след миг стълбището бе облято от светлината на двуметровия полилей, който бе закачен над фоайето. Все още зашеметена, тя го изгледа отдолу нагоре и се убеди, че не се е излъгала. Беше съвършено гол. Колкото и да беше зашеметена, тя откри, че очите й са привлечени от най-голата част от него, и точно когато всичките й сили би следвало да са насочени към това как да се измъкне от положението, в което се намираше, тя изведнъж се отнесе.

Той беше красив. По-голям, отколкото на Дуейн. И по-дебел. Искаше й се да го докосне.

Дуейн никога не й бе позволявал да задоволи сексуалното си любопитство. Интимните удоволствия бяха запазени за него, не за нея. Тя бе портиерка на вратата към рая, беше предопределена за благочестие, а не за страст, и никога не й бе разрешавано да го гали или да прави всичките онези неща, за които понякога си фантазираше. Трябваше само да лежи тихо и да се моли за неговото спасение, докато той проникваше в нея.