Бонър приклекна до нея и с това си движение й скри гледката.

— Колко?

— Един — успя да промълви тя.

— Опитай да фокусираш погледа си, Рейчъл. Колко пръста ти показвам сега?

Пръсти ли? Той говорел за пръсти!

— Махай се — изсумтя тя.

Той се отдалечи, но след момент се върна обратно, държейки в ръка фенерчето. Отново клекна до нея, включи светлината, повдигна клепачите й и насочи лъча право в очите й. Тя се опита да се извърне настрани.

— Стой мирно.

— Остави ме на мира.

— Зениците ти реагират. Явно нямаш наранявания по главата — той загаси светлината.

— Ти пък какво разбираш от тези работи. Нали си ветеринарен доктор — гол доктор, помисли си тя и изсумтя отново, опитвайки се да се изправи.

Гейб я бутна обратно на пода.

— Недей да бързаш толкова, съвземи се. Искам да си напълно възстановена, когато се обадя на полицията, за да дойдат да те арестуват.

— Пука ми!

Той я изгледа подозрително и въздъхна.

— Ти наистина се нуждаеш от коренна промяна в поведението си.

— Начукай си го, Бонър. Няма да се обадиш да ме арестуват, и двамата го знаем, така че просто престани да ме заплашваш.

— И какво те кара да мислиш така?

— Фактът, че не ти пука дотолкова, че да се занимаваш с полицията.

— Мислиш, че не ми пука, че си влязла с взлом в тази къща посред нощ?

— Може би само малко, но не достатъчно. Теб не те е грижа за нищо на този свят. И защо е така, между другото? — не бе изненадана, когато не получи отговор. Главата й сякаш започваше да се оправя. — Слушай, защо не вземеш да си облечеш нещо?

Той се погледна, сякаш напълно бе забравил, че е гол, и бавно се изправи на крака.

— Това притеснява ли те?

— Никак даже — тя преглътна мъчително, а погледът й оставаше прикован на най-привлекателната част от тялото му. Дали си въобразяваше, или пенисът му наистина се уголемяваше? Почувства, че отново й се завива свят. Може би пък наистина имаше някакво нараняване на главата. Само дето това, което чувстваше в момента, го чувстваше в краката си. В стомаха си. В гърдите си.

— Рейчъл.

— Какво?

— Къде гледаш?

Тя рязко вдигна глава, усети, че се изчервява, и това страшно я ядоса. Но ядът й нарасна още повече, когато видя едва забележимата усмивка на устните му и осъзна, че нещо най-после е успяло да развълнува една много деликатна част от тялото на Господин Киселия. И това нещо бе тя.

Решително се изправи до седнало положение.

— Просто си облечи дрехите, ако обичаш. Направо ми се повдига като те гледам гол.

Той сложи ръце на кръста си.

— Ти си тази, която нахълта тук. Аз сладко си спях, когато нахлу в спалнята ми. А сега кажи ми какво търсиш?

Тя се изправи на крака.

— Трябва да тръгвам.

— Сигурно е така.

— Наистина, Бонър. Вече е много късно, прекарах си чудесно, разглеждайки голото ти тяло, но…

— Ела тук — той я забута към спалнята си.

Още един кристален полилей хвърли обилна светлина, когато Бонър щракна ключа.

— Не прави това.

— Млъквай! — той я бутна на огромното легло, след това грабна чифт джинси от облегалката на един стол, който навремето бе в нейната спалня.

Тя наблюдаваше всяко негово движение, докато пъхаше в тях единия си крак, а след това и другия. Не пропусна да забележи, че той не си направи труда да облече някакво бельо. Навремето Дуейн използваше копринени боксерки, специално поръчани от Лондон. Тя едва успя да потисне въздишката си на съжаление в момента, в който Бонър вдигна ципа на джинсите. Може и да беше негодник, но тялото му бе страхотно.

Степента на сексуална чувственост, която изпитваше в негово присъствие, започваше да я безпокои. Тялото й бе мъртво за света вече толкова дълго време. Защо ли се опитваше да се върне към живот точно сега? И защо точно с него?

Тя си наложи да отмести погледа си и бързо огледа стаята. Раклата на Кенеди не се виждаше никъде, но иначе обзавеждането си беше същото, каквото го беше оставила. Червени кадифени завеси, украсени с черни и златни пискюли, закриваха прозорците. Макар никога да не бе посещавала публичен дом, винаги бе вярвала, че тази стая много би подхождала за едно такова заведение.

Най-ужасната мебел бе огледалото над леглото, обградено от балдахин, също направен от червено кадифе. Тъй като Дуейн никога не бе водил други жени тук и понеже винаги държеше лампите да са изгасени, когато имаше полово сношение с нея, тя само можеше да си представя какви ли чудати емоции му е носело това огледало. В крайна сметка бе започнала да подозира, че той има нужда да види образа си още в момента, в който се събуди, за да се увери, че и през изминалата нощ Бог не го е изпратил в ада.

— И така, Рейчъл, ще ми кажеш ли най-после какво търсиш тук?

Има мъже, помисли си тя, които е много по-хубаво да гледаш, отколкото да слушаш.

— Късно е вече. Може би някой друг път — той се приближи към нея и Рейчъл отново почувства как потреперва при вида на перфектното му тяло. — Сега наистина не се чувствам добре. Може би имам някакво нараняване на главата все пак.

Той прекара ръка по лицето й.

— Носът ти е студен. Нищо ти няма.

— Дори и така да е, какво правя тук, теб не те засяга. Свързано е с миналото ми, а ти нямаш нищо общо с него.

— Стига си го увъртала. Няма да те пусна да излезеш оттук, докато не ми кажеш истината.

— Изпитвах носталгия, това е всичко. И си мислех, че къщата е празна.

Той посочи с палец към огледалото над леглото.

— Имаш множество хубави спомени оттук, така ли?

— Това бе спалнята на Дуейн, не моята.

— Твоята сигурно е била съседната стая.

Тя кимна и си спомни за уютното убежище, което си беше спретнала в съседната стая: мебелите, направени от черешово дърво, плетения килим, светлосините стени с тебеширено бяло по краищата. Само нейната спалня и детската стая не носеха отпечатъка на Дуейн.

— Как влезе тук?

— Задната врата не беше заключена.

— Ти си лъжкиня. Аз лично я заключих.

— Добре де, отворих ключалката с една фиба.

— Твоята коса не е виждала фиба от месеци.

— Хубаво де, Бонър, след като се правиш на толкова умен, как мислиш, че съм влязла?

— Да отключваш ключалки с фиба е много разпространено във филмите, но в реалния живот не е чак толкова практично — той я изгледа критично и след това с толкова бързо движение, че тя въобще не успя да реагира, прокара ръцете си отстрани по тялото й. Трябваше му само секунда, за да намери ключа в джоба на пуловера й, след което победоносно го разклати пред очите й. — Мисля, че си имала ключ, който случайно си забравила да върнеш, когато си била изгонена от тази къща.

— Дай ми го.

— Как ли пък не — отвърна той саркастично. — Брат ми направо обожава да ограбват къщата му.

— Наистина ли мислиш, че в тази къща има нещо, което ще искам да открадна? — тя отново наметна пуловера си и изохка болезнено, когато силна болка преряза ръката й от горе на долу.

— Какво ти има?

— Какво трябва да ми има според теб? Ти ме блъсна с всички сили в стената, грубиянино! Ръката ме боли ужасно!

На лицето му се появи нещо като съжаление.

— По дяволите, откъде можех да зная, че си ти?

— Това не е извинение — тя изохка отново, когато Гейб започна изненадващо внимателно да опипва ръката й, опитвайки се да установи дали има някакво нараняване.

— Ако знаех, че си ти, щях да те хвърля направо през балкона. Тук боли ли?

— Да, боли!

— По дяволите, ти си била голяма ревла.

Тя вдигна крак и го фрасна по пищяла, но бе прекалено близо до него, за да може да му нанесе някакво сериозно поражение.

Без да обръща внимание на опита й, той й пусна ръката.

— Вероятно само е ожулена, но за да си сигурна, че няма нещо по-сериозно, най-добре ще е да си направиш рентгенова снимка.

Сякаш можеше да си позволи подобно нещо.

— Ако не се оправи до ден-два, ще си направя.

— Поне я дръж превързана през рамото.

— Да, и да ме уволниш, тъй като няма да мога да си върша работата? Не, благодаря.

Той си пое дълбоко дъх, сякаш се опитваше да мобилизира последните остатъци от търпението си, и изрече с равен глас:

— Няма да те уволнявам.

— Нямам нужда от милосърдието ти!

— Ти си направо невъзможна! Опитвам се да се държа добре, а всичко, което получавам в отговор, е една огромна уста.

Може би беше заради думата уста, но споменът за начина, по който бе изглеждал, преди да си обуе джинсите, изведнъж отново се появи в главата й. Осъзна, че пак се е втренчила в него, както и той в нея и облиза пресъхналите си устни.

Неговите устни също се размърдаха, сякаш имаше намерение да каже нещо, но след това е забравил какво. Тя не можеше повече да изтърпи това неочаквано и необяснимо напрежение, затова рязко стана от леглото.

— Хайде, ела. Ще ти покажа къщата.

— Аз живея тук. От къде на къде ти ще ме развеждаш из тази къща?

— За да научиш повече за историята й — и, разбира се, защото по този начин щеше да може да огледа и останалите стаи, надявайки се някъде да зърне липсващата ракличка.

— Това да не е връх Върнън.

— Хайде, Бонър! Страшно ми се иска да разгледам отново бившето си жилище, а и ти май няма какво друго да правиш.

Очакваше да й отговори, че може да си легне да спи, но той не го направи и Рейчъл си спомни думите му, когато беше погледнал към часовника.

— Една обиколка на къщата посред нощ ще ти се отрази много добре на безсънието.

— Откъде знаеш, че страдам от безсъние?

Значи все пак предположението й се бе оказало вярно.

— Аз съм психолог.

Тя се запъти към съседната стаичка, която бе изпълнявала ролята на гардеробна на Дуейн, и преди Бонър да се опита да се възпротиви, отвори широко вратата й. Очите й се плъзнаха по добре подредените рафтове и по наполовина празните закачалки. Имаше само няколко мъжки костюма и тя се запита дали бяха на Гейб, или на брат му. Видя и няколко чифта тъмни панталони и дънкови работни ризи, които със сигурност принадлежаха на Гейб. На единия рафт бяха подредени само джинсови панталони. На друг — тениски. От раклата нямаше и следа.

Бонър се приближи откъм гърба й, но преди да успее да протестира срещу надничането в гардероба му, тя каза:

— Дуейн пълнеше това място с маркови костюми, стодоларови копринени вратовръзки и толкова чифта обувки, направени по поръчка, колкото нямаше да може да износи и за два живота. Винаги се обличаше официално, дори и когато отмаряше вкъщи. Не че това се случваше често, той си беше работохолик.

— Не че искам да наранявам чувствата ти, Рейчъл, но трябва да ти кажа, че въобще не се интересувам от живота на Дуейн.

Нито пък тя.

— Разходката едва сега започва.

Тя се запъти към коридора, след това го поведе към спалните за гости, назовавайки мимоходом имената на важни политически фигури, които са спали във всяка от тях. Някои от нещата, които му бърбореше, дори бяха истина. Гейб вървеше след нея, без да каже дума, само я гледаше изпитателно. Явно се беше досетил, че посещението й има някаква конкретна цел, но все още не знаеше каква е тя.

Бяха останали необходени само две стаи — нейната спалня и детската — а тя все още не бе открила раклата. Приближи се към вратата на детската, но ръката му светкавично се протегна и покри нейната още преди да е успяла да натисне дръжката.

— Обиколката приключи.

— Но това бе стаята на Едуард. Искам да я видя — както й се искаше да види и бившата си спалня.

— Ще те закарам до вкъщи.

— По-късно.

— Не, сега.

— Добре.

Той изглеждаше учуден, че се е предала толкова бързо. Поколеба се за миг и кимна с глава.

— Изчакай само да си облека още някаква дреха.

— Няма нужда да бързаш.

Той се извърна и влезе в спалнята, а тя моментално хвана дръжката на вратата на детската стая.

— Казах ти, че обиколката е приключена — обади се той зад нея.

— Държиш се като абсолютен кретен! Имам толкова много хубави спомени от тази стая и искам да я видя отново.

— Толкова съм трогнат, че направо ще се разплача — избоботи той. — Хайде, ела да ми помогнеш да се облека — той затръшна вратата на детската, преди да е успяла да хвърли дори и един поглед вътре, и започна да я бута по посока на неговата спалня.

— Не си прави труда. Ще се прибера пеш.

— Е, кажи ми сега, кой е кретен?

Прав беше, разбира се, но тя бе толкова разстроена от факта, че не успя да огледа цялата къща. След като влязоха в спалнята, той затвори вратата зад гърба си и се отправи към гардеробната.

В този момент тя забеляза ключа, който й беше отнел преди малко. Беше го оставил на нощното шкафче и тя бързо и безшумно го грабна и го пъхна в джоба си. След това се облегна небрежно на таблата на леглото.